— Ни най-малко. — Едуард прозвуча твърде официално. Изглеждаше нелепо в смокинга си и насочваше оръжие като обикновен главорез. — Защо тази вечер нито един човек в замъка въобще не забеляза отсъствието ви? Докато стоите тук, навън, Руди и Шарлот забавляват кралските особи, а туристите поглъщат жадно всичко, което става долу. Въпреки че всички чуха някакъв шум, Шарлот обясни на английски език, както само тя умее, че жителите на Дарджънт Сити пускат изненадващи „фойерверки“ като поздрав към Никоу за успеха на неговия бал. О, и между другото, трябва да ви поздравя. Чух, че тази вечер двамата сте открили Легендарните. Колко хубаво. С радост ще се възползвам от тях.
— Не разчитай на това — Никоу крещеше.
— О, напротив — каза Едуард. — Разбира се, ще плъзне слух, че някой турист е чул за скъпоценностите и ги е откраднал. Чужденците нямат никакви скрупули по отношение на кралските особи. Ето защо, те са убили принца и неговата булка, без ни най-малко да се замислят. — Той въздъхна. — За щастие, разполагам с писмено свидетелство за едно обещание на Никоу към мен. Веднага щом скъпоценностите и туристите изчезнат, тронът ще бъде мой, а аз самият ще зная отлично как да поддържам законите и реда в страната.
Въпреки опитите на Никоу да задържи Пейдж зад себе си, Пейдж отново излезе пред него.
— Няма да ви карам да се смеете на това старо клише, че вие никога няма да се измъкнете просто ей така. Вие разбирате, че Никоу е разположил телохранители навсякъде. Те ще узнаят…
— Те си мислят, че тяхната работа вече е приключила, скъпа моя. Хората от охраната танцуват с гостите. Бунтът на даргентийците, за който бяха подготвени, вече отмина, макар и не по начина, по който го бях планирал. Съжалявам, признавам си. Но това е без значение. Умея много добре да импровизирам. Същият резултат, но по различен начин. Няма значение.
— Но за мен има — изсъска Никоу. Той сграбчи Пейдж за рамената, за да я закрие с тялото си веднъж и завинаги, но тя отказа и застана точно до него. Суровото, решително изражение върху лицето й го накара да потрепери. Тя щеше да опита нещо — нещо, което можеше да доведе до убийството й.
— Недей! — прошепна разпалено той, защото тя рядко се подчиняваше на заповедите му.
— Отличен съвет — каза Едуард. Револверът бе насочен право в гърдите на Никоу.
— Спрете незабавно със своите глупости или иначе ще застрелям вашия принц.
Никоу погледна в очите на Пейдж и разбра, че страхът в тях бе за него.
— Добре — нареди й той. — Пейдж, просто се махни от пътя ми.
Той видя как тя се колебаеше. Тя погледна револвера. После погледът й отново падна върху Никоу. Погледна към рова, където тези проклети гъски крякаха при близкия бряг.
И тогава тя извика:
— Милисънт, гладна съм! Веднага ми дай храна. Хляб. Много хляб!
Какво, по дяволите, правеше тя?
Въздухът наоколо се превърна в непрогледен хаос. Той усети мириса на някакви цветя — люляци? Изведнъж облак блестящ прах се завъртя като вихрушка около тях и се превърна в нещо като цилиндър до Пейдж. За момент Никоу си помисли, че видя някакво лице в него — една усмихната, хубавичка, стара дама с късо подстригана, златиста коса.
После около тях навсякъде заваля хляб, който покри земята. Едуард бе затрупан с филии хляб.
Гъските зацапаха напред с невероятна бързина, крякаха, оплакваха се шумно и кълвяха хляба. Пейдж им извика:
— Тук, тук — подкани ги тя към смаяния Едуард. Сега той стискаше здраво револвера е двете си ръце, без да го накланя надолу. Пейдж постави хляб в извивката на лактите му.
— Хей! — извика й той, когато тя избяга от него. Той направи заплашително крачка напред и веднага бе заобиколен от цяло ято гъски. Те започнаха да го кълват, протягаха шии нагоре, за да достигнат хляба върху ръцете му. Той насочи револвера първо към едната гъска, после към другата, но изглеждаше твърде объркан, за да стреля. С мощно „кряк“ един гъсок запляска с криле и литна достатъчно високо, за да достигне с протегнатия си напред клюн хляба върху косата на Едуард. Той отстъпи назад и вдигна ръце, за да закрие лицето си. Гъсокът удари револвера му и той падна от ръцете му.
