Милисънт, тъй като повече няма да се видим, не можеше ли поне малко да ми подскажеш каква е тайната на вълшебните приказки?
Милисънт се засмя, при което гладката й кожа се сбръчка в ъгълчетата на устните й.
— Знаеш, че не мога, Елеонора. Но ти сама откри тайната миналата нощ — само трябва да я осъзнаеш.
Пейдж се обърка. Какво бе научила миналата нощ, освен че Никоу си мислеше, че я обича, когато тя бе използвала магия и се бе превърнала в ослепително красива жена. Тя не искаше да го получи чрез вълшебства — но, о, колко много го желаеше!
Може би, в края на краищата, малко магия никому не вреди.
— Само помисли. — По застаряващото лице на феята просветна състрадание. — Ти знаеш отговорите.
— Нека първо ти задам въпросите — промърмори Пейдж. Тя се поколеба: — Милисънт, преди да престанеш да бъдеш моя вълшебна кръстница, има ли някаква възможност да направиш така, че да придобия ослепителна красота завинаги? Само малко красота. Достатъчна, че да не изглеждам повече така недодялана.
— Разбира се, скъпа. Но ти никога не си била недодялана, освен в собствените си очи.
Пейдж се изправи. Разбира се, Милисънт грешеше — но тя се бе съгласила да я направи ослепително красива.
— Да отидем ли в тоалетната или някъде другаде, или можеш да го направиш точно тук?
Очите на Милисънт загубиха веселия си блясък.
— О, Елеонора, ти не мислиш с мозъка си. Не искаш ли да узнаеш тайната на вълшебните приказки?
Разбира се, че искаше. След всички тези години, през които непрекъснато й говореха за нея, това можеше да е последната й възможност да я научи, защото Милисънт прекратяваше със своите вълшебства.
— Помогни ми, Милисънт. Поне ми подскажи малко.
Вълшебната й кръстница кимна и от главата й се разпръсна тънка струйка блестящ прашец, който изпълни цялата чакалня.
— Кога точно миналата нощ започна да изглеждаш ослепително красива?
— Не съм сигурна. — И какво общо имаше това с тайната на вълшебните приказки? Все пак, трябваше да не й противоречи, особено ако желаеше да изглежда блестящо завинаги.
— Не забелязах, докато не отидох на бала. Това ли беше част от вълшебството, което ти направи, за да ме облечеш, или може би беше друга магия, която се задейства по-късно?
Милисънт затвори устата й с пръст.
— Предполагам, че са две отделни магии — продължи Пейдж, — защото в онази нощ аз не пожелах да си сменям дрехите, но ти ме накара да изглеждам блестящо до полунощ. О, колко неловко ми беше, когато внезапно изгубих блясъка си?
— Нима?
Меко зададеният въпрос сякаш удари Пейдж през лицето.
— Ами да. А не беше ли така?
Милисънт сви рамене и се усмихна окуражително, но от сбръчканите й устни не се отрони дума.
— Разбира се, че се почувствах неловко. И не изглеждах блестящо отново до миналата нощ.
— А какво ще кажеш за случилото се в планините, Елеонора?
Пейдж цялата се изчерви.
— Това бе различно. Бяхме развълнувани от търсенето на съкровището и не говорихме много — поне не и извън колата.
— А миналата нощ? Не разговаряхте ли?
Пейдж кимна и усети правата си тъмна коса да я гали по бузите.
— Разбира се, Никоу първо си помисли, че аз съм принцеса Елеонора. Но аз бях влюбена в него. Нещо повече, исках да изглеждам ослепително красива в очите му, така че… — Тя спря и се втренчи подозрително в Милисънт.
— Ти наистина ме омагьоса, нали?
— Да, разбира се, мила. Ти не носеше със себе си такава красива рокля. А също така знаеш колко много дразнят очите ти контактните лещи. — Мъничките, кръгли очички на Милисънт не срещнаха погледа й. Всъщност те бяха вдигнати нагоре, сякаш брояха някакви интересни точки по тавана.
— Но тези неща бяха на повърхността. Говоря за магията, която направи за моето… — Пейдж не довърши. Замисли се. Ами ако…? — Не стори ли някакво вълшебство и за сърцето ми? Нима същността си сама трябваше да направя да изглежда ослепително?
Милисънт се наведе напред и прегърна Пейдж в меките си прегръдки.
— Знаех си, че ще разбереш!
Пейдж се издърпа от прегръдките й, бързо стана на крака и се втренчи в хубавичкото старо същество, което през всичките тези години бе държало ключа на щастието й в своите ръце — а дали това бе така? Тя попита бавно:
— Тогава тайната на вълшебните приказки е, че вълшебните кръстници могат само да осигурят уловките, а ти трябва да заблестиш със своите собствени способности?
— Точно така!
— И това винаги е било в моите възможности?
Милисънт поклати глава и къдрите на косата й щръкнаха нагоре, а на Пейдж й се прииска да я разтърси, докато къдрите й не щръкнат още по-нависоко.
— Точно така!
Пейдж се отпусна назад на стола в чакалнята. Хвана с ръце бузите си и поклати глава. Всичко бе толкова просто.
— Тогава самата Пепеляшка е изглеждала ослепително. А така също и Снежанка, Красавицата и Звяра и всички онези сладки, приказни герои. Те самите са били прекрасни личности, а магията ги е обгръщала само отвън. Та това е очевидно. Защо ли не го разбрах?
— Защото ти искаше твърде много от вълшебствата, скъпа ми Пейдж.
— Но вълшебството е било у мен през цялото това време. Не мога да повярвам. Аз…
— Ако си мислиш, че ще ти позволя да отлетиш оттук без едно „довиждане“, госпожице Конър, тогава ти трябва да си луда! — разнесе се един прекрасен, познат баритон зад гърба й.
Пейдж преглътна с усилие и първо погледна Милисънт, която й се усмихна мило. После се обърна към него.
Никоу бе там. В ръката си държеше нейната маратонка.
— Не си ли изгубила това? — попита я той.
Той се изправи пред нея строен и висок в обикновената си провинциална риза и тесни панталони. В тези дрехи изглеждаше още по-внушителен, отколкото в официалния си смокинг на бала. Изглеждаше единствено по-добре, когато не носеше нищо…
Пейдж прочисти гърлото си. Вместо това й се искаше да прочисти съзнанието си от тези похотливи мисли.
— Благодаря ти, че дойде да ми пожелаеш „довиждане“, Никоу — каза тя.
— Тук съм да получа няколко отговора — каза той, — макар и да зная вече някои от тях. — Той кимна към Алфред, който пристъпи зад гърба му. Застаряващият слуга за пръв път, откакто Пейдж го познаваше, не носеше костюм. Беше облечен в сини джинси и потник над тях, надписът, на който гласеше: ДНЕС ОБИЧАЙ ВЪЛШЕБНАТА КРЪСТНИЦА.
Пейдж погледна първо Алфред, после Милисънт, а после отново Алфред. Не можа да се въздържи да не каже:
— Вие двамата, да не би да бягате заедно?
— Точно така, мила. Алфред и аз — ами, мисля, че вече е време да започна свой собствен живот.
— Нима ти си жива? — попита смаяна Пейдж.
— Нещо повече дори — обади се Алфред и намигна на Пейдж, което я накара да се изчерви.
Поне всичко това свършваше добре за някои от тях.
