Кристалната пантофка

Сякаш за да го успокои, тя се обърна към него:

— Всичко с Никоу ще бъде наред — тя се молеше така да бъде. — Но бих искала твоят Алфред да бе по-ясен по отношение на загадката си. Никоу щеше да бъде много по-добре сега, ако бе успял да намери тези проклети скъпоценности на короната.

Ти ще ги откриеш, обади се един глас в съзнанието й. Тя въздъхна на глас.

— Милисънт, ти ли си?

Да, мила. Но по-добре е да отидеш при рова.

— Разбира се. Още сега тръгвам. Там ли е Никоу?

Да, и има нужда от теб.

„Благословени да сте ти и твоята магия, Милисънт“ — помисли си Пейдж.

Никоу имаше нужда от нея.

Тя повдигна полата на дългата си бяла рокля и изтича през залата. В края на стълбите едва не се сблъска с Руди.

— Нещо не е ли наред, ваше височество? — Той погледна право в очите й.

Тя отвърна на въпроса му с въпрос.

— Знаете ли къде е Никоу? Аз му обещах следващия танц.

Той бързо поклати глава.

— Трябва да е тук някъде. Той свика спешно съвещание на семейството, а после го отложи… Съжалявам. Не трябваше да ви казвам това.

Той очевидно бе обезпокоен. И Пейдж наистина трябваше да чуе това, но не като принцеса Елеонора.

— Ами, ако отново го видите, кажете му, че няма цял живот да чакам този танц. — Тя запази гласа си игрив, но дълбоко в нея мехурът на надеждата, че всичко бе наред, се спука.

Затича от една зала в друга. Повечето от тях бяха празни, но когато доближи Парадната зала, срещна различни представители на кралските фамилии. За щастие, сега тя се ориентираше добре в замъка. За нещастие, не можеше да тича бързо с дългата си рокля. Не че се опитваше да впечатли, когото и да било сега. Но обувките й бяха с високи токове, а дългите поли на роклята й се заплитаха в краката й.

Стигна до кухнята. Това бе най-прекият път до рова. Забеляза, че наоколо не се суетяха слуги, които да почистват след вечерята, и потрепери. Къде бяха всички? Дали това наистина не представляваше открит бунт?

Когато протегна ръка да отвори вратата, спря. Едуард се приближи към нея от обратната посока.

След като той се намираше тук, може би всичко бе наред. Той сигурно щеше да иска да присъства в разгара на събитията, ако въобще имаше такива.

Въпреки това пулсът й се ускори. Тя възпря краката си, въпреки че едва ги удържаше.

— Мосю — поздрави го тя кокетно. — Помислих си, че може да сте напуснали бала.

— Нима отсъствието ми ви е направило впечатление? — По лукавите устни на сребърната лисица се появи хладна, надута усмивка. Той се спря сковано до нея.

— Извикаха ме. Национално бедствие.

— О, боже! — Гърлото на Пейдж се сви. Това ли бе причината за срещата, която Никоу бе свикал? Тя запази гласа си престорено срамежлив и го погледна игриво.

— Какво бедствие?

— Покушение над нашия принц — отвърна той.

— Какво? — Пейдж усети как очите й се насълзяват. Нима бе закъсняла? — Да извикаме ли властите?

Едуард прихна да се смее. Смехът му бе дрезгав, отвратителен.

— Аз съм властта, ваше височество. А и покушението не бе нещо сериозно — угризение на съвестта, мисля аз.

Тогава той просто се шегуваше с нея. Или се опитваше да прикрие това, което ставаше в действителност?

Не бе за вярване; колкото повече посетители на Даргентия изплашеше, включително и принцеса Елеонора от Монтебик, толкова по-щастлив щеше да се чувства той.

Той не каза нищо повече по тази тема. Пейдж си помисли, че имаше предвид споменатата от Руди среща и неуспеха на Никоу да каже каквото си бе намислил. Почувства огромно облекчение, че покушението върху Никоу не бе физическо — поне не още. Но какво ли бе намислил принцът?

