поглед, захласната от думите му.
— Точно той — съгласи се Алфред. — Той обикалял всички кътчета на Даргентия, за да се убеди, че народът му имало какво да яде. Но накрая французите започнали да го преследват. Нещата се развили твърде зле за него и той последвал примера на брат си. Избягал от Даргентия.
— Къде отишъл? — обади се глас от тълпата. На Пейдж й се стори, че от гневна тълпа те се бяха превърнали в деца, жадни да чуят приказката си за лека нощ.
Изглежда и Никоу забеляза това, защото седна на пейката и остави на прислужника си да им говори.
— Америка — отвърна Алфред. — Принц Уензъл се заселил в една колония на Америка, на име Уилиямсбърг.
Пейдж ахна. Тя усети погледа на Никоу върху себе си. Той седеше само на няколко стъпки от нея. Знаеше, че Пейдж се опитваше да открие нещо за своя тайнствен Уензъл. Въпреки това той се взираше не в Пейдж, а в Елеонора. Тя прикри грешката си с прозявка и една сънлива усмивка.
Но цялото й тяло пулсираше, сякаш се бе облегнала върху състезателна кола със запален мотор. Дали този не бе нейният Уензъл? Можеше ли нейният въображаем Уензъл да е бил братът на Никълас Първи и да бе свързан с толкова почитаните легенди на Даргентия?
Тя отново се заслуша в думите на прислужника, който бе привлякъл вниманието на всички даргентийци със своята приказка.
— Там той се оженил за обикновена жена на име, мисля, Лусинда.
Не, помисли си Пейдж. Летисия. Летисия Адамсън бе жената, която се бе омъжила за легендарния Орел, а той, от своя страна, превръщаше вълшебната й приказка в действителност. Но тази подробност, толкова важна за Пейдж, не бе от никакво значение за когото и да било другиго. Тя не каза нищо, само стисна силно статуята, за да се задържи на краката си.
— Когато нещата се поуспокоили, страната поискала отново да възвърне независимостта си — при все че вече били поробени. Мислите на народа се обърнали с надежда към Орела, но за повечето от тях всеки, който успеел да прогони французите, можел да се възкачи на престола. Но не и за моя прадядо Алфред. Може би някой от синовете на Никълас можел да стане крал, обаче те били все още много млади. Не, Алфред искал да се върне Орела — той също искал това да бъде желанието на целия народ. И така той съчинил легендата.
— Никой не може да съчинява легенди — разнесе се викът на Жан ле Бланк, и Пейдж, която наблюдаваше Никоу почти от същото близко разстояние, както и Алфред, забеляза как принцът настръхна и започна да се изправя на крака. Но останалите от тълпата изгледаха сърдито Жан и той замлъкна. Никоу остана на мястото си, но скръсти ръце на гърдите си.
— Все отнякъде трябва да са започнали — отвърна меко Алфред и попи потта от челото си. Очевидно напрежението не му понасяше, но той продължи с игрив тон:
— За да накара народа да чака принца Уензъл, който избягал в Америка, старият Алфред разпространил слуха, че единственият човек, който завинаги можел да разчупи оковите на френското владичество над Даргентия, първо трябвало да открие скъпоценностите на короната. Това не представлявало трудност за Уензъл; моят прадядо ги скрил и лесно можел отново да ги възстанови.
— Той е този, който също съчинил онази глупава гатанка, нали така? — обади се този път мосю Полон.
— И дал на моите прадеди пръстена с печат — проряза въздуха дрезгавият глас на Пелерин. Той погледна Никоу, който размаха ръката си пред всички, за да видят пръстена.
— Какво означава пръстенът?
— Той бе ключът към едно скривалище в имението на моите прадеди. Той е точно копие на една арка в къщата. Там той скрил медальон с лебед. Едва сега разбирам защо. Макар наистина да е вярвал, че постъпвал правилно, когато Уензъл се върнел, той измислил един последователен план и оставил следи за всеки принц само в случай, че вече не бил наблизо, за да оправи нещата — както и в действителност станало. Трябва да се е надявал, че принцът, който откриел медальона с лебеда, в най-лошия случай щял да си спомни лебедите при рова и щял да се досети за статуята на лебед, която се издигала точно там.
