отново я пусна на крака. Тя се олюля и той я хвана за ръцете. Изведнъж се втренчи сериозно в лицето й, сякаш търсеше да прочетат отговора там.
— Ти ще се омъжиш за мен, нали ще го направиш?
Тя въздъхна и се отдръпна назад. Бавно се отправи към затревения бряг на рова.
— Не мога — отвърна тя и осъзна, че говореше твърде тихо, за да я чуе той.
Но той бе по-близо до нея, отколкото тя предполагаше. Той се изпречи на пътя й и спря.
— Защо не? — Дълбокият му глас, който тя така много обичаше да слуша, бе изпълнен с болка. Тя отстъпи назад, като се стараеше да не погледне в очите му.
— Има неща, които не знаете — каза тя. Погледна часовника си. Оставаха й само десет минути. Как можеше да му разкаже всичко, преди времето й да изтече?
Или може би не трябваше да го прави. Можеше просто да си остане тук и да му позволи да я види как отново възвръща безличния си облик, който той добре познаваше и презираше. Ако нищо друго не успееше да охлади страстта му, това със сигурност щеше да го направи.
Но така можеше да постъпи само една страхливка. Тя бе длъжна да му обясни.
Няколко крякащи гъски зацапаха към брега. Очевидно се надяваха да получат храна. Сега гъсетата бяха станали много по-големи, отколкото когато ги видя за първи път. Тя поклати глава. Тази вечер разочароваше дори своите пернати приятели. Но най-голямо щеше да се окаже нейното собствено разочарование, когато погледнеше в очите на Никоу, след като му разкажеше всичко.
— Спомняте ли си деня, в който за пръв път пристигнах тук, когато самотоварачът тръгна към мен и вие спасихте живота ми? В него нямаше никой.
Той кимна тъжно.
— Тогава добре смъмрих строителните работници на летището. Сега ще помнят до края на живота си винаги да пускат ръчната спирачка, когато излизат от самотоварачите.
— Но това не бе просто… о, чуйте, помните ли деня в библиотеката, когато си помислихме, че виждаме дим? Нали си спомняте това?
— Разбира се. — Прозвуча озадачен и даже малко ядосан, сякаш го вбесяваше това, че тя сменяше темата с тези глупави спомени. — Оказа се, че това бе само рояк молци, скрили се в една от кутиите.
Тя кимна.
— Това наистина изглеждаше така. А какво ще кажете за бисквитите и млякото в моята стая през онази нощ, когато ме оставихте без вечеря?
Той се разсмя нервно.
— Все още се чувствам зле, но ако за това ме наказваш…
Тя се извърна, за да го погледне в очите.
— Но, Никоу, приемате всичко това по погрешен начин! — Тя въздъхна и втренчи поглед в тревата по засенчения бряг. — Родителите ми — отново се обади тя. — Спомняте ли си какво казаха те за детството ми?
— Да. Обичала си вълшебните приказки. — Гласът му бе напрегнат, което я увери, че тя бе открила начина, по който да му каже.
— Не само ги обичах, Никоу, аз живеех с тях. — Гласът й стана писклив и тя прочисти гърлото си. — Не е това, което може би си мислите; разбирате ли…
Той я прекъсна:
— Предполагам, че си дошла тук, за да плениш принц, както каза майка ти. — Тя знаеше, че гласът му не звучеше както обикновено.
— Не е така. Само моята вълшебна кръстница искаше това. — Ето, беше му казала. Сега нека си мисли каквото си искаше.
Той не каза нищо в продължение на толкова дълго време, че Пейдж се запита дали времето й вече не бе изтекло и той я гледаше смаян как тя се преобразяваше.
Но тогава той се изсмя високо, привлече я към себе си и я целуна бързо по устата.
— За това ли било всичко? Ти все още си представяш, че вълшебница изпълнява желанията ти, както когато си била дете? О, Пейдж, та това е прекрасно!
— Не си представям! Истина е. Попитайте Алфред. — Тя се отдръпна назад, но не много далече от него. Все още можеше да усети топлината, която тялото му излъчваше. Добре, помисли си тя, кажи му всичко.
— Облечена съм с тази рокля благодарение на Милисънт.
— Коя е…
— Моята вълшебна кръстница. И единствената причина, поради която вие ме харесахте тази вечер, е, защото помолих Милисънт поне веднъж да изглеждам ослепително. Всъщност за втори път. Първият път беше, когато отидох в спалнята ви. Но тогава имаше краен срок за действието на магията; винаги има такъв. Всъщност сега моят срок ще изтече след около… — Тя погледна часовника си. — О, боже! След седем минути. Никоу, боя се, че ще трябва да приключим този разговор утре сутринта. Всъщност това е добра идея, защото…
— Ти бръщолевиш глупости — прекъсна я той и пресече отговора й с целувка.
Тя не можеше повече да бръщолеви глупости, сграбчена толкова силно в обятията му. Дори не можеше повече да разсъждава, когато едрото му тяло се притискаше така силно в нейното. От гърдите й срещу неговите, та чак до бедрата й — и, о, нещо твърдо, което се допираше точно в стомаха й и накара цялото й тяло отново да запулсира във възбуда.
Е, добре, тя бе сторила всичко по силите си. Казала му бе истината. И ако той искаше да я пренебрегне…
Устните му докосваха нейните, докато шепнеше нещо тихо срещу кожата й, което тя не можеше да чуе. После те се спуснаха по бузата й и захапаха нежно месестата част на ухото й. Цялото й тяло потрепери от страстно желание.
— О, Пейдж — каза той. — Моя принцесо Елеонора, или която и да си. Обичам те.
Тогава устните му отново се озоваха върху нейните и задушиха отговора, който тя жадуваше да му даде, да върне скъпоценния му дар, който той току-що й бе дал.
После той се отдръпна от нея.
— Но, Пейдж, ако наистина си мислех, че ти си една вампирка, както всяка друга американка, която искаше да се омъжи за мен само заради титлата ми, или ако вярвах, че ти наистина можеше да ме прелъстиш чрез магия — ами, нека повече не говорим за това. В едното има толкова истина, колкото и в другото.
Той не я бе разбрал. Това беше нещо твърде невероятно, за да й повярва, че тя бе сторила всичко с помощта на вълшебната си кръстница. Но когато един ден той осъзнаеше истината…
— Сега — продължи той — нека се върнем към нашите задължения. Вътре има бал, който протича без мен, и цяла тълпа туристи, които изгарят от нетърпение. Трябва да съобщя името на булката. — Изведнъж той я пусна от обятията си. Застана на колене пред нея в своя смокинг, там, върху калния, затревен бряг на рова.
Наобиколиха го любопитни гъски, които отстъпиха назад и закрякаха ядосано веднага щом разбраха, че за тях нямаше храна в романтичната сцена, която се разиграваше.
Арогантният крал Никълас на Даргентия стоеше на колене пред обикновената Пейдж Конър и искаше ръката й.
— Омъжи се за мен, Пейдж. По дяволите последствията!
— О, Никоу, обичам те и, разбира се, ще се омъжа за теб, веднага щом разбереш…
— Каква прекрасна гледка — обади се нисък глас някъде зад принца.
Никоу незабавно се изправи. Обърна се да види нахалника, като застана до Пейдж.
Тя ахна. Това бе Едуард. Лукавата сребърна лисица държеше малък, но невероятно лъскав револвер, насочен право в гърдите й.
Никоу се опита да застане пред Пейдж с желанието да защити тази прекрасна жена, в която бе влюбен. Вместо това тя се изправи пред него.
— Помисли за поданиците си — настоя шепнешком тя. — Те се нуждаят от теб.
