ясни следи в снега.
Студът бе сух, времето — безветрено, а нощта — една от тези, през които температурите падаха ниско и краката ти можеха да замръзнат така, че когато се усетиш вече да е твърде късно. Ако скоро не открие къде се намира нейната крайна цел, Трей трябваше да се погрижи за някакво прикритие, където да се шмугнат с Рали или рискуваше да се изгубят и двамата. Тъй като бе облечен в шубата от бизонска кожа, с допълнително палто отвътре, и обут в кожените дебели мокасини, Трей можеше да издържи на всякакъв студ, но от дългото пътуване болката в гърба започна да се обажда. Кожата над устната му, там, където дишаше и издишваше, започна да се заскрежава. Слава Богу, следите от двата коня на Емпрес бяха достатъчно ясни, макар че на някои места, където имаше възвишения и снегът бе навял повечко, те се загубваха частично.
Трей нямаше намерение да обръща никакво внимание на болките в гърба си. Той дори изпита някакво озлобление срещу слабостта и немощта на тялото си. Колко пъти до този момент си бе задавал въпроса защо Емпрес бе постъпила така. „Защо трябваше да се измъкне през нощта, като някой крадец! Трябва да е имала основателна причина“ — каза си той. Разбира се, че бе точно така. Но въпреки всичко, той отново се поддаде на подозрения и опасения. Защо все пак не му бе казала. Непрекъснато го преследваше някаква натрапчива мисъл — че на една жена, която се бе продала за пари в някакъв публичен дом, не можеше да се вярва!… Не можеше да й има доверие!…
Разбира се, гневът му бе чисто егоистичен. Чувстваше се лишен от нещо, което искрено желаеше да притежава. Нещо ново в неговия живот се бе случило, след като се срещна с нея.
Рали се препъваше, започваше да се уморява и да бави ход, при което Трей ругаеше. По дяволите, каза си той, защо ли се бе нагърбил да я преследва през тази мразовита зимна нощ, в тия затънтени планински райони, докато измръзна ужасно и едва чувстваше вече крайниците си. Трей предпочете да не вини никого за това, че сам бе избрал да я последва.
Обзе го отвратително настроение, когато установи, че следата все още продължава след поредното възвишение. Той толкова се подразни, че вътре в себе си се закле първо да обвинява и да порицава и чак тогава да задава въпроси. И тогава изведнъж съзря светлинките на малката планинска къщичка в дъното на долината. Той тупна Рали с една ръка и пришпори коня в посока към къщата.
— Най-после! — прошепна Трей и устреми погледа си към блещукащите светлини. Нито за миг не се съмняваше, че това е къщата, където живее Емпрес. Подканяйки коня да усили темпото, Трей го погали по главата, сякаш за да се извини за необичайното си поведение. Той се пресегна с една ръка в пазвата си, извади бързо талисмана си и го целуна, след което прошепна:
— Най-после я достигнахме.
По навик Трей огледа внимателно къщата. Научен да бъде предпазлив още от най-ранната си възраст, той се ослуша за звуци на някое куче-пазач, опитвайки се да отгатне дали това не бе ранчо с въоръжени мъже вътре. Той леко прищрака с револверите си, за да провери дали предпазителите все още се местеха леко поради невероятния студ. После провери и пушката си и се увери, че е напълно заредена. Леко бодна с пети хълбоците на Рали и двамата бавно се спуснаха в долината, приближавайки бавно към къщата.
Гай тъкмо бе попитал Емпрес откъде е спечелила толкова пари. Той се бе опитал да й зададе този въпрос на няколко пъти от мига, в който тя пристигна с толкова много покупки и подаръци за всички. Но когато Емпрес нито веднъж не го удостои с никакъв отговор, той престана да се интересува. Тя бе напуснала дома преди време с мрачната решителност да спаси семейството си.
Емпрес се взря в брат си, седнал срещу нея близо до камината, в един от онези стари столове, които майка им бе донесла от пътуванията си по света. Въпреки че бе репетирала отговора на този въпрос стотици пъти по време на дългото пътуване към къщи, тя не успя да отвърне веднага. Въпреки всичко въпросът му дойде неочаквано.