Даже и да знаеше Едуард, Пейдж не вярваше да й каже каквото и да било. Трябваше да намери Никоу.

— Може по-късно отново да потанцуваме, мосю — каза тя с най-нежния тон, на който бе способна. — Точно в този момент трябва да си напудря носа.

— Имате чудесен нос — отвърна той. Ръката му, облечена в ръкавица, се протегна към нея и го докосна. Пейдж се въздържа да не потрепери; вместо това тя се усмихна, обърна се и излезе от залата.

След миг тя се обърна, за да се увери, че Едуард бе тръгнал в обратната посока. После тя надникна в празната кухня и изтича през нея.

Нощта бе мрачна, черното небе бе обсипано от Луната и звездите. Някаква влага бе надвиснала във въздуха — знак за наближаваща буря.

За щастие, вечерята за туристите и гражданите на Дарджънт Сити бе приключила; само голите маси се изправяха в редици, за да покажат къде бе сервирана тя. В задния двор не се забелязваше жива душа.

Все пак, за да изглежда по-правдоподобно отстрани, Пейдж знаеше, че трябваше да се препъва на оскъдната светлина от фенерите по крепостните стени. Принцеса Елеонора не можеше да знае пътя от укрепленията до тихото кътче при рова.

Но тя нямаше време за преструвки. Никоу може би се намираше в беда.

Пейдж вдигна полите си и се втурна напред.

Както тичаше по пътеката към малката порта в крепостната стена, изведнъж тя спря и се ослуша. Някъде пред нея се разнасяха ядосани гласове, много по-високи, отколкото звуците от партито, идващи зад нея.

Пейдж се опита да преглътне едрата буца, която бе заседнала в гърлото й. О, Никоу, извика тя в сърцето си. Отново се затича с още по-голяма бързина. Какво можеше да стори срещу обезумялата тълпа? Може би, ако все още бе достатъчно умна, още можеше да му помогне по някакъв начин да спаси кралството. Но кога Пейдж Конър въобще е била достатъчно умна?

Запомни, предупреди се тя, в този момент, за около още един час, тя не бе обикновената Пейдж Конър. Тя бе ослепителната принцеса Елеонора от Монтебик. Тя можеше да върши чудеса.

Крачеше с уверена стъпка, когато бутна и отвори вратата в крепостната стена. И тогава замръзна на мястото си! Сърцето й се сви като гумена топка в ръцете на палаво дете.

Никоу се изправяше върху любимата й каменна пейка. В своя смокинг, украсен с ордените за слава на прадедите му, той изглеждаше като истински крал. Брадичката му, с късо подстригана, гъста брада, бе вдигната както винаги гордо и самоуверено.

Брегът на рова бе неясно осветен от електрическите фенери по стената. Но лицето на Никоу изглеждаше още по-мрачно от горчивата гримаса върху него.

Бе заобиколен от даргентийци. Те всички бяха ядосани.

Алфред също се изправяше до Никоу на пейката, като се опитваше да вземе думата.

— Чуйте ме — извика той. — Легендите не са това, което вие…

— Кои сте вие, за да говорите за нашите легенди? — изкрещя Жан ле Бланк. Сивият му мустак, който Пейдж ясно си спомняше от разговора си с братята Ле Бланк, сега изглеждаше повече застрашително, отколкото комично.

— Вие двамата живяхте далече от тук в лукс, а не в тирания като нас — съгласи се неговият висок брат на средна възраст.

— Вие въобще не трябва да се жените, докато не откриете Легендарните.

Странно, помисли си Пейдж, че мосю Пелерин — този гигант с ключа към съкровището, който се предаваше от поколения наред в семейството му и най-накрая се бе оказал безполезен, изтъкваше това пред разярената тълпа. В края на краищата отчасти и той бе виновен за това, че принцът все още не бе