Уолф остави долу месото и избърса мазнината от пръстите в бедрата си. Това бе навик, който всеки апах следваше, за да нахрани по този начин краката си и така да ги поддържа силни за бягането.
— Аз говорих със Счупения Крак. Той казва, че е нямало жена наблизо до каньона, където е намерил Белия Орел.
— Аз си бях в къщи. Синът ми беше с баща си.
— Ти нямаш мъж, който да споделя одеялата ти.
Клер рязко обърна глава.
— Откъде знаеш това?
— Аз погледнах във всеки прозорец на къщата до голямата скала, за да намеря Преследвания Елен. Ти спеше сама.
— Мъжът ми бе неотдавна убит от бандити.
— Значи нямаш мъж, който да ловува за теб и да те предпазва от враговете ти?
Клер пое дълбоко въздух.
— Не. Нямам мъж. Всичко, което ми остана е земята, където живеех със съпруга си. И сега синът ми.
— Ти нямаш син — каза Уолф с твърд глас. — Сега Белият Орел има нови майка и баща.
— Но той е мой син — извика Клер.
— Достатъчно! Той е един апах! Ти няма да ме учиш.
Уолф присви очи. Даже Преследваният Елен не смееше така да му противоречи. Един воин апах не приемаше заповеди от никого — нито от мъж, нито от жена.
— Ако трябва да остана тук, ще бъде по-лесно, ако говоря езика — изтъкна Клер. — Моля те.
Уолф се поколеба. Да удовлетвори молбата й означаваше да прекарва повече време с нея. Мисълта да седне до нея и да гледа в златистите й очи, докато я учи на думите от езика апахе, описващи неговия свят, причини едно стягане в тялото му. Изкушаваше се да й откаже, да избегне ситуацията, защото не се чувстваше удобно в нея. Но това означаваше да признае пред себе си странната власт, която тя имаше над него. И това той не можеше да направи.
— Ще стане както ти искаш, Малката — каза той накрая. — Аз ще те науча на думите.
Клер сключи длани между коленете си, за да не почне да ръкопляска. Сега имаше шанс да стигне до Джефри. Щом веднъж научеше думите…
— Кога можем да започнем? — попита тя.
— Остави ме да се храня на спокойствие, жено.
Клер сведе очи, не искайки той да забележи триумфа й. Насили се да хапне малко сушено месо и даже малко от печената юка, за чието приготвяне помогна и тя се оказа не най-вкусният зеленчук, но не и най- лошият, който беше опитвала.
Те почти привършваха вечерята си, когато чуха писъци и викове, последвани от още писъци. Изглеждаше, че шумът се приближава към тях. Клер се вгледа в мрака, за да открие някакъв знак за причината на тази суматоха. Получи отговор под формата на едно животно на черни и бели ивици, което фактически претича през краката й.
— Недей…
Каквото и предупреждение щеше да даде Уолф, то се изгуби във вика на Клер.
— Скунк! — Тя подскочи нагоре и подплаши животното, което вдигна опашка и я изпръска със струя течност. В сенките някой рязко се спря и се отказа да преследва скункса по-нататък, защото животното вече остави вонящата следа след себе си. Като подарък за Клер.
Клер се задави от отвратителната миризма, която я покриваше от глава до пети.
— Това е Пакостникът!
— Голям пакостник — сопна се Клер. Тя изглежда не можеше да си поеме и глътка въздух, която да не я задушава.
— Пакостникът! — каза Уолф отново.
Внезапно едно шестгодишно момче се появи пред Уолф усмихнато до уши.
— Ти ли ме извика?
— Няма нищо смешно — скастри го Уолф. — Ти ли пусна това животно в лагера?
Усмивката изчезна и се смени с недоволна физиономия.
— Това беше само един малък скункс.
Носът на Уолф го защипа, когато усети идващата от бялата жена воня.
— Той беше достатъчно голям — измърмори Уолф.
— Правилно ли те чух? — Клер държеше дрехите си далеч от тялото, сякаш това щеше да попречи на ужасната миризма да се пропие в кожата й. — Наистина ли това дете умишлено е подгонило този скункс към мен?
Уолф въздъхна. Пакостникът заслужаваше името си. За такова малко дете той причиняваше твърде голям хаос в лагера.
— Махай се, Пакостнико! Не те искаме тук.
Въпреки че беше ядосана на детето за това, което се случи, Клер не можа да не забележи как момчето замръзна, когато Уолф заповяда да си отива. Но не се чувстваше съжаление във вдигнатата му брадичка и стиснатата челюст, когато то изгледа Уолф, а после се обърна и изтича в тъмното.
— Ела, аз ще те отведа до реката, за да се измиеш. Миризмата няма да изчезне напълно, но поне ще можеш да дишаш отново.
Клер го последва с благодарност до потока. Тя не можа да се въздържи да не попита:
— Къде са родителите на момчето? Не могат ли да му забранят да прави такива неща?
— Майка му е мъртва. Баща му… Момчето е като мен. Няма баща.
— Умрял ли е?
Уолф поклати глава.
— Майка му е спала с твърде много мъже. Пакостникът има много бащи.
Клер беше объркана.
— Аз не разбирам. Как може едно момче без баща да има много бащи?
— Всеки мъж, който е споделил одеялата с майката на Пакостника е помогнал за създаването му. По някоя част от всеки мъж може да се намери в момчето. Той има моите очи — каза Уолф.
— Твоите очи? Ти също си спал с майка му?
Уолф кимна.
— Аз съм един от неговите бащи. Мнозина твърдят, че са взели участие при създаването му.
Клер си спомни тъмнокафявите очи на момчето. Те не бяха толкова черни, като тези на Уолф, нито така широко поставени. Но наистина, погледът им беше същият като неговия — пронизващ и непокорен.
— С кого живее Пакостникът? Кой се грижи за него? — попита Клер.
Уолф сви рамене.
— Той се храни там, където има излишна храна. Спи в един вигвам накрая на селото.
— Искаш да кажеш, че никой не иска да има нищо общо с момчето — а само с части от него — обвини го Клер. — После осъзна казаните от Уолф думи, че момчето било като него.
— Така ли беше и с теб? По този начин ли си израснал сам?
— Аз имах майка.
Клер се опита да си представи дали имаше някаква разлика и ако наистина бе така, доколко съществена. Тя погледна Уолф с нови очи. Изгнаник ли е бил и той, като това дете, принудено да прави поразии, за да бъде изобщо забелязано? Гордо и непокорно, когато единственото внимание, което получаваше, бе един вик: „Махай се и ни остави сами!“
Сърцето й се отвори за Пакостника. И за Уолф. Въпреки че бяха апахи. Въпреки че тези хора откраднаха сина й. Трудно й беше да мрази всички апахи, когато се превърнаха в отделни личности. Като Нощното Пълзене. И Пакостникът. И Уолф. И собственият й син, Белият Орел.
— Можеш да се съблечеш ей там — каза Уолф. — По-късно дрехите ти трябва да се заровят.
Клер се плъзна зад храстите, които Уолф й показа и с благодарност свали кожената дреха. Сега не беше време за фалшива скромност. Тя не можеше да дочака да се отърве от смърдящите дрехи. Нощта бе тъмна.
