Сенека. Нямаше никакво време за прегръдки и приветствия. Италианците от банкерската фамилия Вивани ги очакваха там. Стражите бяха подкупени, но не трябваше да се забравя, че е възможно изневиделица да изскочат пазачите на Хамуд, които патрулираха из двореца през интервали от четвърт час. Вече бяха изминали десет минути.
— Трябва да намерим Челси — прошепна Синджън и хвърли арабското наметало от раменете си. Сахар му подаде извит кинжал. — Пазачите може да ни изненадат всеки момент.
— Значи тя е жива? — гласа на Сенека прозвуча облекчено. — Как най-бързо да я намерим?
— Ако тичаме, ще стигнем за три минути при нея — отвърна Синджън. Хиляди пъти бе изчислявал наум това разстояние. — Ако не срещнем стражи по пътя… — Той сви рамене. — Все още не мога да виждам много добре — каза той и тръгна към вратата.
— Ще вървя до теб — прошепна Сенека и се изравни с него.
— Аз също ще съм до теб — добави Сахар и застана, от другата му страна.
Тримата тръгнаха с бързи стъпки. Бедуините бяха свикнали да разчитат на инстинкта си на воини и следотърсачи, с който бяха закърмени от люлката. Никой от двадесетте бедуини не зададе излишни въпроси. Втурнаха се безшумно по коридорите към харема.
Вратите на харема рязко се разтвориха. Нападателите нахлуха в просторния вътрешен двор, около който се виждаха вратите на наложниците.
— Челси! — изкрещя Синджън. Гласът му отекна като гръм в тишината на тъмния двор.
Стори й се като истинско чудо. Изплашената Челси бързо отхвърли завивките и скочи от леглото.
— Тук съм, тук… идвам… — извика тя, забравила за смъртната опасност. Мислеше само, че отново ще види съпруга си. Той бе извикал силно името й, без да шепне, без да се крие. Мощният му вик отекна от покритите с мозайка стени й заглъхна под арките на мраморните колони, ограждащи вътрешния двор.
След миг той бе пред вратата на стаята й. Очертанията на мускулестото му тяло изпълниха рамката на вратата. Протегна стремително ръка към нея, пръстите й я сграбчиха конвулсивно. Само този допир бе достатъчен, за да й вдъхне смелост.
— Върви след мен. Ще избягаме оттук! Но бъди готова за кръвопролитие. — Искаше му се това предупреждение да се окаже излишно, искаше да й спести грозната гледка при схватката с охраната на двореца. Придърпа я към себе си, за да я защити с тялото си.
Когато излязоха във вътрешния двор се натъкнаха на бягащите евнуси. Изплашените наложници се бяха изпокрили в стаите си, освен една млада гъркиня, която бе пленена миналото лято, след нападение на търговски кораб, пътуващ към Александрия.
— Ще дойда с вас — твърдо заяви тя на френски и се затича след Челси и Синджън по белия мраморен под около басейна.
— Сенека — извърна се Синджън към приятеля си и му посочи девойката. В момента мислеше само за спасението на Челси. Ако младото момиче искаше да дойде с тях, някой трябваше да се погрижи за нея.
— Трябва да тичаш по-бързо от вятъра — извика Сенека. Хвана я за ръката и добави: — Няма да крещиш каквото и да стане.
— Избий ги всичките — жестоко заяви девойката. — Започни от Хамуд. Дай ми един нож и аз ще ти помогна да го убиеш.
Сенека й подаде една кама и гъркинята ловко я стисна в ръката си.
— Върви пред мен, аз ще те следвам…
— Как се казваш? — индианецът попита след миг, когато вече тичаха по коридорите към западната врата, сякаш се бяха срещнали на следобеден чай.
— Кресида — ослепително се усмихна тя. — Аз мога да бягам по-бързо от теб.
Колко странно, помисли си Сенека, че в един от най-опасните мигове в живота си, докато тичаше по тъмните коридори, може би към смъртта, той установи, че за пръв път след смъртта на жена му, отново е привлечен от женска красота. — Ти наистина си очарователна — усмихна се той, — но не си по-бърза от мен. — Флиртуваше с някаква наложница от харема, когато всеки миг можеше да загуби главата си.