— Оу! Спрете това! Тези птици ми причиняват болка! — Докато Едуард ръкомахаше към нападащите го птици, Пейдж коленичи и вдигна оръжието му.
Никоу гледаше с невярващ поглед. Какво бе станало? Никоу не можеше да разбере.
И коя бе тази мистериозна личност?
Той изстиска от бедния си, изтощен мозък целия здрав разум, на който бе способен, и реши да действа както ако нищо необичайно не се бе случило. Трябваше да се убеди, че все още не бе полудял.
А дали това бе така?
Той отиде до Пейдж. Принцът в него пое нещата в свои ръце. Той взе револвера от треперещите й ръце и го насочи към охлузения и обезобразен Едуард, който не мърдаше и гледаше с празен поглед. Никоу огледа гъските, които сега щастливо кълвяха парчетата хляб, разпилян на брега. Откъде се бе появил този проклет хляб?
Никоу поклати невярващо глава и се съсредоточи върху действителността — оръжието и мъжа, който бе заплашил да го използва срещу жената, която Никоу обичаше, и срещу неговата кралска особа.
— Хайде — изръмжа той на Едуард, изненадан, че гласът му прозвуча толкова силен и спокоен. — Имам телохранител, който знае какво точно да направи с теб.
— Разбира се — изрече Едуард. Гласът на сребърната лисица сега бе мазен като агнешки котлет. Главата му бе увиснала тъжно. Някога безупречните му официални дрехи сега представляваха парцали от скъп плат. Той тръгна към вратата в крепостната стена.
Никоу го последва, а после се извърна назад, за да се увери, че и Пейдж го следваше. И за да се убеди още веднъж, че в действителност не бе видял това, което си бе помислил.
Гъските, които крякаха щастливо, кълвяха купищата хляб, който не можеше да се бе появил ей така, от нищото.
Пейдж все още стоеше на брега на рова, изправена и силна, но някак си крехка.
Точно тогава Никоу забеляза някаква мъглявина около нея. Влагата на нощния въздух, изглежда, се бе събрала в мъгла, която изведнъж се завъртя с бясна скорост около стройното й тяло. Потоци от мъгла се насочиха към лицето й и я погалиха по черната загладена коса под диадемата с искрящи на вечерните светлини диаманти. Дългата й, копринена рокля се удължи в призрачно бял шлейф.
Без да се замисля, Никоу извика:
— Пейдж?
През мъглата, която я заобикаляше отвсякъде, тя протегна ръка и се втренчи в нея. За момент на Никоу му се стори, че тя гледаше блестящия си ръчен часовник.
— О, по дяволите, тези проклети правила! — чу Никоу вика й. Гласът й отекна дрезгав, сякаш тя се намираше в тръба от нагъната ламарина.
— Милисънт!
Преди Никоу да й зададе какъвто и да било въпрос, Пейдж профуча към него, все още заобиколена от мъглата.
Той поклати глава. Това бе една дълга, изтощителна нощ, която бе започнала с вълненията на бала, после с обуздаването на недоволните му поданици, откритието на Легендарните и най-накрая спречкването с коварния Едуард.
Беше естествено да се чувства изтощен.
Това обясняваше факта, че му се привиждаха въображаеми лица и случки.
Пейдж остана зад гърба му само за секунда, преди да избяга към замъка. Тя със сигурност бе поизцапала прекрасната си бяла рокля, когато копаеше, за да открие скъпоценностите, и го предпазваше от обезумелия Едуард. Гарвановочерната й коса започна да се разпилява от бясната скорост, с която тичаше. Може би и нейните очи бяха уморени, защото той предполагаше, че тя бе с контактни лещи; как иначе кехлибарените й очи можеха да придобият този временно зелен оттенък?
Но когато тя изтича покрай него, той я погледна. Внимателно. Със сигурност тя не можеше да бъде облечена отново в размъкнатата си тениска от Смитсън… и да носи грозните си очила.
