плътта, движеха се в ритъм, както толкова често в миналото, в пълно съзвучие, обзети от треската на желанието, забравили за миг, че са пленници.
Челси потръпна в оргазъм и сълзи на радост и екстаз бликнаха от очите й, сълзи на неописуемо щастие, че най-после бе намерила любимия си, жив и изпълнен със сили. Ала след миг щастието и радостта бяха изместени от страха за съдбата им и тя тихо заплака.
Горчивите й сълзи разбиха сърцето му и той неистово я притисна към себе си. Искаше да й даде цялата си любов, цялата сила на тялото си, да я защити и успокои. За миг се замисли дали да не скочи и да удуши арабина.
Ала животът му бе прекалено скъп. Досега бе искал да оцелее, защото се надяваше, че един ден отново ще се види с жена си, а сега, когато я държеше в прегръдките си, желанието му за живот бе по-силно от всякога. Челси бе до него, макар и за няколко откраднати мига. И най-безумните му мечти се бяха сбъднали.
— Великолепно. Изключително. Слава на Аллаха, който е създал жената за удоволствие на мъжа — напевно произнесе Хамуд, очарован както никога досега от представлението. — Утре искам отново да ме забавлявате. — Надигна се тежко от дивана. Опиумът бе завладял тялото му и той се движеше бавно и отпуснато.
Необичайното раздвижване на султана накара Синджън бързо да излезе от Челси и да я покрие с копринен чаршаф. Защо султанът бе станал?
— Тази чужденка има разкошна коса — каза Хамуд, като се поклащаше. — Тя е като слънчева светлина в утринна зора. Топла ли е?
Думите подсказваха желанието на арабина да я докосне. Синджън бързо изтегли Челси зад гърба си, за да я защити с тялото си.
Султанът доволно се изкиска. Отличното зрелище бе повдигнало настроението му. Тези двама роби се оказаха много подходящи един за друг, като сатир и нимфа.
— Намерихме достойна кобила за този жребец — шеговито подхвърли той. — Нека да покажем на това златисто цвете нейният сляп жребец.
Сляп! Челси дръпна силно копринената превръзка от очите си и погледна Синджън, застанал между нея и развеселения арабин. Отначало бе помислила, че стаята е тъмна и той не е могъл да я познае или се е преструвал, че не я познава, за да я предпази. Но не бе допускала, че нейният любим е ослепял.
Опита се да потисне чувствата си.
— Хареса ли ти? — усмихнато попита султанът.
— Ако и на теб ти е харесало, господарю — благоразумно отвърна Челси, без да забравя нито за миг, че животът им е в ръцете на този тлъст арабин.
— Да, много ми хареса — дрезгаво отвърна Хамуд.
— Тогава смирено признавам, господарю, че и на мен ми достави удоволствие.
— Утре вечер отново ще ми покажеш колко ти е приятен. А също и ти, жребецо мой — продължи той и потупа Синджън по рамото, сякаш галеше един от конете си. — Нахранете го добре. Имам нужда от семето му. Стража! — извика той. — Изведете го оттук.
В мига, в който Хамуд се обърна към вратата, Челси пъхна незабелязано ръка в неговата и Синджън нежно я стисна, като целувка за раздяла. Взе халата си и се загърна в него.
С нищо не показа, че я познава.
Челси едва сдържаше напиращите в очите й сълзи, докато я отвеждаха към харема.
Глава четиридесет и четвърта
През следващите дни те се превърнаха в единствения източник на удоволствия на султана. Останалите жени от харема чезнеха от незадоволена страст, защото техният господар искаше чужденецът да обладава само жената със златистите коси. Какво опияняващо представление, каква изключителна страст! Хамуд щеше да получи тяхното дете! Хамуд бе сигурен, че златокосата красавица ще забременее и той ги наблюдаваше как се любят всяка нощ. Господарят на Тунис бе завладян от маниакалната си идея.
