трагедия — че нейният син изпитваше някакво съжаление поради факта, че диваците са го отвлекли от двама обичащи го родители и са го хвърлили в един груб и чужд свят.
— Моите бели родители не ме искат повече — каза Белият Орел.
— Кой ти каза това?
— Счупеният Крак каза, че ако ти си ме искала, щяла си да дойдеш за мен.
— И ти му повярва? — попита недоверчиво Клер. — Единствената причина, поради която аз никога не те потърсих, беше, защото мислех, че си мъртъв!
— Твоят син е мъртъв — каза Белият Орел с финална нотка в гласа. — Само синът на Счупения Крак е жив. Махни се, жено на Уолф! И не ме тревожи повече.
С това, Белият Орел се обърна и се затича към селото.
Клер знаеше, че е безполезно да го последва. Тя вече бе предупредена да стои далеч от него и беше сигурна, че ще я накажат, ако я видеха да го преследва. Клер и така не можеше да е сигурна, че той нямаше да каже на индианските си майка и баща какво се случи тук.
Тя не се тревожеше, че ще я накажат за това, че е разговаряла с него. Ако я набиеха, може би щеше да може да излее непролятите за сина си сълзи. Но защо да плаче, когато той беше добре, цял и щастлив?
— Аз си го искам обратно. Той е мой син! Аз съм го родила и съм го кърмила с гръдта си. Аз държах мъничките му ръце, когато правеше първите си стъпки. Аз искам да го видя как пораства и става мъж. Искам да държа на колене внуците си.
Когато Клер почувства ръката на рамото си, тя се завъртя бързо, за да я отстрани. Как можеше някой да смее да й предлага утеха? Не съществуваше утеха за трагедията, която откъсна единственото й дете от гърдите й.
Клер удряше Уолф с юмруци, докато той я хвана за раменете и я изправи на крака.
— Пусни ме! Аз те мразя! Защо ме доведе тук, за да виждам сина си ден след ден и да знам, че той не иска да има нищо общо с мен?
— Ти знаеш защо си тук — каза Уолф.
Тя му се изсмя в лицето.
— За да бъда твоя жена? Това е смешно! Аз сега знам всичко за апахите, Уолф. Знам, че никой апах, който уважава себе си, няма да вземе бяла жена. Защо не ме оставиш спокойно да тъгувам?
Уолф силно я разклати.
— Време е да оставиш миналото зад себе си. Аз ще ти дам друго дете, за да суче от гърдите ти. Тогава ще бъдеш достатъчно заета, за да плачеш за този, който няма нужда от теб.
— Какво? — Клер замръзна, изумена от думите на Уолф.
— Когато слънцето напусне небето, аз ще дойда при теб и ние ще си направим едно наше дете.
Той я остави да стои там и се отдалечи.
Устата на Клер остана закръглена като буквата „О“ от изненада. Ръцете й спряха във въздуха като парализирани. Дъхът й спря в гърлото. Възнамеряваше ли наистина Уолф да направи това, което каза? Разбира се, че беше така. Той никога не казваше нещо, ако не го мислеше.
— Едно бебе. Да прегръща отново едно дете. Да го обича, както обичаше Джефри.
Първите й мисли бяха еуфорични. О, да прегръща отново едно мъничко, сладко миришещо бебе! Да почувства нежната му кожа, да усети мъничката ръка, стиснала палеца й, да даде на тази малка уста да суче от гърдите й. Това беше една идилична картина, която я накара да почувства, болката на копнежа.
Едно бебе с баща апах. Едно дете, което щеше да бъде възпитано да стане воин апах, ако е момче, или ако е момиче, да очаква работа от изгрев до мрак, за да създаде дом за индианското си семейство.
Тя не би направила това! Не можеше да го направи! Това щеше да означава да прекара остатъка от живота си сред апахите или да отведе един мелез сред белите, ако Джейк някога я спасеше. Или, да пази Бог, да остави след себе си още едно дете, за да прекара то живота си сред диваците.
Само че Клер вече знаеше, че те не бяха диваци. Индианците се смееха, играеха и обичаха като всяко бяло семейство. Те предпочитаха пред засаждането на растения ловуването и събирането на храна. Да, те бяха жестоки с враговете си, но такива бяха и белите.
