всъщност…
— Тихо, Трей, децата могат да чуят — прекъсна го нервно Емпрес и посочи с поглед към втория етаж. Когато го видя целият в сняг да влиза през вратата на къщата, тя си бе помислила, че животът й започва отначало. А сега, когато ръцете му я докоснаха, сетивата й мигом бяха погълнати от усещането за неговото присъствие, така близко до нея.
— Целуни ме, диво котенце — прошепна Трей, — това поне е достатъчно тихо, за да бъде забелязано от някого.
При тези думи Трей я вдигна заедно със собствените си тежки дрехи и я целуна нежно.
— Не, не бива — протестираше Емпрес, сякаш с думите си можеше да спре онова, което изпитваше винаги, когато Трей я целуваше, или пък отказът щеше да й помогне да преодолее спомените за онова, което се бе случило помежду им. — Не биваше да идваш — тихо прошепна тя, поемайки си въздух, след като Трей я бе целунал страстно.
Той пое палтото си от ръцете й и го метна на един от столовете.
— Не биваше да ме изоставяш — отвърна й Трей и се извърна към нея. Вълнената му риза бе от невероятно мека материя, в алено. По всичко приличаше на кашмир. Емпрес продължаваше да изглежда твърде скромно до него, въпреки парите, които вече притежаваше. Дори по времето, когато баща й получаваше завидна сума пари като граф дьо Джордан, тя никога не бе имала този разкош и лукс, които бяха характерни за живота на Трей. Може би неговата самоувереност, основана на богатствата му бе причината за недоразуменията между тях. Привилегиите и богатствата му го правеха такъв, какъвто си е, а това съвсем противоречеше на нейните разбирания и мечти за бъдещето.
— Бях принудена да го сторя — противопостави се Емпрес, убедена, че Трей никога няма да бъде неин, — а ти не е трябвало да ме следиш.
При тези думи тя се отдръпна назад.
— Трябваше да го сторя — каза Трей с нисък, дрезгав глас и пристъпи към Емпрес.
Тя се почувства като в капан, притисната до стената.
Усети познатия аромат на тялото му, когато Трей постави нежно ръцете си на раменете й. За него явно не съществуваше понятие като „не“. Отказът й, макар и произнесен на глас, съвсем не можеше да се прочете в искрящите й от желание очи. Докато устните им се докосваха в нежна целувка, Трей се питаше дали в скоро време ще могат да се уединят в тази малка, препълнена от деца къща, в която едва имаше място човек да се завърти. Емпрес усети възбудата на Трей. Тя неволно потърси езика му и тъкмо когато страстно сляха устните си в едно цяло, отвън се дочу жизнерадостното подсвиркване на Гай.
Емпрес рязко се отдръпна и с две крачки се озова почти в кухнята, когато брат й влезе в стаята.
— Трей, как се казва твоят жребец? — попита Гай, докато тропаше с ботушите в пода, за да изтърси снега от тях. — Толкова е красив!
Гай приличаше на някакъв ентусиазиран младеж, на когото за кратко време са дали възможност да се почувства като голям мъж. На едното си рамо бе преметнал багажа на Трей.
Трей преглътна веднъж, за да си възвърне нормалния глас и направи всичко възможно, за да превъзмогне вълнението и моментното си желание.
— Казва се Рали — отвърна той. — Когато беше на една година, спечели конните състезания в Хелена. Побеждавал е всички бегачи в Шеридън през последните две години. Можеш да опиташ да го пояздиш утре.
— Йяпии! Какво предложение! Къде да сложа багажа ти? Сега ли ще стреляме?
За пръв път Гай виждаше човек, който въплъщаваше идеалите му за западняк-герой и най-важното нещо за него бе да се увери, че Трей ще остане у тях.
Трей бе повече от сигурен къде иска да си легне, но не му бе мястото да обяснява това на младия Гай.
— Дай да помогнем на сестра ти с вечерята — предложи той.
В това време Емпрес отваряше и затваряше някакви кутии с продукти с нервни отсечени жестове. Трей добре познаваше реакциите и характера й, затова реши, че най-добре ще е да се достигне до някакво приемливо компромисно решение.
— Освен всичко, утре можем малко да постреляме. Ще остана малко на гости, ако нямаш нищо против.
— Нима мислиш, че някой може да има нещо против! Трей остава при нас! Не е ли великолепно! Ще стреляме заедно и ще яздя неговия кон! Преси, не разбираш ли колко великолепно е всичко това?
