Очите на Уолф се стесниха, докато я гледаше.
— Защото ти липсва собствения ти син и имаш нужда да се грижиш за друго дете?
— Никой не може да замени Джефри! Аз само помислих…
— Не — каза твърдо Уолф. — Аз не искам едно дете да спи между нас.
— Той няма да бъде между нас — спореше Клер.
Уолф срещна очите й и зачака тя да сведе поглед. Но тя продължи да го гледа открито. И той видя един начин, по който можеше да получи това, което искаше — и то на ниска цена.
— Аз ще повярвам на думите ти, Малката. Детето може да остане, но когато спим, ти ще бъдеш до мен. Момчето ще спи само.
Клер бе решила да понесе всичко необходимо по време на пленничеството си в индианския лагер, защото се надяваше някой ден да стигне до Джефри. Тя вярваше, че нямаше да бъде принудена към интимности с Уолф. Сега разбра колко наивна е била.
Но ако той щеше да я има и така, и така, нямаше ли да е по-добре, ако излезеше нещо добро от това? По този начин най-малкото, ако тя някога щеше да може да избяга от това място, момчето щеше да си има дом.
— Много добре — каза Клер накрая. — Съгласна съм с твоите условия.
— Влез вътре сега — каза Уолф. — И аз ще дойда след малко.
Клер не се колеба, не заспори, а просто се изправи, отстрани кожата на входа и влезе във вигвама. Тя подреди леглото си от трева от другата страна на просторното обиталище от спящото момче. Нямаше дрехи за смяна, така че легна долу облечена в кожите, които носеше от нощта, когато Уолф й ги даде до потока.
Клер чу тихите стъпки, сигнализиращи завръщането на Уолф във вигвама. Тя затаи дъх, лежейки напълно неподвижно в тъмнината. Той безпогрешно се насочи към нея и спря близо до главата й. Седна долу на земята до нея и събу високите до коленете мокасини.
Той протегна ръка в тъмното и я постави върху рамото й. Докосването му беше нежно.
— Спиш ли, Малката?
— Не.
Мазолестите му пръсти се плъзнаха между връзките на рамото й.
— Кожата ти е много мека — каза той.
Ръката на Уолф се придвижи нагоре по шията й, докато пулса й се забърза. Той почувства как цялото й тяло потръпна под ръката му. Легна долу до нея и я дръпна до себе си. Но тя остана скована в ръцете му.
— Няма нужда да се страхуваш, Малката.
— Аз… това е за първи път, как лягам с друг мъж, освен съпругът ми. Аз… това е толкова скоро — каза тя.
Уолф мълча почти цяла минута. Накрая каза:
— Аз не бързам, Малката. Мога да почакам, докато ти ме пожелаеш така, както аз теб.
Клер почти се засмя, почти зарида.
— Ти ще трябва да чакаш дълго.
Уолф премина с ръка по шията й и почувства как тя трепери. Усмихна се доволен в тъмното.
— Аз не мисля така.
Клер почувства как изчервяването плъпна по шията й. Срамуваше се от реакцията на тялото си при докосването на индианеца. Той беше враг. Тя трябваше да помни това, за да може да напусне това място, когато му дойдеше времето. Не можеше да си позволи да му се възхищава… или да го желае.
Мисълта, че можеше даже да разглежда възможността да спи с него трябваше да я ужасява. Но не ставаше така. Фактически, тя замръзна в ръцете му, защото тялото й бе прекалено податливо на неговото докосване. Клер се чувстваше объркана от чувствата, които изпитваше към мъж, за когото знаеше, че е дивак.
Тя затвори очи, стисна зъби и се опита с всички сили да го мрази.
Измина много време преди Уолф да почувства как жената в ръцете му се отпуска. Накрая чу бавното, спокойно дишане, което му подсказа, че тя е заспала, Той я притисна до себе си и се загледа в тъмнината.
Уолф чу шумолене от другата страна на вигвама.
— Пакостнико?
— Аз се събудих и не разбрах къде се намирам — каза малкото момче с уплашен глас.
— Ти си в моя вигвам. В безопасност си тук — каза Уолф.
— Къде е Малката?
— Тя е тук с мен.
— О!
Уолф разбра какво искаше момчето и, че то не трябва да го иска. Почувства едно странно стягане в гърдите си. Отвори уста, за да покани Пакостника при тях, но после я затвори. Не трябваше да подхранва надеждите на момчето, че положението му се е променило, само защото е бил поканен да прекара една нощ във вигвама на Уолф.
Сред апахите с едно копеле не се отнасяха зле. Но защото това момче бе различно, то живееше отделно от останалото племе. Уолф точно разбираше какво означаваше това. Достатъчно трудно бе да се оцелее в чергарския живот на апахите. Едно копеле носеше допълнителния товар да се справя само. Уолф не можеше да промени съдбата на Пакостника. Щеше да е по-добре, ако момчето приемеше истината за това какво представляваше и се научеше да живее с нея.
— Лека нощ, момче — каза той.
— Лека нощ, Уолф.
Уолф затвори очи и почака, докато слушаше как момчето се настанява, преди да заспи.
На сутринта, Уолф се опита да се обърне настрана, но не можа, защото нещо му пречеше. Нещо топло. Нещо с крака и ръце.
— Пакостнико!
Той се усмихваше боязливо, докато се отдръпваше от Уолф.
Уолф се намръщи жестоко, но Пакостника не изглеждаше загрижен. Да му се скарат изглеждаше достатъчно ниска цена за една прекарана нощ без страх. И Уолф не го удари, а гримасата върху лицето му бързо се смени от едно съвсем друго изражение, когато видя как жената в ръцете му се протяга и събужда. Пакостникът използва това разсейване на Уолф, за да избяга навън.
Клер все още почти спеше, но почувства едно твърдо мъжко тяло до себе, докато се протягаше. Една мъжка ръка я погали от рамото до бедрото, а после се плъзна надолу, за да покрие утробата й и да я дръпне обратно в нишата, образувана от бедрата му. Тя можа да почувства възбудата му и една ответна топлина дълбоко в корема си, където ръката му лежеше върху нея.
— Сам?
Уолф замръзна.
Клер се протегна, за да постави ръка върху бедрото на Сам. Само, че вместо да е облечена в дълги гащи, кожата, която напипа, беше гола. Очите й бързо се отвориха. За секунда се ориентира.
Не се намираше в леглото си в Уиндоу Рок; лежеше върху купчина трева на земята. И миризмата, която усещаше, не беше на кафе, а на лагерен огън. И не Сам лежеше до нея. Сам беше мъртъв.
Клер изстена и от устните й излезе един накъсан звук на отчаяние.
Воинът апах я придърпа по-близо до себе си.
— Аз съм Уолф. Аз съм апах. Ти си моята жена — прошепна той в ухото й. — Това, което е било преди, трябва да се забрави.
— Аз не мога да забравя! — извика Клер.
— Трябва да го направиш.
— Аз имах съпруг. Аз имам син. И нищо, което ти казваш, не може да промени това!
Клер се бореше, за да се освободи от прегръдката на Уолф, но той лесно я обърна под себе си. Хвана с едната си ръка нейните две ръце. Само теглото му беше достатъчно, за да я задържи под себе си.
— Не мърдай — каза той.
