одобрителните погледи на Малката и доволната й усмивка даваха ясно да се разбере, че тя мисли другояче.
Пакостникът сервира на Уолф най-хубавата порция каша и раздели останалото с Клер. Уолф се изненада приятно колко вкусна беше храната.
— Какво си сложила вътре, за да е толкова вкусно? — попита той.
Клер измърмори нещо, което Уолф не можа да чуе.
— Какво каза?
— Чубрица. — Тя погледна нагоре с очи, които светеха от спомена за това, което се бе случило между тях.
Пулсът на Уолф се забърза.
Преди той да може да продължи по темата, Пакостникът каза:
— Аз уча Малката как да говори с езика на Апахе. — Детето се усмихна на възрастната си ученичка и каза: — Покажи на Уолф какво си научила.
Клер покорно изрецитира на Апахе думите, означаващи всички предмети около огъня, докато Пакостникът ги показваше. Тя произнесе толкова лошо думата „огън“, че Уолф и Пакостника се разсмяха.
Клер се усмихна, когато видя щастливото лице на малкото индианско момче. Каква разлика имаше сега от недоволния му вид, когато Уолф му се скара заради подгонения из лагера скункс.
Когато смехът утихна, Уолф хвана китката на Клер и я изправи на крака.
— Вече е време да си отиваме.
— Не можем да оставим Пакостника сам тук.
— Той спи тук.
— Но той е толкова малък, за да остане тук сам.
— Аз не се страхувам — каза Пакостникът, изпъчвайки напред мъничките си гърди.
Клер разбра, че е засегнала гордостта на момчето.
— Аз съм сигурна, че нямаш нищо против да останеш тук — каза тя. — Но ако Уолф те покани в неговия вигвам, ще дойдеш ли?
Клер остро изгледа Уолф, предупреждавайки го да не смее да отрече поканата и после срещна изпълненият с надежда поглед на момчето.
Момчето апахе очевидно знаеше чия е последната дума за едно такова предложение. Очите му се преместиха от Клер върху Уолф.
Уолф се намери в трудна ситуация. Той не се чувстваше по-отговорен за Пакостника, отколкото всеки друг член на племето. Ако момчето му поискаше храна, той му даваше. Ако то правеше бели — което ставаше често — той му се караше за това, Уолф се отнасяше със симпатия към положението на Пакостника, защото то беше същото като неговото. Но никога не бе стигнал толкова далеч, че да покани шестгодишния да сподели вигвама му.
Бялата жена го направи. Уолф чакаше тя да го помоли да приеме момчето. Но тя не каза нищо, а само го гледаше с широко отворените си златисти очи. Това му стигаше. Очите й изразяваха думите, които нямаше нужда да се произнасят.
— Пакостнико, — каза Уолф на края, — аз те каня да дойдеш в моя вигвам.
Момчето се ухили.
— Аз приемам поканата ти.
Клер постави длан върху ръката на Уолф и после се наведе напред, за да прошепне на ухото му:
— Ти направи едно прекрасно нещо. — Тя го пусна, преди той да е готов да се раздели с нея и започна се суети наоколо, за да загаси огъня и да прибере нещата на Пакостника, които той щеше да вземе със себе си.
Когато си тръгваха, тя протегна ръка и Уолф изумен видя, че момчето пъхна малката си длан в нейната. Обикновено Пакостникът не искаше да има нищо общо с никого. Уолф се изненада от желанието на момчето да приеме близостта, предложена му от бялата жена. И го осени мисълта, че никога не го бе виждал с друга жена, защото никой друг никога не си е направил труда да му предложи помощ.
Уолф не можа да не се намръщи, като помисли за шума и неудобството, които присъствието на малкото момче щеше да донесе във вигвама му. И какво щяха да кажат дългите езици от селото, когато научеха какво е направил той?
Уолф осъзна, че одобрението на бялата жена означаваше за него много повече, отколкото мнението на цялото останало село. Което го накара да се почувства неудобно. Трябваше ясно да й даде да разбере, че не можеше по този начин да кани всяка заблудена овца при тях във вигвама им. Сега той вече бе достатъчно населен, когато ставаха трима.
Детето беше толкова развълнувано, че му трябваше доста време, за да се успокои. Накрая, Клер легна долу до Пакостника и го прегърна с една ръка, за да го успокои.
Уолф гледаше, без да съзнава завистта в очите си. Искаше му се да е на мястото на това момче. Искаше тази жена да го прегърне. За да не види тя желанието му, той каза:
— Аз ще отида да се поразходя, докато момчето заспи. Тогава ще се върна.
Той видя как страхът проблесна в очите й, но тя бързо го скри. Уолф издаде един звук на отвращение, който я накара да се свие. След момент вече го нямаше.
Клер отказваше да мисли какво щеше да се случи, когато Уолф се върнеше във вигвама. Вместо това тя прегърна момчето и се замисли за сина си. Надяваше се, че индианската майка на Джеф беше намерила начин да облекчи страховете му, когато беше откраднат от нея преди три години.
Тя се бе опитала отново, когато Уолф го нямаше в селото, да стигне до Джеф и да говори с него. Но синът й не обърна внимание на английските думи, които тя изрече и я дразнеше на езика апахе. Когато тя се опита да го докосне, той извади нож и я заплаши.
Момчето в ръцете й изръмжа и Клер осъзна, че го е прегърнала твърде здраво. Но то не се опита да се освободи, а напротив се сгуши по-близо до нея. Клер не можеше да не види иронията в ситуацията. Тя се грижеше като майка за едно момче апах, докато собственият й син отказваше да я приеме.
Когато Пакостникът вече беше заспал от известно време и Уолф все още не се връщаше, Клер внимателно се отдели от детето и напусна вигвама за една разходка в нощния въздух. Тя почти се спъна в Уолф, като пристъпи навън. Той седеше там в тъмното.
Тя се поколеба, после седна до него и попита:
— Защо не влезеш вътре?
— Там беше твърде шумно — каза той с отвращение.
— Пакостникът изобщо не каза дума, след като ти го помоли да пази тишина.
— Това няма да продължи дълго. Няма да мине много време и той ще бъбри като сойка.
— Добре — каза Клер. — Децата винаги трябва да говорят, да задават въпроси, да се учат.
— Едно дете апах се учи само да бъде тихо. Да наблюдава и да слуша.
Клер се намръщи.
— Предполагам, че това е един добър урок за научаване, когато наоколо има опасност.
— Тези дни винаги съществува опасност за един апах — каза Уолф.
— Аз никога не съм го виждала да се смее и играе с другите деца.
— Аз ти обясних причината за това.
— Няма ли някакъв начин да се промени това положение?
Уолф замислено разтърка брадичката си.
— Ако някое семейство го осинови. Тогава може би…
— Защо ти не го направиш? — прекъсна го тя.
Уолф се дразнеше от навика на Малката да казва каквото мисли, когато си искаше. Никоя жена тук не смееше така да прекъсва мъжа си. И това, което тя предложи — то беше смешно.
— Защо трябва аз да искам да осиновя Пакостника? — Устните му се извика презрително. — Повярвай ми, той е заслужил името си.
— Трябва да го направиш, защото той има твоите очи. Защото е част от теб. Защото това ще е едно добро дело — каза бързо Клер.
