открил скъпоценностите на короната.
А дали бе виновен?
Тя бръкна в джоба си. Малкият медальон с лебеда все още бе там.
Изведнъж тя забеляза, че започна да трепери. Топлият, летен бриз духаше в изпотеното й лице, но я вледеняваше. Или може би нервността й я караше да трепери?
Тук присъстваха може би хиляди даргентийци. Много от тях носеха тъмните униформи, с които сервираха на гостите на принц Никоу. Те изпълваха пространството между стената и рова, като заобикаляха Никоу и Алфред от всички страни. По водата се носеха белите гъски, а в сенките, хвърляни от неясно осветените даргентийци, се носеха черните лебеди.
Лебеди, символите на Даргентия, й бе казал веднъж Алфред.
Като малкия медальон в джоба й, който тя все още стискаше в ръката си.
Като порутената статуя, сега заобиколена от вбесените даргентийци.
Какво казваше за символите гатанката, измислена от предшественика на Алфред за Легендарните? Не, това бяха духове.
Не си спомняше много добре загадката, въпреки че той й я бе написал и тя веднъж я бе научила наизуст. Но сега мъжът, на който тълпата не даваше да говори, сякаш мълвеше в главата й цялата загадка:
Нашият крал бяга. Той ще вземе със себе си Легендарните. От тях ще има най-голяма нужда, когато се възстанови тронът, за да пребъде.
О, колко тъжен е денят, в който пълноправните владетели на Даргентия крал Никълас, кралица Ана, принц Стивън и принц Уензъл не могат повече да виждат скъпоценните и прекрасни Легендарни.
Но техните имена и души ще се запазят заедно с тяхното кралство.
Нима душите на всички наши воини също са избягали? Та как иначе би могъл да падне тронът?
Така и ще бъдат открити скъпоценните камъни на короната.
Какво можеше да значи това?
Пейдж се опитваше да се съсредоточи върху загадката. Поданиците на Никоу закрещяха още по-силно. От време на време започваха да говорят толкова разпалено, че Пейдж трябваше да се съсредоточи върху думите им, за да разбере френския език, на който говореха. За щастие, нейният френски се бе подобрил значително по време на престоя й в Даргентия.
— Вас не ви е грижа за нас — извика над другите един мъж.
Никоу вдигна ръце, като се опитваше да въдвори тишина сред тълпата.
— Казах ви и преди — започна той. — Най-голямата ми грижа е благоденствието на моя народ. И затова…
Друг крясък го заглуши. Но Пейдж не чу какво извика ядосаната жена. Мислите й се втурваха в главата й една след друга. Душите на нашите войни. Лебеди.
Благодаря ти, Милисънт, помисли си тя. Но все още не знаеше…
— Моля — извика Никоу на разярените си поданици. — Имам нещо много важно да ви кажа.
— Единственото важно нещо, което можете да кажете — извика Пелерин, — е, че ще отстъпите престола на някой, който приема присърце грижите на неговия народ.
— Без повече приказки. Да нахлуем в замъка и да изгоним от там принцесите — изкрещя някой, който Пейдж не можа да разпознае.
Изведнъж тя чу тропота на много стъпки зад гърба си. Обърна се към вратата и вида цял взвод от здравеняци в смокинги, водени от Джордж Елкинс, който се насочваше към нея. Хората от охраната бяха пристигнали.
Но каква катастрофа щеше да бъде за Никоу, ако в стремежа си да управлява Даргентия и да въдвори ред в страната, заставеше своите охранителни войски да обявят война на народа му.
И колко ли бързо ще пристигнат туристите, за да разберат каква бе тази глъчка? Сигурно щяха да избягат в последвалия хаос яко дим.
Пейдж трябваше да действа. Сега!
Но как?
Съзнанието й, почти неволно, се върна към предишния й поток от мисли. Душите на нашите войни. Лебеди.
Имената и душите на истинските владетели ще останат в кралството. Имената ли? Крал Никълас, кралица Ана и принцовете, Стивън и Уензъл.
Стивън, Уензъл, Ана и Никълас. Първите букви на техните имена образуваха думата лебед на английски език: swan!
Всичко водеше до тези великолепни, горди птици.
Тя стисна силно малкия медальон, който все още държеше в ръката си. Каква връзка имаха лебедите със скривалището на Легендарните? Какъв лебед, освен медальона, би могъл да е останал от онова време…
— Внимание! — извика Пейдж. — Чакайте! — Гласът й се разнесе по-високо от останалите гневни гласове около нея и заплашителните стъпки, които се доближаваха откъм гърба й. Изведнъж целият този шум заглъхна.
Всички погледи бяха впити в нея.
Като пусна медальона обратно в джоба си, тя излезе от сянката на стената.
Веднага потърси погледа на Никоу. Въпреки че той я гледаше намръщено, на лицето му имаше изписано и нещо друго: страх. Но не за самия него, а за нея.
— Това не е ваша работа, принцесо Елеонора — каза той. — Върнете се обратно в замъка при другите.
— О, така и ще направя, ваше височество — отвърна тя с най-очарователния си глас. — Но първо трябва да се погрижа за един малък проблем тук.
Тя тръгна напред, като не обръщаше внимание на хората, които се изпречваха на пътя й. Полата на дългата й бяла рокля се развяваше около краката й и се завъртя в кръг, когато тя спря пред порутената статуя на лебеда.
И какво, ако носеше великолепна бална рокля? И какво, ако тази рокля бе снежнобяла? Щеше да я носи само за тази нощ.
Погледна часовника си. Оу! Оставаха й само четиридесет и пет минути.
За момент тя проучи статуята, като опипа камъните в пиедестала й и пукнатините в хоросана.
Знаеше, че всички я наблюдаваха. А какво щеше да стане, ако грешеше?
Не грешеше; беше сигурна в това.
Тя бързо коленичи, напълно безразлична към петното, което бе сигурна, че щеше да се появи върху роклята й. Започна да издърпва камъните от пиедестала. Хоросанът бе изронен и тя с лекота започна да изважда един след друг камъните, но нищо не намери — докато не хвана още един камък. Издърпа го навън, протегна ръце вътре — и усети студената повърхност на метал.
— Никоу! — извика развълнувано тя.
Никой не се втурна да го възпре, когато той скочи от пейката и се присъедини към нея. Двамата заедно започнаха да дърпат огромното ръждясало ковчеже, докато то се отдели от пиедестала на статуята.
Шепот на възхищение се разнесе около тях като перца на вятъра. Думата „Легендарните“ отекнаха навсякъде.
Пейдж погледна Никоу. Тъмните му очи блестяха в очакване. Ъгълчетата на устните му се извиваха в нервна усмивка. С треперещи, силни ръце, със символичния пръстен с печат на един от пръстите му, той се напъна и отвори скърцащия капак на ковчежето.
Вътре имаше парцаливи остатъци от стара мушама.
А в тях бяха скъпоценностите.
Един развълнуван рев отекна около тях. Всички, които ги заобикаляха, ги поздравяваха.
— Легендарните!
Скъпоценностите на короната бяха неописуемо красиви! Никоу и Пейдж ги опипваха, като едновременно
