с това въздишаха и се смееха. Рубини и диаманти, сапфири и аметисти с най-различна форма и големина.
Между тях имаше златна корона за краля и една за кралицата. Скъпоценната диадема и огърлицата, за които бе чула, че са инкрустирани с диаманти. Няколко огромни скъпоценни камъни, които някога може би са украсявали скиптри. Имаше изобилие от медальони, игли за шапки и купчина от перли. Пейдж ги докосваше с пръсти по гладката, студена, твърда повърхност.
Никоу внимателно ги взе изпод ръката й. Той се обърна към поданиците си и вдигна над главата си ковчежето със скъпоценности.
Всички млъкнаха. Никоу запази дълго време мълчание, като по този начин изостри нетърпението им да чуят неговите думи. Пейдж почувства нетърпението и въодушевлението на всички хора около нея. Те чакаха да чуят какво щеше да им каже техният принц.
И най-накрая той проговори:
— Мой народе, представям ви скъпоценностите на короната. Легендарните.
Дълго време никой не проговори. После отекна един вик:
— Да живее Никоу! Да живеят Легендарните! — Викът се поде от три гласа, после от тридесет; после цялата тълпа възкликна „Да живеят и преуспяват Никоу и Легендарните!“
Едва сега Пейдж си позволи да огледа тълпата. Сред тях разпозна много от хората, които бе посетила, докато събираше легендите: братята Ле Бланк, разбира се, и великана Пелерин. Но и други, които тя бе помислила за много по-приятни, си бяха направили труда да дойдат тук и да заставят със сила принца си да спази легендите на тази страна: тук бяха пълният мосю Полон и добре закръглената му съседка мадам Дефо. Обаче не забеляза Анет и Марсел Мартин. Те бяха твърде заети с посрещането на туристите в хотела — и въпреки че и те също държаха много на народните легенди, не бяха склонни да принуждават принца си насила да се вслуша в тях.
Пейдж погледна към портата в крепостната стена. Въпреки че Джордж Елкинс все още стоеше там с официално облечените си хора зад гърба, те останаха неподвижни. Устремът им бе задържан от събитията, които се развиха до рова.
Едва сега Пейдж си позволи да въздъхне с огромно облекчение.
Като се стараеше да остане незабележима зад статуята с лебеда, тя се загледа в порутената каменна творба и се усмихна. Колко ли често бе седяла до рова, взирайки се в истинските лебеди и пренебрегвайки древната скулптура, която съдържаше ключа към загадката, който можеше да спаси кралството?
Тя протегна ръка към статуята и погали студената й грапава повърхност. Почувства как по пръстите й полепна прахът и калта на вековете.
— Благодаря ти, приятелче — прошепна тя.
После отправи поглед към Никоу. Той отново се бе качил на пейката. Държеше здраво в силните си ръце ковчежето с Легендарните. Той бе господарят и все още държеше нещата в ръцете си.
А дали бе така? Пейдж разбра, че бурята все още не бе отминала.
— Това е само половината от легендата — извика дрезгав мъжки глас. Пейдж видя, че това бе кльощавият, но заплашително изправен Андре ле Бланк. Беше скръстил ръце пред себе си и гледаше сърдито към Никоу.
— Този бал е все пак един фарс. Длъжен сте да се ожените за обикновена жена.
— Я почакайте малко — обади се Алфред, който все още стоеше върху пейката, и размаха ръце, за да привлече вниманието към себе си. — Моето семейство дълго време е съветвало кралската фамилия. Легендата е възникнала, за да запълни необходимостта на народа от нея, но тази нужда вече отдавна е престанала да съществува.
— Мълчи, старче — каза Пелерин, чиято огромна фигура се надвеси над пейката.
— Позволете му да се изкаже — пресече го мосю Полон, управителят на универсалния магазин, който застана пред тълпата. — Какво искате да кажете, Алфред?