Нямаше време за повече разговори. Тръбачите от стените на крепостта засвириха тревога. Само след миг дворецът ще гъмжи от войници. Трябваше да си проправят път с оръжие в ръка към западната врата, да оставят десетки трупове зад себе си, да се сражават на живот и смърт. Когато излязоха във втория двор ги посрещнаха радостните възгласи на хората на Вивани. Бегълците се спуснаха към вратата, зад която ги чакаха конете и конярите на Вивани.
Бедуините за миг се озоваха на седлата. Останалите бързо ги последваха. Мисълта за свободата им даваше криле. Челси си помисли, че това е най-щастливият миг в живота й — да усеща коня под себе си, да препуска на воля в студената нощ. С усмивка се обърна към Синджън, който яздеше огромен черен жребец до нея. Тя знаеше, че може да надбяга всеки мъж и въодушевено извика:
— Колко има до брега?
— Около три километра… ще минем по пътя откъм града. Те не очакват да минем оттам.
Челси весело се засмя. Този участък от пътя бе истинско предизвикателство и за най-добрите ездачи.
— Пазачите в двореца не могат да яздят… поне не толкова добре, колкото бедуините.
Никой, дори и най-професионалните ездачи, освен мъжете на пустинята, не можеха да оцелеят при това бясно препускане по този тесен проход, по калдъръма с безброй завои и сергии от двете страни. Сенека откри още една причина за възхищението си към младата гъркиня. Тя яздеше като вихър.
Когато достигнаха до пристанището видяха „Аврора“, която се полюшваше закотвена до вълнолома. От свободата ги делеше само северния бряг на Фоум ел Куед. Синджън пришпори коня си. Челси го последва, заедно с цялата група. Всички разбираха, че ако мюсюлманите ги настигнат, ги чака бавна и мъчителна смърт.
Гледката на бялата яхта с опънати платна, готова за отплуване им вдъхваше нови сили.
До брега ги чакаха дълги лодки. Конниците приближиха до брега. Чуваше се само плясъкът на морските вълни и свистенето на вятъра. Знойна тишина и непрогледен мрак обгръщаха малкия полуостров, издаден в морето. Набързо се поздравиха с моряците от лодките. Нямаше никакво време. Първо трябваше да качат жените, а конете да оставят на брега. Скоро брега щеше да се изпълни с войниците на султана.
Още не бяха качили жените в първата лодка, когато в далечината се появиха първите мамелюци.5
— Те са на километър и половина зад нас — тревожно процеди Синджън и се обърна към Сенека, който носеше Кресида на ръце.
Сенека хвърли поглед през рамо, изруга и тихо отвърна:
— Не очаквах, че толкова бързо ще ни настигнат.
Синджън стоеше до колене във водата с Челси на ръце и умът му трескаво обмисляше ограничените възможности за спасение. Пулсът му бясно заби. Гледаше застрашително намаляващото разстояние между тях и арабите. Решението му бе взето. Наведе глава и нежно целуна Челси.
— Ти си моят живот… ти си моето щастие — прошепна той, притисна я за миг към гърдите си. Искаше да й каже още много нежни думи, искаше никой да не ги преследва, искаше да й разкрие колко много я бе обичал. — Обичам те с цялото си сърце — рече той и нежно я остави на седалката в лодката.
Думите му я накараха да изтръпне от ужас. Прозвучаха й много заплашително, като сбогуване завинаги.
— Ти също ще дойдеш с нас — изплашено избъбри тя. — Не ми говори така… ела и седни до мен… — Ала гласът й заглъхна, защото видя очите му и разбра, че той няма да отстъпи. — О, Господи!
— Ще те последвам колкото се може по-скоро. — Опита се да говори спокойно, за да не я плаши. Губеше скъпоценни мигове, вместо да я целуне за последен път… устните му толкова дълго бяха копнели за нейните…
Сенека леко го докосна по ръката.
— Сбогом — прошепна Синджън и докосна с пръст долната й устна. Не можеше да понесе мисълта за раздялата с нея.
Най-после се откъсна от Челси и тръгна, без да се обръща назад.
