Глухи за присъствието й, двамата мъже бяха сключени в смъртна схватка. Хвърчаха юмруци. Пукаха пръсти. Удряха се глави. Когато ножът се появи в ръката на Уолф, Анабет разбра, че трябва да направи нещо, за да не се убият един друг.
После над главите им прозвучаха изстрели, двамата мъже замръзнаха и погледнаха нагоре към жената, която държеше оръжието на Джейк насочено срещу тях.
— Ставайте и двамата! — заповяда тя с леден глас.
Двамата мъже се отдръпнаха един от друг и се изправиха, с разтворени крака и квадратни рамене, гледайки се леко наведени напред и готови да започнат борбата отново, когато това малко препятствие бъдеше отстранено.
— Защо си с този мъж? — попита Уолф на езика Апахе. — Ти си моя!
Анабет настръхна. Тя отговори на същия език:
— Аз не съм твоя собственост! Или негова! Той ме спаси от онези, които искаха да ме убият.
— Затова ли му позволяваш да те прегръща? — изрева той.
Анабет не можеше да направи нищо, за да спре изчервяването, което оцвети бузите й. Нито пък можеше да каже нещо, което щеше да задоволи Уолф, така ядосан, както беше. Затова тя не каза нищо.
— Ти ще дойдеш с мен — заповяда Уолф на английски.
Когато той протегна ръка за нея, ръката на Джейк се стовари върху китката му.
— Не я докосвай.
— Тя ми принадлежи — каза Уолф през стиснатите си зъби. — Аз ще ти върна жената, наречена Клер.
Сърцето на Джейк спря.
— Какво? Ти имаш Клер?
Уолф се ухили и освободи ръката си.
— Аз я оставих да спи в моя вигвам. Ти можеш да я получиш в замяна на Преследвания Елен.
Един мускул подскочи върху челюстта на Джейк, докато той скърцаше със зъби. Изборът, който индианецът му предложи, изобщо не беше избор.
— Как си хванал сестрата на Джейк? — попита Анабет. — Какво прави тя в селото ти?
— Аз дойдох до къщата на белия човек, за да те взема — и взех нея по погрешка — каза той.
— Ти би ме взел против волята ми? — Анабет не можеше да повярва.
— Твоето място не е при белите хора. Ти си моя — каза Уолф, сякаш това обясняваше всичко. Колкото се отнасяше до него, наистина бе така.
— Ами, ако аз не искам да ти принадлежа? — попита тя. — Ами, ако предпочитам да бъда с него? — Анабет кимна към Джейк.
— Тогава аз ще го убия. И ще те взема със себе си — каза Уолф.
— Тя няма да ходи никъде, където не иска да отиде — каза Джейк.
Уолф прехвърли пронизващия си поглед върху белия човек.
— Тогава ти никога няма да видиш сестра си отново.
— Само докосни сестра ми и ако трябва да загубя целия си живот, за да те намеря, ще го направя — каза Джейк. — Искам Клер обратно. Недокосната.
— Тогава ще трябва да убедиш Преследвания Елен да дойде с мен — каза Уолф.
— Аз няма…
Изстрели прекъснаха Джейк. Той залегна и видя, че бандитите ги бяха настигнали. Той изруга под нос. Когато се обърна, индианецът си беше отишъл. И Анабет с него.
Или така помисли той. Когато Джейк яхна коня си и го пришпори, той разбра, че скоро двете следи се разделяха в различни посоки. Последва следата на Кид, бързащ да я настигне преди бандитите — или индианецът — да го направят.
Фактически, Уолф беше сграбчил Анабет и я дърпаше известно време след себе си. Но тя се освободи и му се озъби:
— Аз няма да бъда твоя жена, Уолф. — Те бяха тичали с всички сили дотогава и тя го предупреди почти без дъх: — Ако се опиташ да ме отведеш в селото си, ще избягам.
— Ела с мен…
— Не! Махни се от мен! Аз те не искам.
Лицето на Уолф побледня. Но той не продължи да спори повече. Обърна се в друга посока и след моменти се сля с местността.
Анабет продължи да тича. Тя знаеше, че Джейк ще я последва. Нямаше намерение да затруднява задачата му да я намери. И наистина, само след няколко минути, Джейк се появи зад нея, наведе се надолу и я вдигна горе в скута си.
— Аз ще взема сега оръжието.
Анабет му подаде пушката и Джейк я прибра в калъфа на седлото.
— Ще нарани ли той Клер? — попита Джейк.
— Апахите не водят война срещу жени и деца.
— Те убиха сина на Клер.
— Понякога се случват инциденти. Но не вярвам да се отнасят лошо с Клер. Само мъжете получават…
— Мъчения до смърт? Това ли искаше да кажеш?
— Това, което апахите са научили за мъченията, го знаят от испанците. И мексиканците. И американците. — Тя постави длан върху ръката на Джейк, за да го успокои. — Клер ще бъде добре.
— Ще я пусне ли той?
— Не мога да отговоря на този въпрос.
— Той ще… — Джейк преглътна трудно. — Той ще я изнасили ли?
Анабет погледна Джейк.
— Не знам. Ако реши, че я желае…
— Но той по-скоро би пожелал теб.
— Уолф и аз израснахме заедно. Ние бяхме като брат и сестра. Аз не изпитвам към него… това, което изпитвам към теб.
Тя почувства как бедрата на Джейк се напрегнаха под нея. Почака, за да може той да я попита, какво тя чувстваше към него.
Джейк я държеше здраво, но не каза нищо, а само пришпори жребеца отново в галоп. Небето започваше да просветлява в розови и жълти цветове и една прекрасна зора се показваше на хоризонта.
Те яздиха през по-голямата част на деня без някакви признаци за преследване. Накрая Анабет попита:
— Мислиш ли, че им се изплъзнахме?
— Съмнявам се.
— Сега сме немного далеч от долината. Можеш да ме пуснеш долу.
Ръцете му се стегнаха за момент, преди да я пусне, за да се плъзне до земята. Тя се запъти направо към нещо, което изглеждаше солидна каменна стена. Вдигна една клонка и започна да замита следите им по пясъка.
— Какво правиш? — попита Джейк.
— Ние вече отминахме веднъж входа в долината. Искам да съм сигурна, че не оставяме следи за бандата.
Джейк се обърна и погледна обратно стената на високия каньон. Той не видя нищо, което да прилича на отвор. Нищо чудно, че долината е останала скрита, Джейк се обърна и насочи жребеца в посоката, от която дойдоха, търсейки отвора към долината. Той спря коня и почака Анабет да изтрие всички следи, които направи.
Тя посочи към една малка вертикална сянка в скалата.
— Там.
Чак когато Джейк се намери до него забеляза, че скалата е надвесена над друга каменна стена по-