— И аз имам да ви разказвам една моя, собствена легенда — каза той с нисък глас, за да привлече вниманието на тълпата. — Само че това е истинска история — причината, поради която бе измислена легендата за скъпоценностите и женитбата на принца. Първият Алфред я съчинил и я разказал на сина си, така че неговите потомци я предавали от уста на уста в продължение на векове. Всяко следващо поколение се заклевало да я запази в тайна — въпреки че не виждам смисъла в това, освен в началото. — Той замълча и попи челото си. — Предполагам, както при всички легенди, здравият разум се омаловажава за сметка на традицията.
— Говорете по същество, старче — изръмжа един глас от тълпата, която бързо го застави да мълчи.
Издълженото лице на Алфред изглеждаше наранено, сякаш думите му го бяха уязвили.
— Мисля, че сега много по-важни неща са заложени на карта, отколкото задължението на моята семейна чест да запазя тайната. Ще говоря.
Пейдж бе заинтригувана и облиза устни в очакване. Може би сега щеше да чуе истинската история на тази страна.
Цялата тълпа също изглеждаше нетърпелива да чуе Алфред. Цареше пълна тишина, когато Алфред — един слаб човечец, който се изправяше смело пред възбудената тълпа, започна с историята си.
— Вие всички знаете историята как Никълас Първи бил прогонен от Даргентия.
Стотици глави кимнаха в съгласие на мъжделивата светлина. Добре, помисли си Пейдж. Всички щяха да се увлекат по думите му и може би щяха да забравят мрачните си мисли.
Никоу ги наблюдаваше от пейката. Тъмните му очи се стрелкаха тревожно от едната страна към другата, сякаш се безпокоеше, че жаждата за саморазправа отново щеше да набере сили в тях. Но всички бяха вперили очи в Алфред.
— И тогава, както и сега, семейството ми слугуваше на краля — започна лакеят. — В първия момент Алфред от онова време не избягал веднага. Той трябвало да изпълни своята мисия. Разбирате, французите нахлули в Даргентия. Има дори легенда, която разказва събитията от онова време: приказката за Орела, който прелитал през цялата страна и се грижел за прехраната на хората.
През тълпата се разнесе шепот. По време на своето проучване Пейдж бе открила, че историята за Орела бе може би най-популярната от всички легенди. Алфред бе намерил най-подходящия начин да задържи вниманието на слушателите към себе си.
Алфред наду тесните си гърди важно.
— Аз, приятели мои, зная кой е бил Орела.
— И аз също — обади се слаб гласец от задните редове на тълпата. Пейдж разпозна закръглената фигура на мадам Дефо. Ако добре си спомняше, мадам Дефо бе една от многобройните жители на Дарджънт Сити, които особено много се гордееха с легендата за Орела. — Той е бил братът на Никълас Първи, нали така?
Издутите гърди на Алфред се свиха, но само за миг.
— Така казва легендата. А знаете ли какво, приятели? Случайно зная, че това е истина. Всъщност той е причината, поради която са измислени легендите, които вие сега поставяте пред Никоу, сякаш те са закон. Но единствен моят прадядо Алфред е съчинил тези приказки, за да спаси страната.
— Какво искате да кажете? — извика набита дама, която си проби път през тълпата към предните й редици.
Алфред, чиято непокорна червеникава коса се развяваше на топлия, летен бриз, погледна нагоре към нощното небе, сякаш се двоумеше как да продължи. Много хора от тълпата последваха погледа му, но не и Никоу; неговият поглед не се отмести от поданиците му. Но даже и Пейдж най-накрая погледна към небето; луната се издигаше като ярък сърп, заобиколена от хиляди звезди. Въпреки влагата във въздуха, небето бе почти безоблачно.
Алфред продължи, като отново погледна слушателите си.
— Станало е така: Никълас Първи не бил особено добър владетел. При все че никой от даргентийците не искал французите да завладеят Даргентия, много от тях се разбунтували срещу него. Когато той избягал, трябва да са изпитали голямо облекчение — въпреки нашествието на френските завоеватели. Точно тогава се появил Орела.
— Братът на Никълас — повтори мадам Дефо, която застана до краката на Алфред и впери в него