Гай бе точно в тази възраст, когато мъжествените прояви бяха всичко в живота, а стрелбата и ездата го привличаха извънредно много.
Да, разбира се, че бе божествено това събитие — Трей оставаше при тях. Тя дори не бе мечтала за такова нещо. Раят й се стори само на една крачка. Трей й се усмихваше, докато я докосваше и целуваше. Постепенно Емпрес почувства как неговият непреодолим чар я обхваща. Насладата от допира на телата им дотолкова я завладя, че въздържаността й остана някъде далеч. Най-красивият мъж в целия свят я желаеше отново.
Приличаше на жив ад. Нищо в реалния свят не се бе изменило, а те двамата оставаха затворени в своя малък рай. В другия свят Емпрес бе свободна. Тогава Трей си играеше на любов. В този микросвят обаче Емпрес съзнаваше, че само ще си разбие сърцето, ако отново си позволи да го обикне. Объркана до безкрайност, тя изобщо не можеше да си представи обичта и щастието като неща, които вървят заедно. Гласът й прозвуча по-остро, отколкото самата тя искаше:
— Добре, всичко е чудесно. А сега, ако обичаш, помогни ми да обеля тези картофи.
— Добре, Преси, ето ме! Само виж как съм се научил да беля картофи! Да знаеш колко добър съм станал в домакинската работа, докато те нямаше!
Когато Трей също предложи да помогне, Емпрес му отказа остро и категорично. Гай бе толкова щастлив от присъствието на Трей, че едва ли би могъл да му откаже каквото и да било. Не беше твърде лесно за него да напусне осигурения, спокоен живот в замъка и на единадесетгодишна възраст да поеме задължения и отговорности, които бяха извън неговите способности. По една или друга причина той и Емпрес се бяха оказали по-подготвени да се справят с дивия живот, отколкото техните родители. Бяха по-млади и в състояние да работят тежък физически труд.
Като забеляза стиснатите й челюсти, Трей се увери, че Емпрес бе решила твърдо да го държи на разстояние. Не искаше да я дразни повече, за да не се стигне до други недоразумения. Той все още усещаше сладостта от допира на телата и устните им и в никакъв случай не желаеше да разруши моментното им щастие. Ето защо кротко седна в креслото до огъня и докато чакаше вечерята, неусетно заспа. Волята и усилията, които бе проявил по време на преследването, го бяха изтощили, максимално, а тялото му, и бездруго отслабнало и не напълно възстановено, най-после го предаде. Сякаш цялото му същество беше разбрало, че е достигнал крайната си цел и най-после можеше да се отпусне. Намираше се там, където най-много искаше да бъде и вече нямаше нужда да стои напрегнат, бдителен и устремен. Той се отпусна и заспа.
— Тихо! — каза строго Емпрес на Гай. — Остави Трей да поспи.
В погледа, който тя отправи към Трей, имаше нежност и топлина. Той бе толкова прекрасен, отпуснал се в креслото пред камината. Емпрес знаеше какви усилия му е струвало преследването в планината, каква упоритост е проявил при тези ниски температури да язди толкова километри. При крехкото му, още неукрепнало здраве! Какво пък, по дяволите неизвестността и бъдещето! По дяволите тези дребнави нищожества като Арабела Макгинис! Тя истински го желаеше, а може би и фактът, че Трей бе изминал толкова километри, за да я открие, означаваше все пак, че той държи повече на нея, отколкото на онези префърцунени богаташки дъщери. Докато му се възхищаваше, Емпрес усети, че нямаше нищо по-важно от това, че той все пак бе тук, при нея. Тя го остави да поспи почти цял час, преди да го събуди, за да види очарователната му усмивка. Той отвори очи и ги потърка с юмрук като малко дете.
— Колко съм щастлив, че те намерих — призна Трей и сърцето на Емпрес се обля в щастие.
Вечерята премина тихо и спокойно. Керосиновата лампа отразяваше сенки и нюанси по масата и лицата на тримата, насядали около нея. Изглеждаше така, сякаш са сами, единствени в този свят, изолирани високо в планината в тъмната мразовита нощ. Успокоена и доволна, Емпрес наблюдаваше как Трей се храни с апетит и грейна от радост, когато той похвали ястието й пред Гай. Той изяде по две чинии от двете блюда,
