Глава двадесет и шеста
Рано на другата сутрин, облечена в бяла блуза и тъмна пола, Пейдж седеше в чакалнята на шумното и претъпкано даргентийско летище. За разлика от деня, когато тя за първи път пристигна, сега то бе завършено и обзаведено. Ароматът на кафе, вентилиран въздух и леки закуски се смесваше с миризмите на прясна боя и нещо ново.
Изненадващо за ранния час, летището гъмжеше от хора. Някои работеха тук: продавачите на самолетни билети, разносвачите, персоналът по обработка на документите. Другите бяха пътници: новопристигащи туристи, кралски семейства и повече туристи, които си заминаваха.
Пейдж също си заминаваше.
Тя не си взе довиждане с никого, дори с Анет и Марсел. Щеше да им пише…
Наричаше себе си с всички имена за страхливка, които бе научила от книгите. А тя бе прочела много книги.
Но тъй като предишната вечер се бе оказала такава катастрофа, какво друго можеше да направи, освен да избяга със следващия полет?
Един самолет SAS отлиташе за Стокхолм след четиридесет минути. Тя си бе резервирала билет за него. Сигурно щеше да има някакви полети от Швеция, с които да се върне обратно вкъщи.
Тялото й, но не и сърцето й. То я бе предало, като остана в Даргентия. И по-конкретно, то принадлежеше на красивия, героичен владетел на Даргентия. Но тя щеше да оцелее и без него.
Точно както трябваше да преживее и без една от любимите си маратонки.
О, тя не бе Пепеляшка, не дори и като си загуби обувката. Старата Пепеляшка изящно изгубва стъклената си пантофка, когато избягва от бала в полунощ.
Но не и нескопосаната Пейдж Конър. Още пред принца тя бе започнала да се преобразява от хубава принцеса в невзрачна историчка с очила. Едуард я бе видял, когато тя се стрелна през вратата, но поне сега никой нямаше да му повярва. Сега името му в това кралство бе опетнено. Но какво ли си бе помислил Никоу?
На всичко отгоре, магията на Милисънт не бе стигнала до там поне да завърже маратонките й. Докато тичаше през кухнята, едната от тях се бе изхлузила от крака й.
Но в кухнята тъкмо влизаха хора и тя нямаше време да се спре и да я вземе. Вместо това трябваше да се спотаи зад хладилника до стената, за да избегне Мейбъл и останалите. Когато всички й обърнаха гръб, тя се втурна към вратата и се прокрадна до стаята си.
Дори Милисънт не бе там, за да я успокои, когато тя изплака очите си. Дяволите да я вземат! Навярно се целуваше с Алфред в някое потайно кътче.
През нощта Пейдж бе заключила вратата, така че никой без магически способности не можеше да влезе при нея.
Никоу бе дошъл. Първо почука на вратата, а после заудря с всички сили по нея.
— Добре, Пейдж — бе казал най-накрая той. Звучеше отново арогантен в очевидния си гняв. — Първото нещо, което ще направя утре сутринта, е да ти поискам обяснение.
Ето защо още преди изгрев — слънце тя тръгна с няколко други знатни фамилии, ето защо сега седеше на летището и чакаше първия отлитащ самолет. Принцесите и техните семейства летяха с частни самолети.
Един дрезгав глас направи съобщение по високоговорителя. Пейдж въздъхна и се отпусна върху твърдата седалка в чакалнята. Протегна крака върху грапавия нов килим с националните цветове на Даргентия: сребристо, червено и лилаво. После тя се зарови в пътната си чанта да открие нещо там, с което да се забавлява — може би някаква загадка. Вместо това ръката й се натъкна на брошурата, която бе написала за бала.
— О, вие сте тук. Колко хубаво! — Една сбръчкана дама седна от лявата й страна и радостно запляска с ръце. Носеше яркосиня даргентийска мъжка риза, втъкната в тясната й пола, която добре очертаваше задните й части.
