— А сега, Елеонора, дай ми го — нареди Милисънт.
— Какво? — попита Пейдж напълно объркана.
— Твоя самолетен билет. Вече няма да имаш нужда от него. Алфред и аз решихме да хванем първия самолет и да попътешестваме.
— Но…
Никоу се приближи до Пейдж и се надвеси над нея. Острата му миризма на есенни листа и цитрусови плодове й припомни един рай на върха на планината, където те се бяха любили толкова сладко.
Той бе тук, за да получи обяснение от нея. Щеше ли тя да посмее да му разкрие всичко?
— Забравих добрите си обноски — каза тя. — Никоу, това е Милисънт. Тя е моята…
— Алфред вече ни представи — прекъсна я Никоу с плътния си глас, който тя толкова много обичаше — и Милисънт ми разказа някои неща за тебе и за себе си… за необикновените й способности. Трябва да си призная, нямаше да й повярвам, ако не бях видял магиите й със собствените си очи. — Той погледна към Пейдж настойчиво.
— Предполагам, че си ме омагьосала. — Погледът му бе обвинителен и Пейдж сякаш потрепери под него.
Въпреки това запази самообладание. Животът й отсега нататък може би зависеше от това, което тя щеше да направи и каже сега.
— Никоу, моля те, изслушай ме. Аз наистина вярвах във вълшебните приказки, както ти казаха родителите ми. Но аз не пристигнах тук, за да пленя принц. Ти не трябва да обръщаш внимание на вълшебството, което поисках от Милисънт, но то ми послужи да ти помогна.
Освен може би малко блясък тук и там. Но ако този блясък се излъчваше някак си от самата нея, е, добре, той нямаше значение.
Никоу направи крачка към нея. Той бе толкова близо, че тя почти можеше да го докосне. Искаше да го направи — но задържа ръцете си отпуснати.
— Миналата нощ мислих много — каза бавно Никоу. — Може би, в края на краищата, титлата принц не е все пак за мен. Мисля си дали да не абдикирам и по този начин да оставя моя народ сам да се управлява.
Пейдж изстена.
— О, Никоу, не! Те искат теб. Нуждаят се от теб.
— Ако бях обикновеният Никълас Смит или Джоунс и те помолех да се омъжиш за мен, тогава щеше ли да го направиш?
Очите на Пейдж се насълзиха и тя премигна, за да не позволи на сълзите си да се търкулнат по бузите й. Беше си помислила, че може би той имаше това предвид миналата нощ, преди да се появи Едуард с насочен към тях пистолет. Но тогава той смяташе, че тя бе принцеса Елеонора.
Не, той знаеше истината още преди това. Но тогава тя блестеше с красотата си. Нейната собствена красота. Не чрез магия. Все пак онова бе вчера; а това ставаше днес. Тя не криеше нищо от него, със сигурност не и истината.
— Никоу, за мен няма никакво значение дали имаш титла или не. Обичам теб, не името ти, ранга или единния ти граждански номер. Но аз съм загрижена за твоята страна, за поданиците ти. Не мога да ти позволя да им сториш това.
— Ти, скъпа ми госпожице Конър, не можеш да ми нареждаш какво да правя.
Когато чу арогантния му тон, който толкова добре познаваше, тя вдигна поглед към него през сълзи и видя, че той се усмихваше.
Високоговорителят забръмча; после един дрезгав глас съобщи полета на Пейдж. Каквато и магия да бе използвала Милисънт, за да останат сами, сега тя бе свършила. Изведнъж те се оказаха заобиколени от пътници, които образуваха дълга опашка. Хора в якета и с шапки, с книги, чанти и куфари, се втурнаха да заемат най-доброто място на опашката.
И тогава някой разпозна Никоу.
— Ей, вижте! Та това е принцът!
Изведнъж стотици туристи ги заобиколиха и заговориха в един глас:
— Балът бе прекрасен, ваше височество.
— Възнамерявам да спечеля вашето състезание и да танцувам на сватбата ви.
— За кого ще се ожените?
При последния въпрос Пейдж се осмели да погледне Никоу. Той сигурно се бе шегувал. Нямаше да захвърли трона ей така. Но дали си бе избрал принцеса?
Той я гледаше право в очите. Брадичката му бе вдигната напред арогантно. Тя не можа да разбере изражението на непроницаемите му очи.
Нямаше значение. Всичко свърши. Трябваше да хване самолета.
После той се приближи до нея и прошепна в ухото й:
— Да видим. Мисля, че миналата нощ Едуард много грубо ни прекъсна. — Сякаш забравил за тълпата около тях, Никоу коленичи на пода. — Пейдж Конър, ще се омъжиш ли за мен?
Тя вече не можеше да се въздържа; топли сълзи потекоха по бузите й, когато усмихнато го изправи отново на крака.
— За принц Никоу или за Никълас Смит?
— Има ли значение?
Пейдж поклати бурно глава само за да открие, че всеки отговор, който тя би дала, ще бъде задушен от целувката на Никоу. Устните му се впиха в нейните. Първо я докосна леко, а после подразни зъбите й с езика си. Ръцете й го прегърнаха, пръстите й се заровиха в меката му, късо подстригана коса, когато тя съсредоточи всичките си мисли в тази спираща дъха целувка. Тя въздъхна, когато той започна да изследва вътрешността на устата й. В гърлото му отекнаха страстни стонове. Краката й се подкосиха и той в миг я вдигна на ръце. Устните му нито за миг не се отлъчиха от сладките й месести устни.
Светкавиците на фотоапаратите на туристите превърнаха чакалнята в зала, изпълнена с фойерверки.
— О, Никоу — най-накрая успя да прошепне тя. — Ако наистина си сигурен…
— Аз, скъпа ми Пейдж, винаги съм сигурен в себе си. — Той внимателно я изправи на крака, после изтегли от пръста си огромния пръстен с печат. Постави го на палеца на лявата й ръка.
— Това ще трябва да свърши работа, докато не намерим сред Легендарните нещо по-подходящо за нежните ти пръсти. — Той вдигна ръката й, бързо я целуна, сякаш да се убеди, че пръстенът бе на мястото си, и после се обърна към събралата се тълпа: — Колко от вас гласуваха да се оженя за принцеса Елеонора от Монтебик?
Почти всички туристи вдигнаха ръце.
— Чудесно! Значи имената ви са включени в списъка. Това означава, че някой от вас може да се окаже щастливият победител и да се върне тук за нашата сватба… — Думите му бяха прекъснати от поздравителни възгласи, при които бузите на Пейдж поруменяха.
— Кога ще бъде сватбата? — извика някой.
— Утре? — отвърна Никоу и погледна Пейдж.
— Мисля, че е по-добре първо да обсъдим това с твоите поданици…
— Нашите поданици — прекъсна я той.
Тя се усмихна и продължи:
— Спомних си една легенда, която казваше кога и за кого да се ожени принцът.
Никоу простена, после се засмя и вдигна Пейдж във въздуха. Завъртя я, като я целуваше толкова звучно, че на Пейдж й се прииска Милисънт да направи магия, за да може отново да остане насаме с него.
Някакво странно бибипкане се разнесе зад гърба им. Пейдж се отдръпна от прегръдките на Никоу, за да види как една кола се задаваше право към тях.
Някакво странно чувство я обзе. Нима същото не се бе случило точно тук, на летището, преди няколко месеца, когато Милисънт едва не бе я убила със самотоварача, за да я запознае с Никоу?
Тя втренчи поглед в натъпканата кола. Тя бе от онези, които се използваха на летищата, за да превозват хора, когато нямаше достатъчно време или пътниците се нуждаеха от помощ.
