— Къде е госпожа Чандлър? — попита Ранкин.
— Тя е на гости при приятели в Тексас — отговори гладко Джейк.
Ранкин се намръщи.
— Разбирам, че има известно забавяне при намирането на златото. Предполагам, че като сме съседи, мога да почакам до пролетта.
— Това е много щедро от ваша страна, господин Риърдън — каза Джейк.
— Наричайте ме Уил, моля. Аз няма да бъда много наоколо дотогава — до пролетта, искам да кажа. Ще си тръгвам сега. — Той се обърна към Анабет и каза: — Вярвам, че ще ви видя скоро пак.
Анабет не каза нищо, докато Ранкин не се отдалечи. Иначе щеше да провокира една конфронтация, в която Уат Ранкин познаваше врага си, а Джейк Кърни — не.
Веднага, щом Ранкин си отиде, Анабет скочи на крака и се хвърли в ръцете на Джейк.
— Това беше той!
— Кой?
— Ранкин. Уат Ранкин. Това беше той.
Джейк грабна Анабет за раменете и я придърпа на лакът разстояние, за да може да разгледа лицето й.
— Уил Риърдън…
— Е Уат Ранкин!
— Кучи син! — каза Джейк.
— Точно така мисля и аз — каза горещо Анабет.
— Защо не каза нещо? Защо го остави да си отиде?
— Докато думите излязат от устата ми, той щеше да извади пистолета си и да те убие.
Джейк я хвана за китката и се запъти бързо към къщата.
— Ти няма повече да напускаш къщата, без аз да знам къде се намираш — каза Джейк. — И ще държиш Блеки при себе си през цялото време, чуваш ли? — Той я бутна през входната врата, целуна я силно и се обърна назад.
— Къде отиваш? — попита тя.
— Отивам след това копеле, Ранкин.
— Ами аз?
— Ти ще чакаш тук, докато се върна.
— Искам да дойда с теб.
Джейк се върна, дръпна я в прегръдката си и я стисна здраво.
— Ти не можеш, Кид. Не разбираш ли? Сега трябва да мислиш за някого другиго. — Той погали с длан закръгления й корем. — Обещай ми, че ще седиш тук и ще чакаш, докато аз се върна.
— Ти ще повярваш на думата на един бандит? — попита Анабет.
— Аз ще повярвам на теб.
Сърцето на Анабет заби силно.
— Много добре, Джейк. Аз ще бъда тук. Но ти бъди внимателен.
— Ще си пазя гърба, Кид. Ти просто се грижи за себе си и за бебето. — Той я целуна силно още веднъж и тръгна.
Джейк проследи Уат Ранкин/Уил Риърдън чак до Санта Фе. Там следата изчезна. Той спря в Градския салон да зададе някои въпроси и видя Сиера Стар. Когато тя го покани горе, той отклони предложението й.
— Значи тя те е вързала — каза Сиера със смях. — Беше ли толкова лошо, колкото ти предполагаше?
Джейк едвам успя да се усмихне.
— Изобщо не е лошо — призна той. — Аз ще ставам баща.
— Моите поздравления — каза Сиера. Тя го целуна по устата, след това се облегна назад и го погледна. — Ясно е, че си вързан. Слушай, ние няма да намерим Ранкин, преди зимата да дойде. Защо не се върнеш в къщи, където ти е мястото?
Предложението на Сиера беше много разумно. Анабет липсваше на Джейк. И Ранкин нямаше да отиде далеч. Той щеше да стои там, където можеше да наблюдава Кид Калуун. Което беше още една сериозна причина за Джейк да стои близо до вкъщи.
— Довиждане, Сиера — каза Джейк.
— Ти си тръгваш сега?
— Да. Отивам си вкъщи.
21
Когато времето стана по-студено и листата се оцветиха в жълто и злато, Клер призна, че животът й е пълен с хубави неща. Едно момче, което имаше нужда от нея. Един мъж, който я желаеше. Но като всички хора, тя искаше това, което не можеше да има. Тя желаеше Белият Орел да я признае като своя майка.
Това нямаше да се случи.
Тя се опитваше да си каже, че това няма значение. Че й стигаше знанието за доброто състояние на Джеф. Но това не й беше достатъчно. Тя изпитваше една постоянна болка в гърлото си, едно мощно свиване, поради което трудно преглъщаше, когато го виждаше да играе с другите момчета апахи.
Тя се опита да скрие чувствата си от Уолф, но той знаеше. Когато и да я видеше да гледа Белия Орел, той й намираше някакво занимание — кожена риза, затвърдяла на едно място и имаща нужда от омекчаване с твърд камък или кошница, която трябваше да бъде поправена с върбови пръчки. Но той никога не поиска от нея да спре да обича момчето. Изглежда разбираше, че тя не може да направи това.
Дойде денят, когато апахите преместиха селото си надолу от високите планини, за да се спасят от режещия студ и дълбоките снегове на зимата. Те отново построиха домовете си в равнината, внимавайки да се скрият колкото се може по-добре между ниските хълмове и скалистата местност.
Клер се изненада, когато откри, че семейството на Белия Орел беше избрало място за вигвам си на не повече от двеста крачки от нейната собствена врата. Сега тя се срещаше със сина си всеки ден. Пакостникът започна да прекарва повече време с Белия Орел и неговите приятели.
Момчетата не се отнасяха лошо с Пакостник въпреки че Клер внимателно го наблюдаваше страх, че щяха да го направят. Тя скоро отслаби наблюдението си, тъй като дните минаваха и нищо по-сериозно от едно обелено коляно не се случи с Пакостника, при игрите му с по-големите момчета. Никога не й дойде на ум, че нещо липсваше, когато по-големите момчета — осем девет-десетгодишни — решиха да отидат да плуват и поканиха Пакостника с тях.
Клер събираше мескитови зърна, които сега бяха узрели в равнината и просто махна с ръка, докато Пакостникът подтичваше към подхранваното от извор езеро. Тя бе научила от Нощното Пълзене как да смила зърната на брашно, използвайки един каменен хаван и дръжка. После брашното се оформяше в нещо, което изглеждаше като хлебче. Или зърната се сготвяха и разбъркваха в един вид каша. Или целите зърна просто се готвеха и ядяха с парченца месо — само че тогава беше необходимо да се изплюва семето.
Съзнанието й бързо премина от Пакостника към нощите й с Уолф. Всяка нощ, в която не отсъстваше от селото, той идваше при нея. Защото трябваше да ловува и защото често излизаше за нападения, той често отсъстваше по цяла седмица. Когато се връщаше, той я търсеше — и я взимаше в постелята си.
Клер започна да очаква моментите, в които той я взимаше в прегръдките си. Тя се опитваше да не мисли за Сам и за това, сякаш предаваше неговата памет. Сам би искал тя да е щастлива. И тя беше щастлива повече, отколкото бе мечтала. Защото беше влюбена.
Тя не бе сигурна кога се случи това. Само знаеше, че чувствата й на възхищение от индианеца бяха прераснали в нещо повече. И тя се влюбваше все повече в него с всеки изминат ден. Тревожеше се за него всеки път, когато той напускаше лагера, особено след като една нощ Уолф й разказа за битката си с един войник. Синекракият така бил стиснал в юмрука си косата на Уолф, че той не могъл да се измъкне.
— Аз помислих, че ще трябва да я отрежа, за да се освободя! — После той намигна, сякаш това беше една голяма шега.