Клер не можеше да избяга и там нямаше никой, който можеше да каже на Уолф, не. Тя можеше да се бори с него, но не се съмняваше кой щеше да спечели тази битка. Довечера той ще дойде; при нея. Клер почувства, как една тръпка на страх — или това бе очакване — премина надолу по гръбнака й. Уолф беше мъжествен Той щеше да я държи в леглото, докато не й направи дете. Тя не се съмняваше в това.
Бог да й е на помощ, но тя чакаше това — и го желаеше — всеки ден през дългото горещо лято и студената есен. Тя не разбираше желанието си за индианеца, а само знаеше, че то гори в нея. Но й се струваше грешно да се обърне в ръцете му през нощта. Неговите хора откраднаха сина й. Той я открадна и я направи своя робиня. А тя беше вдовица по-малко от година.
Клер можеше да отрече пред Уолф чувствата си, но това не означаваше, че ги нямаше. Сега той й каза, че ще се съединят, не защото я желаеше или тя него, а за да направят едно дете, което да замени онова, което тя загуби. Тя желаеше Уолф. Искаше и детето. Но за да ги има и двамата, трябваше да се откаже от надеждата да се върне в света, който остави зад себе си.
За пръв път Клер си позволи да си представи какво щеше да бъде, ако останеше да живее сред индианците през целия си живот. Само че това нямаше да бъде целият й останал живот. Бе само въпрос на време, преди войниците да принудят апахите да живеят в резерват. На диваците нямаше да е позволено да нападат и плячкосват увеличаващия се брой бели домове в околността.
Скоро начинът на живот на Уолф щеше да свърши. Какво ще се случи с нея тогава? Какво би станало с Белия Орел и Пакостника — и нейните собствени деца — мелези, ако ги имаше?
Но тя беше на път да изгуби Уиндоу Рок. Освен, ако Джейк не намереше откраднатото злато на Сам. Или може би Джейк е измислил начин да запази ранчото и без златото. Тя знаеше, че Джейк щеше да се зарадва на завръщането й, но щеше ли също така да се зарадва на един съпруг апах и деца — мелези?
Свечери се твърде бързо. Клер помисли да избяга, но знаеше, че няма да стигне далеч, преди Уолф да я настигне. Тя трябваше да посрещне съдбата си. Нямаше да моли за милост. Но нямаше и да се отдаде доброволно.
Клер разбра, когато влезе във вигвама, след като изядоха вечерята си, че Уолф не е променил решението си. Той беше изпратил Пакостника да стои при Нощното Пълзене. Те бяха сами във вигвама с цялата нощ пред тях.
— Мисли ли за това, което казах тази сутрин? — попита Уолф.
— Не съм мислила за нищо друго — отговори Клер с тих глас. — Тя внезапно забеляза капките пот по горната устна на Уолф и пулсиращата вена на гърлото му. Той изглеждаше блед. Това изобщо не беше воинът завоевател, когото тя очакваше. Това го правеше да изглежда по-достъпен.
— Ти сигурен ли си, че искаш да направиш това? — попита Клер.
За секунда цялата му ранимост изчезна от вида му. Един воин апах стоеше там, където само преди момент тя видя един обикновен несигурен човек. Мускулите на Уолф се свиха и очите му се стесниха.
— Аз не казвам това, което не мисля.
Клер потърси по лицето му някакъв знак на съмнение.
— Никога ли не си променял решението си? Никога ли не си правил грешка?
— Аз не греша за това.
— Ти изобщо не ме попита какво чувствам за твоето решение.
— Твоите чувства нямат значение за мен.
— Въпреки, че аз ще бъда тази, която ще роди детето ти?
— То ще бъде и твое дете. Твърде много приказки изприказвахме. Ела тук при мен.
— Не. — Клер вдигна брадичка и отвърна на погледа, черен като нощта. Тя не можеше да отрече даже пред себе си, че го желаеше. Но нямаше доброволно да направи стъпките, които можеха да я свържат с него завинаги.
— Ела тук — каза Уолф с тих глас, пълен с предупреждение.
Клер чакаше със затаен дъх, знаейки, че изпитва търпението на индианеца. Ако бе мислила, че той ще
