бе рикоширал в лицето й и гледката бе потресаваща. Емпрес затвори ужасена очи и пое дълбоко въздух. Едва намери сили да погледне към Трей. Мили Боже, само не това! Нима този прекрасен човек, изпълнен с топлина, щедрост, красота и смях е мъртъв!? О, дано още да диша! Моля те, Господи!
Тя отвори плахо очи, уви се в одеялото си и се спусна към тялото му, без да забелязва напоения с кръв килим.
Мястото, където го бе прострелял куршумът бе разкъсано, лицето му бе заровено в окървавените чаршафи. Тънки струйки кръв се стичаха по нежната му кожа. Пребледнялото му лице бе безчувствено, сякаш обхванато от студените мораво-черни пръсти на смъртта.
Емпрес рязко посегна към китката му и неистово зачака да долови пулс. Пръстите й бавно и предпазливо опипваха жилестата му ръка: Нищо не се долавяше. Сърцето й биеше лудо. „Само без паника“ — каза си тя. Опитваше отново и отново. Започна да се моли. И в този миг, сякаш след цяла вечност, тя долови слабото биене във вените му. Веднъж. Дано не си въобразяваше! Дано не си измисляше! Тя изчака с втренчен поглед. Най-после още един слаб удар! Очите й се напълниха със сълзи и тя тихо промълви: „Благодаря ти, Господи!“
Не след дълго стаята се изпълни с хора, шум, паника. и викове, но само за секунди Блу и Фокс успяха да изгонят всички навън.
— Трябва да го изведем незабавно оттук — изрече Блу, а тъмните му очи се насочиха към прозорците, — въпреки че сме само двамата при цялата тази тълпа.
Той направи жест към Фокс да му подаде едно одеяло от другия край на леглото. След това нареди на братовчед си да донесе палтата им от бизонска кожа, в които започнаха да увиват тялото на Трей.
В момента, в който Блу се втурна в стаята, той отблъсна Емпрес най-безцеремонно, след което тя продължи да стои до ръба на леглото и да наблюдава как Блу внимателно и предпазливо обвиваше тялото на Трей.
— Къде ще го отведете? — запита тя.
— Вкъщи — отсече Блу, като за миг я погледна.
— Но това е невъзможно — възкликна тя, — с тези рани. Кръвоизливът може да го довърши, ако…
— При такъв студ няма опасност.
— Ще дойда с вас. Мога да помогна.
— Не — отряза я Блу. Не я попита защо не е била с него в леглото, защо вместо нея е била Фло. Трескаво продължаваше да обвива тялото на Трей, забравил за мъртвата жена, просната на леглото. Изобщо не го интересуваше какво точно се е случило с жените в тази стая. Единственото, което съзнаваше, бе, че Трей е изложен на опасност тук и трябваше час по-скоро да го изведат.
— Отиваме си у дома — прошепна Блу на наречието на абсароките, като се приведе ниско над ухото на Трей, чието лице бе цялото в кръв. Никой друг, освен Блу, който стоеше твърде близко до лицето на Трей, не забеляза съвсем слабото движение на затворените му клепачи.
— У дома — прошепна отново тихичко Блу и повдигна тялото на Трей, като че ли вдигаше някакво дете. Само по изопнатите му жили стана ясно, че бе употребил цялата си сила, за да повдигне мъж тежък колкото самия него.
Когато излязоха навън, те покриха Трей с още биволски кожи и въпреки неистовите жалби на Лили, потеглиха.
— Защо не изчакате влака — предложи тя, но и двамата братовчеди бяха убедени, че бурята бе затрупала релсите и щеше да отнеме много време, докато се разчисти снегът, за да се прокара път.
— Мога да повикам Док Макфедън — добави Лили, но усети в очите на Блу и Фокс недоверието им към белокожите.
Те възседнаха яките понита и потеглиха на север. Блу придържаше Трей, а Фокс прокарваше пътя през падналия дълбок сняг. Беше изключително трудно. Струваше им огромни усилия да се придвижват през острия, суров вятър, виелицата, трупаща все повече и повече сняг, и ниските температури. Те едва се задържаха на конете, като внимаваха да не попаднат в опасните скрити проломи и дерета, в които натрупалият се сняг можеше да зарови и човек, и животно.