— Не зная дали слуховете са верни, но чухте ли, че миналата нощ са открили Легендарните?
Пейдж кимна, но не каза нищо с надеждата, че жената щеше да си тръгне. Но тя остана.
— За коя принцеса гласувахте?
— Боя се, че аз не гласувах за никого — отвърна Пейдж. Може би студеният й тон щеше да разкрие неохотата й да разговаря.
Но нямаше този късмет. Мирисът на мента се разнесе от мястото, където седеше жената.
— След като не сте гласували, да не би и вие да сте една от принцесите? — Тя се втренчи в Пейдж с късогледите си светли очи.
— Аз съм една никоя — отвърна мрачно Пейдж. Но един въпрос, на който тя се бе надявала да получи отговор, я оживи. Тази жена бе туристка. — Нека да ви попитам нещо. Принц Никоу си мисли, че единственият начин да привлече един постоянен поток от туристи, е да се ожени за принцеса. А какво мислите, ако съпругата му е обикновена жена?
Жената, изглежда, се затрудни да отговори на този въпрос.
— Ами, като се омъжи за принц, тя ще стане принцеса. Тогава няма повече да бъде обикновена жена.
Пейдж се усмихна тъжно на този аргумент.
— Вярно.
Дали всички туристи в света разсъждаваха по този начин и щяха да прииждат тук, без значение за коя се е оженил принцът? Ако станеше така, първоначалната идея на Никоу имаше недостатъци.
Но това сега беше без значение. Сега той разполагаше със скъпоценностите на короната и сделката му с Едуард вече не го обвързваше с никакви задължения. Най-малкото, Едуард щеше да бъде изгонен от страната. А и поданиците на Никоу сега вярваха, че той можеше да се ожени, за когото поискаше.
Може би щеше да предложи на някоя от принцесите на бала. Или на обикновена жена. Или на Сюзън.
Но не и на Пейдж.
— Защо не? — попита един треперещ глас от дясната й страна. Тя си помисли, че усещаше мириса на люляци.
— Милисънт! — Погледна по посока на гласа. Милисънт изглеждаше като всяко обикновено човешко същество и седна на пейката. Слава богу, около нея не се забелязваше никакъв вълшебен прашец.
— Как си, Елеонора, скъпа? — Върху яркооранжевия й потник надписът гласеше: НЕ ЦЕЛУВАЙ ЖАБИТЕ. ДНЕС ПОВИКАЙ ТВОЯТА ВЪЛШЕБНА КРЪСТНИЦА.
Пейдж отвори уста, за да се възпротиви, че Милисънт отново не я назоваваше с истинското й име, особено сега, когато хората наоколо можеха да я разпознаят от бала миналата нощ.
Но какво значение имаше сега това?
Все пак присъствието на Милисънт на обществено място я изнервяше.
— Какво правиш тук?
— Ще пътувам, както всеки друг тук, мила.
— Но…
— И вълшебните кръстници имат своите ваканции.
— Шшшт! — Пейдж бързо погледна зад гърба си, но дамата, която допреди минута разговаряше с нея, си бе отишла.
Всъщност тази част на летището внезапно бе опустяла. Магия, предположи Пейдж. Милисънт може и да пътуваше, но не като простосмъртните. Ако тя се нуждаеше от усамотеност, имаше я.
— Както и да е — продължи Милисънт. Очите й, обикновено тъжни, сега блестяха. — Всяка част от мен копнее за почивка. Ти ме държа заета за години напред, Елеонора. Не знаеш колко изтощително е всеки момент да си готова да действаш като вълшебна фея.
Пейдж отвори уста да й се противопостави, но Милисънт не я остави да продума.
— О, с радост го вършех за теб, мила. Но все пак чувствам огромно облекчение, като зная, че повече няма да имаш нужда от мен.
— Не — отвърна тъжно Пейдж, — няма. Този път наистина ми дойде до гуша от принцове, желания и вълшебни приказки. Поне вече няма да има нужда да се безпокоя за това, че не съм ослепителна. Но,