Беше божествено.
Беше ужасно.
Беше чудесно.
Беше някаква лудост, дива агония, опиянение, непресъхваща страст, безумна жажда за живот, безкрайно желание да избягат, да бъдат отново свободни.
Синджън непрекъснато обмисляше планове за бягство, особено сега, когато зрението му започна да се възвръща. Понякога виждаше неясните очертания на предметите и проблясъци светлина. Ала дори и да успееше да се измъкне от апартамента си, коридорите, които водеха до харема бяха добре пазени той едва ли щеше да успее да стигне жив до Челси. По цял ден кръстосваше стаите и се опитваше да си представи разположението на коридорите между неговата стая и стаята, в която всяка нощ двамата с Челси изпълняваха любовното си представление. Броеше пазачите. Бе забелязал, че онези от пленените християни, които се бяха отказали от вярата си и бяха приели исляма, бяха лични телохранители на султана. Дали някои от тях щяха да се съгласят да му помогнат, ако им обещаеше свободата им? Дали щяха да изменят на Хамуд?
Кроеше планове за бягство, но продължаваше да се преструва на напълно сляп. Къде се намираше яхтата му „Аврора“? Дали Сенека и Сахар бяха измислили някакъв план за освобождаването му? Бе уверен, че приятелите му ще се опитат да го освободят. Ала дали беше възможно да проникнат в крепостта на султана? Дали щяха да го открият сред петстотинте стаи на двореца?
Дали след това щяха да успеят да открият Челси…
Когато си мислеше за всички пречки, които го деляха от свободата обземаше го отчаяние. Дори и да успееше по някакъв начин да се измъкне от апартамента си и да открие Челси, как щяха да се оправят из лабиринта от коридори и стълби на замъка?
А и нямаше никакво време за губене. Щом султанът се увереше, че някоя от заложниците му е забременяла, Синджън повече нямаше да му е нужен.
Но Синджън никога не сподели страховете си с Челси.
— Ще се измъкнем оттук — бе й прошепнал той, когато усети соления вкус на сълзите й върху устните си. Откакто зрението му се бе възвърнало и той можеше да различава сянката зад паравана единствено силното му самообладание го възпираше да не задуши Хамуд. Само няколко скока и щеше да се намери върху похотливия арабин. Щеше да стисне увисналата му шия и да прекърши врата му.
Ала любовта му към Челси го възпираше да извърши това безумие. Както и мечтата му един ден двамата да се завърнат отново в Англия.
За пръв път в живота си се молеше на Бога да го дари с търпение и сдържаност, качества, които досега никога не бе притежавал. Беше безстрашен и безгранично смел, но предпазливостта му бе непозната.
Британският консул представи Сенека и Сахар на Вивани, макар че една вечер докато проучваха околностите на двореца на султана приятелите на Синджън, вече се бяха запознали с един от братовчедите. Те бяха решили да проникнат в двореца и да го освободят с оръжие, докато братовчедите Вивани разчитаха на своето изпитано оръжие — щедрите подкупи.
Разбраха се да нападнат двореца следващия петък, в почивен ден за мюсюлманите. Бедуините в много по-малка степен от арабите се съобразяваха с религиозните празници. Те бяха преди всичко воини и религията им бе до известна степен варварска. Много по-важно за успеха на плана им бе фактът, че в петъкът луната навлизаше в нова фаза.
Сенека и бедуините нападнаха след полунощ сред непрогледния мрак на африканската нощ. Бързо се справиха със стражите около външните врати и се прокраднаха в коридора, водещ към стаята на Синджън. Червенокожият предводител на групата спираше само за да забие острия си кинжал в гърлото на някой неочаквано изскочил в тъмнината тунизийски пазач. Без да губят време, нападателите проникнаха в стаята на Синджън и оставиха един бедуин да бди до леко открехнатата врата.
— Западната врата на градските стени ще остане отворена още пет минути — лаконично съобщи
