Глава двадесет и пета
Пейдж се почувства, сякаш краката й се бяха изпарили. Някак си тя успя да остане на мястото си, докато Никоу се приближаваше към нея.
Как, питаше се тя, всички нейни сетива можеха да бъдат така будни и все пак така неподвижни?
По каменната пътека между пейката и статуята на лебеда, където се изправяше тя, меко отекнаха неговите стъпки.
Наблюдаваше го, докато едрото му, мъжествено тяло, облечено в изискан смокинг, който му стоеше безукорно, приближаваше към нея с тази негова глупава, наперена походка, която тя толкова добре познаваше.
През мъглива пелена тя съзря светлина и сенки по красивото му, брадато лице, в което се бе влюбила. Тези негови очи я хипнотизираха, черни от мрака наоколо и все пак блестящи от нещо, което тя не се осмеляваше да назове.
Тя вдъхна аромата му на есенни листа и цитрусови плодове, примесен с влажния мирис на цветята около рова. Устните й сякаш жадуваха да се впият в неговите.
Но тя не забеляза как всички около нея се раздвижиха. После осъзна, че някакви сенки се раздвижиха и една вълна се понесе към отворената порта в крепостната стена. Помисли си, че долови шепот, без да разбира какво казваше, освен обичайното: „Да ги оставим насаме“ или „Личен разговор.“
Сякаш изминаха цели часове, преди той да стигне до нея. И ето, най-накрая той бе до нея. Ръката му улови нейната и той бързо я поведе назад към каменната пейка. После й помогна да се качи до него, а дългата й бяла рокля се развя около краката й.
Не, помисли си тя. Какво ставаше тук? Не знаеше какво или коя бе тя. Той беше на прага да се превърне в глупак, благодарение на нея — и тя не знаеше как да предотврати това.
— Никоу, почакайте — прошепна тя. — Трябва да ви кажа нещо…
Той пресече думите й с целувка, която я остави без дъх, воля и дори памет. Какво искаше да му каже тя?
Опита се да възвърне нормалното си дишане, когато той се отдръпна от нея.
— Народе мой — извика той на френски език. Плътният му глас се разнесе високо. — Искам да ви представя една жена.
Пейдж видя как тълпата се връща назад, десетки хора в хубави премени, повечето в черни униформи, чиято жажда за саморазправа бе премахната от признанието на Алфред. Всички се готвеха да напуснат парка край рова.
— Моля ви, оставете ги да си отидат — прошепна тя, като се мъчеше да не прозвучи налудничаво. — Никоу, вие не разбирате.
— Имайте ми поне малко доверие, принцесо. — Той стисна нежно, но настоятелно бузите й с пръстите на ръката си.
Хората останаха по местата си. Лицата, облени в мъжделива светлина, ги гледаха в очакване. Всички погледи бяха втренчени отново в Никълас Втори, владетеля на Даргентия.
Десетки очи бяха вперени в ослепителната актриса, Пейдж Конър. Тя изправи раменете си под нежната материя на роклята и гордо вдигна брадичка напред. Тези хора не бяха едно разбунтувало се военно поделение, въпреки че само допреди миг почти не детронираха своя принц. А това, което сега щеше да се случи, със сигурност щеше да доведе до нейното уволнение.
Но засега, каза си тя, дръж се като принцеса. Заради Никоу. После ще се изправи пред гнева му, когато му остане време да се разправи с нея насаме — и реши какво да каже на поданиците си.
Стомахът й започна да се свива като стените на затворите в старите филми, които заплашваха да смажат главния герой. Спря се, обзета от странна решителност; и без това вече имаше достатъчно объркани дела, с които да се справи.
— Сега — каза Никоу високо, така че всички да могат да го чуят. Ръката му прегърна Пейдж. Сграбчи рамото й и тя усети нещо недоизказано в прегръдката му. Задържаше ли я да не избяга, или й вдъхваше кураж — или може би по малко и от двете? — Бих искал да се запознаете с жената, която искам да стане моя съпруга.
Пейдж започна да се дърпа, но силната ръка на Никоу здраво я държеше.
— Спрете — изсъска тя. Мъчеше се да направи нещо, за да привлече вниманието му. — Не сте ме молили да се омъжа за вас.
— И това ще направя, любов моя — каза меко той.
Пейдж затаи дъх при тези думи.
Той отново надигна глас и каза:
— Вие видяхте как танцувам с тази прекрасна жена по-рано тази вечер. Мисля, че много от туристите горе в галерията вече са подали своя глас да се оженя за принцеса Елеонора от Монтебик.
— Ако не бяха легендите, обзалагам се, че и ние щяхме да гласуваме за нея — извика Пелерин и смая с думите си Пейдж. Разнесе се смях сред тълпата и Пейдж усети тяхното одобрение — за принцеса Елеонора, напомни си тя. Не за самата нея.
— Е, добре, благодарение на Алфред сега познаваме по-добре легендите — каза Никоу. — И оценявам високо вашето разбиране, че това, което е било създадено преди хиляди години, вече може и да не е в сила днес. Но аз съм ви приготвил една малка изненада. Както се оказа, аз в действителност спазвам легендите.
Сред тълпата се разнесе шепот. Какво бе намислил Никоу? Чудеше се Пейдж.
— Приятели мои, бих искал да споделя тази малка тайна с вас — тайна, която и сами щяхте да узнаете. Тук са се събрали много смели хора. Например Алфред, който ви каза истината. — Всички кимнаха в съгласие.
— Вие всички трябва да благодарите на принцеса Елеонора, че намери Легендарните. — Отново последва положително кимване.
Никоу обърна Пейдж към себе си с ръка и се втренчи в нея. Влагата във вечерния въздух сякаш се изпаряваше под пламенния му поглед. После той отново се обърна към хората, които ги наблюдаваха.
— Някой от вас не се ли зачуди как така една напълно непозната чужденка случайно успя да открие скривалището на Легендарните?
Към мястото, където Никоу и Пейдж играеха своите роли в тази неочаквана драма, се разнесоха различни забележки.
— Да.
— Точно така.
— Откъде знаеше тя?
— Това е, защото тя самата проведе едно голямо проучване с ваша помощ, приятели мои. Всъщност, някои от вас вече са говорили с нея. Позволете ми да ви представя Пейдж Конър.
Пейдж си помисли, че сърцето й престана да бие. Но после заби двойно по-бързо, сякаш да компенсира паузата.
— Вие сте знаели? — попита тя с обвиняващ тон.
Той кимна и се усмихна.
Вече не й бе до смях, но си наложи да се усмихне печално, когато отново погледна тълпата пред себе си. Тя размаха приветливо ръка пред техните смаяни възклицания. Десетки очи се взираха преценяващо в нея. Дали успяваха да различат обикновената историчка под грима и магията на Милисънт? Предположи, че така беше, защото няколко души закимаха утвърдително, а после техният брой неимоверно се увеличи. Повечето от тях се усмихваха — но какво ли си мислеха в действителност?
— Съжалявам — започна тя, но Никоу я възпря.
— Ние и двамата съжаляваме, че трябваше да ви излъжем — каза той, — но си помислихме, че Пейдж можеше да е по-полезна за мен — и за кралството — ако през цялата вечер се намираше близо до мен, а не в библиотеката или в галерията горе при туристите. А сега… Мисля, че никой от вас не може да се усъмни, че нашата Пейдж Конър, или принцеса Елеонора, е една истинска обикновена жена, нали така?
Никой не се съмняваше в това.
— И благодарение на нея ние намерихме Легендарните, преди да си избера булка.
