— Има го — призна Анабет с тих глас.
— Ще ми покажеш ли къде се намира?
— За да ме пъхнеш в затвора и да се върнеш тук сам да търсиш златото? Не, Джейк, аз не съм толкова луда. Можеш да се опиташ да го намериш сам.
Джейк я грабна за раменете и я обърна с лице към себе си.
— За теб това място не е безопасно вече.
— Това е моят дом. Тук са погребани баща ми и чичо ми. И аз ще остана тук.
— Какво ще стане, ако Ранкин те последва тук? А той ще го направи.
— Аз ще го чакам.
Той видя в нея решението на бандита Кид Калуун за отмъщение. Трябваше да свърши работата си тук и да я изведе от долината.
Джейк я хвана за ръка и я повлече след себе си.
— Нека отидем да намерим онова злато.
15
Думите на Преследвания Елен звъняха в ушите на Уолф. Той беше вбесен от факта, че тя го отпрати. Но не чувстваше само гняв. Ужилването на отблъскването го изненада. Откакто престана да бъде малко момче, той не си позволяваше да се интересува какво мисли за него някое друго човешко същество. Беше научил добре уроците си като син на много бащи. Или така си мислеше. Но съзнаваше, че все още може да бъде наранен.
Когато Преследваният Елен изглеждаше, че не разбира какво той иска от нея, бе лесно да се убеди, че веднъж щом тя разбереше как се чувстваше той, щеше да се промени и да дойде с желание при него. Шокира се, когато откри, че тя желаеше друг. И изпита още по-голям шок, когато осъзна на път за вкъщи, че когато се опитваше да си представи Преследвания Елен под себе си, друга жена заемаше мястото й. Една жена със златисти очи и кехлибарена коса.
Това, което почувства, когато видя Преследвания Елен с белия мъж, не беше толкова резултат на ревност, колкото наранена гордост. Тя предпочете друг мъж пред него. От друга страна съзнаваше, че ако друг мъж докосне Малката, ще го убие. Уолф не знаеше кога желанието му за Преследвания Елен е умряло. Само знаеше, че това, което чувстваше към нея сега, не бе същото, както преди да срещне Малката.
Колкото повече се приближаваше до дома си, толкова по-нетърпелив ставаше да види пленницата си. Спомни си Малката, както изглеждаше на лунната светлина, когато погали с билката тялото й. Спомни си я спяща на леглото от животински кожи във вигвама си, където я остави на следващото утро. Не можеше да разбере защо я намира толкова привлекателна. Но съзнаваше, че сега не искаше толкова да принуди една нежелаеща Преследван Елен да дойде с него, когато държеше като пленница бялата жена със златистите очи.
Брат й я искаше обратно.
Устните на Уолф се изкривиха в дива усмивка. Белият мъж имаше Преследвания Елен. Честно беше Уолф да задържи жената в замяна.
Стана почти тъмно, когато той стигна до селото. Уолф се опита да си представи какво ще прави Малката, когато я види отново. Представи си я седяща до огъня до неговия вигвам, приготвяща вечерята му. Затова, когато пристигна там и не намери някаква следа от огън, нито пък от пленницата си, яростта, която мислеше, че е овладял, избухна отново.
Той крачеше из селото, кимайки на тези, които го поздравяваха край огньовете си, но отказваше да се спре. Не попита дали някой знае къде може да е пленницата му, защото не искаше те да разберат, че я търси. Това щеше да им каже повече, отколкото би искал да знаят за неговия интерес към нея.
Когато той прекоси цялото село, без да открие и следа от нея, потърси вигвама на майка си. Отстрани с ръка кожата на входа и без даже да спре, за да я поздрави, попита:
— Къде е тя?
— Добре дошъл, сине мой. Кого търсиш?
— Ти знаеш кого имам предвид. Бялата жена. Къде е тя?
Старата жена се закиска.
— Нетърпелив си за своята жена, а?
Уолф се намръщи.
— Ако знаеш къде е тя, кажи ми.
Нощното пълзене уви по-здраво одеялото около раменете си.
— Може би е потърсила одеялото на друг.
Очите на Уолф се превърнаха в цепки. Устата му стана на черта. Той знаеше, че тя го дразни, но почувства едно пристягане в корема.
— Тя не харесва апахите. Не би направила такова нещо.
Старата жена се изкиска отново.
— Може би тя не харесва хората. Но притежава една слабост в сърцето си към едно малко момче апахе.
Уолф се намръщи.
— Белият Орел?
— Не. Той не иска да има нищо общо с нея. Тя е взела Пакостника под крилото си.
Уолф напусна обиталището на майка си и се запъти към малкия вигвам, където Пакостникът прекарваше нощите си. Той стоеше изолиран в края на лагера. Огън гореше пред мъничкия вигвам, изграден от клони и жената, която той търсеше, седеше там с кръстосани крака, разбърквайки едно гърне с каша.
— Какво правиш тук? — попита Уолф. — Ти трябва да си в моя вигвам и да ме чакаш, за да ми сервираш.
Усмивката, която започна да се появява върху лицето на Клер, замръзна.
— Аз готвя вечеря за едно малко момче, което иначе ще остане гладно — отговори тя.
— Къде е Пакостникът?
— Той отиде да ми донесе малко вода — каза Клер. — Ти намери ли Анабет?
— Да.
Ръката на Клер спря да бърка.
— Беше ли тя с някого?
— С брат ти.
Главата на Клер подскочи нагоре. Тя погледна в очите на Уолф.
— Ти не…? Е ли той…?
— Твоят брат е с Преследвания Елен. Тя избра да остане с него, вместо да дойде с мен. — Той почака малко и каза: — Така че аз ще те задържа — като своя жена.
— Какво? — Клер изпусна лъжицата и го зяпна. Тя уви ръце около себе си, за да се защити. — Ти не искаш да кажеш това!
— Аз не казвам това, което не мисля! — отговори Уолф.
— Ти не можеш…
В този момент Пакостникът се върна с кошницата вода и я постави на земята до Клер.
— Няма какво повече да се каже.
— Здравей, Уолф. — Шестгодишният изглежда усети напрежението между двамата възрастни и потърси начин да го разсее. — Малката сготви малко храна. Ще я споделиш ли с нас?
Уолф видя копнежа в очите на момчето и предпазливия начин, по който се държеше то, за да поеме отказа на предложението си, който бе сигурно, че ще последва.
Но Уолф беше изминал твърде много мили в мокасините на това момче.
— Ще ми е приятно да се присъединя към вас до твоя огън.
Усмивката на момчето бе тържествуваща. Само тя можеше да бъде достатъчна награда за Уолф. Но топлият поглед на одобрение, който му хвърли бялата жена, стана причина в гърлото му да плъзне едно горещо удоволствие, което зачерви бузите му. Той се опита да претендира, че не прави нищо специално, но
