получи целия хляб.
Трудно беше да се каже кой се изненада повече, когато вратата на ранчото в Уиндоу Рок се отвори и Клер се намери срещу една много бременна жена.
— Как се добра дотук? — попита Анабет Клер. — Уолф с теб ли е?
Клер се огледа в тъмнината за Джефри, но нейният син — не, индианецът Белият Орел — вече си бе отишъл.
— Това е една дълга история. Мога ли да вляза вътре?
— Разбира се. Джейк! — извика тя. — Това е Клер!
Джейк дотича и сграбчи сестра си в прегръдката си, от радост завъртайки се в кръг с нея.
— Не мога да го повярвам! Как стигна дотук?
Веднага, щом Джейк пусна Клер на земята, той разбра, че нещо ужасно се е случило. Златистите й очи бяха изпълнени със сълзи, които потекоха, докато тя се задушаваше от плач.
— Уолф е мъртъв. Убит от войниците. Те нападнаха на разсъмване. Те го застреляха… застреляха го в главата…
Джейк вдигна Клер на ръце, когато тя припадна и я отнесе в спалнята, която бе споделяла със Сам — спалнята, която той споделяше с Анабет през зимните дълги месеци. Джейк седна до Клер и видя на светлината от фенера до леглото опустошенията, които мъката беше причинила върху лицето й.
Джейк премахна няколко паднали кичура от лицето й. Това беше всичко, което можа да измисли да направи. Как можеше да я утеши? Бе мразил индианеца, защото я открадна. Но не беше желал Уолф да умре по този начин. Джейк искаше да облекчи болката на Клер, но не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи.
Той се обърна към Анабет и попита:
— Как се е добрала дотук? Довел ли я е някой?
— Не знам — каза Анабет.
Джейк постави ръка върху рамото на Клер.
— Клер?
Тя се бе свила на кълбо във фетална позиция откъсвайки се от него, откъсвайки се от целия свят.
— Остани с нея — каза Джейк. — Аз искам да погледна навън.
Джейк намери следи от две неподковани понита. Някой беше дошъл с Клер, някой по-лек от нея, според следите от копитата. Който и да е бил, отишъл си е отново, отвеждайки втория кон със себе си.
Когато Джейк отново отиде да погледне Клер, откри, че тя се е преместила в спалнята на Джеф. Тя лежеше на леглото с лице, скрито във възглавницата, която заглушаваше риданията й. Лежеше отново свита в тази фетална позиция, със свити колене до гърдите.
Анабет седеше до Клер с ръка на рамото й. Тя погледна нагоре към Джейк със сълзи на очи.
— Тя страда толкова много. Не можем ли да направим нещо?
Той поклати безпомощно глава.
Анабет му протегна ръка и той я пое и седна до нея на малкото легло. Когато Клер се придвижи към Джейк, той я издърпа в скута си. Прехвърли свободната си ръка около Анабет и я притисна здраво към себе си. Той седя там дълго време с по една ръка около всяка жена, прегръщайки ги здраво.
Джейк се опита да си представи как би се чувствал, ако Анабет бъдеше убита и разбра, че нямаше да може да го понесе. Смъртта беше толкова окончателна. Тя отнасяше избора. Той прегърна Клер по-здраво до себе си, искайки да поеме нейната болка и сам да я изпита.
Анабет чувстваше една буца в гърлото си, толкова голяма, че я задушаваше. Колко ужасно бе трагедията да се откъсне от теб този, когото обичаш! Колко по-лошо беше това от доброволното напускане на някой любим човек. Анабет чакаше да дойде пролетта, за да напусне Джейк и да се върне в долината. Тя видя сега, че никога нямаше да го направи. Животът щеше да бъде твърде празен без него.
Тя вдигна глава от рамото на Джейк и погледна нагоре, за да намери очите му трезви и чертите напрегнати. Тя се наведе и го целуна по устата. След това пое дълбоко въздух, изпусна го и каза:
— Аз те обичам, Джейк.
Той въздъхна дълбоко. Смееше ли да й повярва? Смееше ли да й отговори със същите думи? Ако го направеше, щеше ли тя да остане с него? Джейк я притегли по-близо. Но не каза нищо.
Полека-лека риданията на Клер затихнаха и накрая тя спря да плаче. Мълча дълго време в скута на Джейк. Накрая ръката й се повдигна и пръстите й започнаха да опипват плата по яката на ризата му.
— Джейк?
— Да, Клер?
— Джеф ме върна в къщи.
— Защо той не остана?
— Предпочита да живее като апах.
Джейк стегна прегръдката си.
— Толкова съжалявам, Клер.
Очите й се изпълниха със сълзи, но тя се усмихваше.
— Той е щастлив, Джейк. Повече, отколкото някога можех да си представя.
— Значи ти се отказваш от него?
— Моят син умря в деня, когато апахите го откраднаха. Аз срещнах едно момче — апах на име Белият Орел, което много приличаше на него.
Нямаше нищо, което Джейк можеше да каже, за да я утеши.
— Поне имам нещо от Уолф, останало в мен — каза Клер.
— Какво е то?
— Неговото дете.
— Ти си бременна? — изтърси Анабет.
Устните на Клер се извиха нагоре в една тайнствена усмивка.
— Бебето ще се роди през есента. — Усмивката й изчезна, когато тя продължи: — Аз никога не можах да кажа на Уолф, че ще става баща. — Гласът й затихна до едва доловим шепот, когато тя каза: — Той умря, без да знае.
През следващите няколко дни Клер остана стаята на Джеф. Тя не говореше много, но и не плачеше често. Джейк и Анабет се държаха един до друг, отрезвени от трагедията на Клер и осъзнали какво представляваха един за друг, за да рискуват да се изгубят.
Когато се събраха заедно през първата нощ, след като Анабет каза на Джейк, че го обича, Джейк изпита невъобразимо неудобство да я погледне. Той прегърна главата й под брадичката си, за да не се налага, да я погледне в очите. Анабет с желание скри лице в широкото му рамо.
— Аз трябваше да го кажа по-рано — бързо каза Анабет. — Че те обичам, искам да кажа. Чувствам го от дълго време.
— Бих искал да мога да повярвам, че всичко ще се нареди добре — призна Джейк с тих глас.
— Но не го вярваш?
— Започвам да вярвам. Аз знам, че не искам да те загубя, Кид. — Той замълча и после каза: — Аз също те обичам.
— Нали не го казваш само защото аз го казах? Или заради бебето, нали, Джейк?
Той поклати глава.
— Бебето няма нищо общо с това, какво аз чувствам към теб. — Джейк постави ръката си върху корема й, който беше закръглен от тяхното дете. — Аз не мога да обещая, че ще бъда добър баща. Понякога се тревожа, че няма да знам какво да правя.
— Аз също — каза Анабет. — Но другите хора изглежда все някак си се справят. Значи и ние можем.
— Понякога хората не вършат много добра работа — каза Джейк.
— Като майка ти ли?
— Аз се опитвах да разбера защо тя направи всичко това. И не мисля, че някога ще го разбера.
— Тя е мъртва отдавна, Джейк. Не мислиш ли, че е време да я погребеш веднъж завинаги? Тя не може повече да те нарани. И аз никога няма да го направя.