Всички погледи се обърнаха към Пейдж, а тя на свой ред погледна статуята и отново я погали, сякаш имаше пера.
— Тази принцеса разкри ключа — обади се Мейбъл от тълпата. Пейдж се чудеше дали всестранно развитата готвачка, облечена все още в своята престилка, бе познала в лицето на принцесата обикновената историчка.
Не, това не можеше да бъде.
— Обзалагам се, че тя е тази, която Никоу си е избрал за съпруга. — Гласът от тълпата не звучеше много приветливо. — Принцеса, вместо обикновена жена.
Пейдж нямаше сили да погледне Никоу, въпреки че жадуваше да види израза на лицето му.
Но какво значение имаше това сега? Ако той се съгласеше, това само щеше да означава, че е повярвал на фарса на принцеса Елеонора. Той не изпитваше никакъв интерес към своята обикновена историчка, Пейдж Конър. Тя съсредоточи погледа си в грапавия камък под дланта на ръката си, от който бе изваян лебедът. По-добре бе да помисли как се чувстваше отвън, отколкото в сърцето си.
Алфред вдигна ръце, за да успокои развълнуваната тълпа.
— Чакайте! Все още не съм свършил с мотивите за легендата. Спомнете си, че моят прадядо все още се опитва да приготви народа за връщането на Уензъл Орела. Уензъл се оженил за обикновена жена в Америка. А колкото до изискването човекът, който щял да се възкачи на даргентийския трон, да открие Легендарните, той добавил още една уловка. Този, който имал първото право да господства над Даргентия, трябвало да се ожени за обикновена жена. Толкова е просто за разбиране.
— Уензъл опитвал ли се е някога да се завърне? — Мадам Дефо бе седнала в края на пейката и извиваше главата си нагоре, за да може да наблюдава Алфред.
— Правил няколко опита, но французите предполагали завръщането му и били готови да го заловят. Накрая той се примирил и се установил завинаги в Америка. Алфред отишъл да живее при него, както и синовете на Никълас Първи, които били пълноправните наследници на трона — принц Никоу е потомък на по-големия престолонаследник, принц Стивън. Алфред от онова време бил техен прислужник, но продължил да се осведомява за състоянието на Даргентия. Така направили и неговите потомци. По този начин се запазила легендата през всичките тези векове.
— Тогава вие твърдите — обади се Пелерин, — че легендата, която настоява принцът да се ожени за обикновена жена, за да се запази свободата на кралството, е само начин да се издигне на власт онзи Уензъл?
— Точно така — отвърна Алфред. — След всичките тези години Никоу със свои собствени сили се възкачи на престола. На моите прадеди било наредено да пазят това в тайна, в случай че възникнела нужда от прилагането на легендата. Тази заповед се отнасяше и до мен. Но, приятели, няма никаква причина нашият Никоу да не се ожени за жената, която той сам си избере.
Повечето хора от тълпата обърнаха поглед към Никоу. Принцът, седнал на пейката с кръстосани един върху друг крака, имаше доволен вид, си помисли Пейдж. Алфред бе успял. Той бе разпръснал напрежението и помогна на Никоу да се върне към плановете си за бала.
Разбира се, Алфред знаеше, че Пейдж не бе принцеса. Но той бе подготвил почвата Никоу да си избере принцеса за булка.
Тя се насили да се усмихне щастливо на Никоу.
Но усмивката й замръзна, когато всеки един от тълпата извърна очи от принца към нея.
— Която жена пожелае — отекна глас от тълпата, докато се взираха в нея.
Пейдж преглътна с усилие и отвърна погледа си от всички тези очи, вперени в нея, към единствените две очи, които имаха някакво значение за нея. Никоу също я наблюдаваше напрегнато.
— Която жена пожелае — повтори той.
Никоу стана на крака. Той се наведе към мястото, където бе оставил ковчежето с Легендарните под пейката. После се отправи към нея.
Пейдж бе готова да избяга.
