Клер се бореше срещу унизителната ситуация, както и срещу мъжа, който я създаде. Извиваше се под него и почувства ужасното — възбуждащо — усещане за неговата твърдост, притисната срещу нейната мекота.
Гърленият звук, който излезе от гърлото й, накара тялото на Уолф да се напрегне. Гласът му бе груб, когато каза:
— Съпругът ти е мъртъв. Синът ти има ново семейство. Нищо, което кажеш или направиш, няма да промени това.
Клер преглътна трудно. Почувства как сълзи изпълниха очите й и ги затвори. Една се изплъзна навън и се търкулна надолу по бузата й. Внезапно ръцете й бяха освободени и тя почувства, че е притисната в прегръдката на Уолф. Тя се съпротивлява съвсем кратко, преди да се подчини на утехата, която намери в ръцете му.
Уолф не знаеше как да разбира чувствата, които го изпълваха. Той знаеше, че отчасти е отговорен за разстройването на Малката. Но даже, ако я върнеше в мястото, откъдето я открадна, съпругът й нямаше да се върне. Или синът й. Той никога не бе прегръщал плачеща жена. Искаше да премахне болката й, за да се усмихне отново.
Устните му леко докоснаха челото й в жест на успокоение. Ръцете му отмахваха кехлибарената коса от лицето й и той избърса сълзите й с палеца си. Шепнеше думи на апахе, думи, които не си беше представял, че може да каже на някоя жена. Успокоителни думи. Думи, изразяващи нуждата му да я защитава. Да я предпази от всичко лошо. Да премахне цялата й болка.
Накрая сълзите й спряха. Тя хлъцна и звукът предизвика усмивката му.
Клер седна и се освободи от ръцете на Уолф. Избърса очите и носа си с ръкав.
— Аз не знам какво ми стана. Аз…
Една разправия отвън накара Уолф де скочи на крака и да изтича, преди Клер да завърши изречението си. Тя скочи и го последва навън. Бързо стана ясно, че Пакостникът здравата се беше потрудил да заслужи името си. Той стоеше заобиколен от поне четири по-големи момчета, които го дразнеха с лъковете и стрелите си.
— Какво става тук? — попита Уолф.
Четирите момчета обърнаха широко отворените си очи към воина апах. Те очевидно не бяха очаквали вмешателство в полза на Пакостника.
— Той искаше да дойде на лов с нас — каза едно от момчетата.
— Но той няма лък…
— Нито пък стрели.
Уолф премести погледа си от момчетата върху малкия досадник, натресен във вигвама му от бялата жена.
— Истина ли е това? — попита той Пакостника. — Нямаш ли лък и стрели?
Малкото момче рисуваше нещо с върха на мокасината си в прахта. Брадичката му, която почти лежеше на гърдите, леко се затресе.
— Така… — Уолф обърна пронизителните си тъмни очи към другите момчета. — Ние ще трябва да ти направим лък и стрели.
Четирите момчета стояха изумени от изявлението на Уолф.
— Но…
— Достатъчно! — каза Уолф. — Махайте се сега.
Четирите момчета се отдалечиха в различни посоки, като променливи ветрове. Уолф стоеше там и се чувстваше неудобно, несигурен защо предложи да свърши нещо, което щеше да изисква от него да прекарва още повече време с Пакостника. Правенето на първия лък и стрели за едно момче представляваше задача, която се падаше по право на член от семейството му — на бащата или на чичото.
Мокасината на момчето задълбочи кръга, който правеше в прахта.
— Наистина ли ще направиш това?
— Аз не казвам това, което не мисля.
Пакостникът погледна нагоре и очите му бяха пълни с възхищение от неговия нов герой. Уолф почувства как настроението му се подобрява.
— След закуска ще отидем заедно да потърсим едно черничево дърво, за да ти направим лък и фалшиво портокалово дърво за стрелите. После ти можеш да потърсиш пера от червеноопашат ястреб. Засега, отиди и донеси малко вода на Малката.
Пакостникът издаде един детски боен вик и влезе във вигвама, за да вземе нещо, в което да донесе вода.
Уолф се обърна, за да погледне бялата жена и видя, че очите й все още следваха едно от бягащите момчета.
Белият Орел.
Уолф може и да не беше обърнал внимание кои точно момчета дразнеха Пакостника. Но Клер видя много добре, че Джефри бе между тях. Тя хвана за един миг погледа на сина си, но той бързо се отвърна. Даже този кратък момент беше достатъчен, за да й каже, че Джеф не беше толкова безразличен към нея, както искаше да я накара да мисли.
Този инцидент й показа още една от промените в нейния син. Детето, което тя отгледа, не би било толкова жестоко, че да дразни едно по-малко момче. Или ако го направеше, тя бързо щеше да му посочи неговата грешка. Но децата апахи се учеха в едно по-безмилостно училище.
Клер не беше чак толкова съсредоточена върху Джеф, за да не съзнава какво предложи Уолф да направи за Пакостника. Тя срещна тъмноокия поглед на индианеца и му се усмихна.
— Ти направи едно прекрасно нещо.
— Момчето не е виновно, че няма оръжията на един воин.
— Сега ще ги има — каза Клер.
Уолф изръмжа. Дойде му на ум, че като се съгласи да помогне на Пакостника, се постави в ролята на негов баща. Последното нещо, което възнамеряваше да направи, беше да се ангажира по такъв начин с непослушното момче. Само че трябваше да признае, че се почувства добре, когато момчето го погледна. А получи и одобрението на Малката. Стресна се от собственото си благоговение, когато Малката заговори:
— Как ще кажеш „Обичам те“ на Апахе?
Уолф й каза думите и ги повтори с нея, докато тя ги произнесе правилно. Накрая той попита:
— Защо ти трябва да знаеш тези думи?
Тя наведе златистите си очи, докато му отговаряше.
— Човек никога не знае кога могат да му потрябват.
После тя се обърна и се отдалечи, оставяйки го да стои там, Уолф почувства в гърдите си стягане. Жената и момчето се промъкваха покрай бариерите, които той издигна преди години около себе си, за да остане в безопасност. Не знаеше какво да направи, за да ги държи на разстояние. И най-тревожен от всичко беше фактът, че не знаеше дали иска да направи това.
Защото той осъзна, докато учеше бялата си пленница как да казва „Обичам те“, че искаше тя да каже тези думи на него.
16
Джейк бързо разбра, че е затворен в тази забравена от Бога долина с една жена, която го дразнеше и вбесяваше — и която той желаеше толкова силно, че трябваше да държи желанието си изкъсо.
— Нека да изясним няколко неща — каза той на Анабет през тяхната първа вечер в долината. — Аз искам да ми кажеш къде да започна да търся златото, но няма да е необходимо да прекарваме много време заедно.
— Напълно съм съгласна с теб!
Джейк махна с ръка.
— Това е една голяма долина — каза той. — Не е необходимо пътищата ни да се кръстосват по-често, отколкото е необходимо.