— Смятах да се хвана някъде на работа в Хелена, за да припечеля пари — започна да обяснява Емпрес, убедена, че това бе самата истина, но без да изпада в подробности къде точно бе възнамерявала да работи — и тогава случайно един мъж бе прострелян. Случи се така, че бях наоколо по време на инцидента и… — Емпрес продължаваше да си мисли, че все пак това отговаряше донякъде на истината, — и успях да помогна като спасих живота му. Оказа се, че семейството му е много богато. Те ми дадоха тези пари в знак на благодарност, задето съм спасила живота му.
— Как така са го простреляли? При някаква схватка ли? — заинтригува се Гай, което бе съвсем нормално за неговата възраст и интереси.
— Нищо особено — спокойно каза Емпрес, припомняйки си кървавата сцена с двете простреляни тела на Трей и Фло през онази ужасна нощ. — Застрелян бе в гърба.
— Но това е било извършено от някой голям страхливец!? — възкликна Гай истински възмутен от това, което чу. — Пипнаха ли този мерзавец. Той заслужава да го разкъсат на парчета!
— Гай, не бъди толкова кръвожаден, моля те! — намеси се Емпрес. — Още не са го заловили. Но ще го сторят.
— Откъде си толкова сигурна?! Ако е избягал някъде надалече, никога няма да могат да го заловят!
Емпрес си спомни за разговора, който бе дочула една сутрин между Блу, Фокс, Хейзард и Трей. Четиримата обсъждаха Джейк Полтрейн и възможността официално да го обвинят в опит за убийство. Стигнаха до заключението, че ако не можеха да се открият официални пътища престъпникът да бъде изобличен и наказан, трябваше да се пристъпи към други начини в по-подходящ момент. Нямаше никакви разногласия или съмнения по въпроса как да се „справят“ с този проблем. Джейк Полтрейн щеше да заплати за всичко, рано или късно! Това, което шокира най-много Емпрес не бе обсъждането на самото отмъщение, а по-скоро увереността, че възмездието бе неизбежно. Хейзард бе заявил с тайнствено сериозен глас:
— Не вярвам особено в правосъдието, но все пак първо ще дадем някакъв шанс на тях да решат този проблем. Все пак, предполага се, че живеем в цивилизована страна. Но ако съдът не успее да осъди Джейк Полтрейн на бесило…
Това, което Хейзард не произнесе на глас, бе повече от ясно за всички.
— Семейството на този мъж са мелези — бащата е индианец и всички бяха много добри… — Емпрес се замисли каква дума да употреби, докато накрая добави: — ловци!
— Истински индианци! — възкликна Гай и в главата му се появиха представите за типично диво отмъщение. — А дали ще го скалпират, като го заловят?
— За Бога, Гай, не бъди толкова отмъстителен и кръвожаден! Отдавна вече никой никого не скалпира!
— Напротив, черните стъпки все още го правят. Татко ми разказа веднъж. Чувал е за такива случаи надолу по долината.
— Това са само слухове. Никой никого не скалпира — излъга го Емпрес. Трей й бе разказвал, че за индиански скалпове се заплащат извънредно щедри възнаграждения, но само тайно. В Дедууд, Южна Дакота, например, преди не много години, индианските скалпове стрували около две хиляди долара на парче, а тези на жените били по-скъпи и по-търсени. Споменът й отново я върна в онази сутрин в спалнята на Трей, когато четиримата мъже с дълги черни коси и изпити скулести лица с класически черти, обсъждаха смъртта на Джейк Полтрейн като нещо съвсем нормално и необходимо. Споменът за това сякаш й помогна да бъде по-убедителна в разговора с Гай.
— Татко каза, че те често напускат резерватите, за да ловуват, и той е виждал цяло племе на един от планинските хребети. Само че те бързо се оттеглили. Пак от татко знам, че те много обичали да нападат и крадат чужди коне.
— Аз нищо не зная за индианците, а и ти знаеш толкова, колкото клюките разнасят. Никой от тях досега не ни е безпокоил в продължение на две години. Нито веднъж! Така че не очаквам някой индианец да се заинтересува от Кловър.
— А другият кон… той е доста хубав? Това да не е индиански кон? Да не би това семейство да ти го е дало?
— Ще трябва да го върна обратно. Само го наех за багажа.
— Кога възнамеряваш да го отведеш обратно? Може ли да дойда и аз с теб?
Колко приятно щеше да й бъде да отведе обратно коня през лятото и да каже „Благодаря!“. Щеше да се види още веднъж с Трей. И изведнъж в ушите й отново отекнаха гласовете на трите госпожици и това,