Обзети от собствените си мъки да преодолеят снежната буря, те не обърнаха никакво внимание на странното момиче от салона на Лили, което, облечено отново в старите си, износени мъжки дрехи, се бореше със снега и виелицата някъде зад тях, възседнало малкото си пони.
Но когато стигнаха до ранчото и влязоха в къщата, именно това малко създание, цялото покрито в сняг и посиняло от студ, започна да им нарежда как да пренесат Трей на горния етаж. По покритите с персийски пътеки стълби останаха следи от топящ се сняг.
На изплашените до смърт обитатели на къщата тя обяви, че името й е Емпрес Джордан, въпреки че никой не се бе сетил да я попита. Всички бяха шокирани при вида на окървавеното тяло на Трей. Въпреки всичко тя продължи да обяснява на смаяните присъстващи, че Трей я е купил същата нощ в игралния дом на Лили в Хелена. Изявлението й звучеше още по-абсурдно поради силния галски акцент, с който тя говореше.
Нямаха нито време, нито желание да й обърнат внимание. Кръвта на Трей продължаваше да се стича. Часове след като домашният лекар се бе мъчил да спре кръвоизлива и се бе предал безпомощно, тя се показа от сянката на вестибюла на горния етаж и наруши възцарилата се в помещението гробна тишина:
— Зная някои методи на народно лечение с билки от майка си, които биха могли да помогнат.
Очите на всички присъстващи се насочиха към невзрачното крехко създание. Шок, отчаяние и недоверие, но и бледи следи на надежда се долавяха в погледите на всички в този момент. Тя забеляза копнежа и надеждата в измъчените очи на бащата и майката, както и краткото кимване на Хейзард в знак на съгласие. Блейз заговори първа:
— Той е нашето единствено дете. Ако можете да сторите нещо… — тя спря, задавена от сълзите си. Погледна умолително към Хейзард, който я обгърна с ръцете си..
— Всичко, което притежавам — каза той тихо, — е твое, стига да спасиш живота му.
И тогава тя започна неистово да се бори за живота му.
Лекарят не даваше надежди Трей да дочака сутринта.
ГЛАВА ПЕТА
— Бих искала да донесат дисагите ми — бяха думите на Емпрес, след което Хейзард изпрати един от слугите да донесе багажа й.
Всичко останало, което тя пожела, бе доставено за минути — вряла вода, стерилни превръзки, порцеланов съд, в който да разбърква лекарствата и компресите, както и странната молба за дузина пресни яйца, разбити на пяна със сметана и ванилия. Като изхлузи влажния си жакет и мокрите си ботуши, тя по най-учтивия начин заяви на родителите, приятелите и слугите в стаята:
— Бих желала да работя сама.
По лицата на всички присъстващи се изписаха смесени чувства на шок, тревога и загриженост, но Хейзард и Блейз, изправени до умиращия си син, изобщо не поискаха обяснения. Дишането му вече не се забелязваше. Само при внимателно и продължително взиране можеше да се установи лекото помръдване на гърдите му. При това от време на време. Като че ли мозъкът му, все още повърхностно функциониращ, напомняше на дробовете, че имат нужда от въздух. И едва когато това съобщение достигнеше по някакви неизвестни пътища до предназначението си, разкъсаните остатъци от тялото му правеха опит да следват инструкциите.
Хейзард здраво стисна ръката на Блейз.
Тя го погледна с очи, плувнали в сълзи, при което той си наложи с всички усилия да запази гласа си спокоен. През целия им живот той бе нейната опора. И сега не можеше да я изостави, въпреки че сърцето му бе разбито.
— Тя ще се погрижи за Трей — каза той и придърпа ръката на Блейз.
— Той няма да умре, нали? Кажи ми че няма да умре! — умолително и отчаяно нареждаше Блейз.
Хейзард погледна към последното оцеляло от всичките им деца. Първородният им син, който им напомняше толкова много за тяхната любов — бебето, което за малко щяха да убият при Лакота; силното и
