Отначало Емпрес се включи в тържествата заради децата и приемаше безкрайните ежедневни покани от приятели, но към края на лятото вече можеше да се извинява с положението си, когато отклоняваше несекващите покани за различни събития: концерти, чайове, танци, състезания. Ежедневните разходки в
Но беше много възпитателно да открие как един-единствен човек в целия свят може да й осигури топлината на слънцето, чувстваше се сама — чужденец сред един мразовит негостоприемен пейзаж, много далече от неговите топли лъчи.
А нейното слънце бе там, в Монтана.
За щастие, дори и в дните, когато унинието й бе най-голямо, децата неотменно я връщаха към прозаичните задължения на ежедневието. Те нямаше да я оставят да се плъзне в метоха на своя манастир на опечалението. Трябваше да се грижи за активното им детско разписание от уроци, игри и лекомислени занимания. А докато те цъфтяха по онзи жилав, присъщ единствено на младостта начин, тя им завиждаше за тяхната joie de vivre.
През първия месец, след като Емпрес си тръгна, Трей редовно проверяваше пощата си за писмо, но когато то не пристигна, той изведнъж престана да се интересува от кореспонденцията си. Вместо това той се хвърли е всички сили да тренира конете си. Ставаше рано и работеше с младите расови животни до късно вечер. С не обичайна за него сдържаност, той прекарваше дълги часове в заградения за обяздване кръг и търпеливо насочваше новите коне над ниските препятствия, караше ги да скачат отново и отново, придумваше младите скопени жребци и ги учеше на покорство, подчиняваше ги по скоро с нежност, отколкото с принуда… прашни, жежки часове на напрегнато обучение всеки ден. Но всички, които бяха достатъчно близо до него, виждаха какви усилия му струваше да запази сдържаността си. Често бе погълнат изцяло от заниманията си, говореше рядко, отбягваше всякакви въпроси за Емпрес. Беше ужасно нещастен.
Не беше близвал алкохол от седмици, нещо необичайно за мъж, който с удоволствие прекарваше часове във фургоните на работниците в игра на карти и бърбън. „Трябва да пазя добрата си форма“, шегуваше се той, когато в края на трудовия ден мъжете го придумваха да остане за една игра, „докато тези млади расови жребчета не излязат на пазара“.
И дори не си правеше труда да си търси извинения, когато го канеха да се присъедини към някоя от експедициите до бара на Лили. „Не, благодаря“, казваше той толкова лаконично, че приятелите му извръщаха очи, смутени от неговата скръб.
През месец юли Гай по собствена инициатива изпрати писмо на Трей, в което му пишеше, че е вече comte (Преси провери внимателно всичко, което бе написал), че Айфеловата кула е
За нещастие, ефектът от писмото му бе точно противоположен. Щом зърна клеймото, Трей усети как сърцето му подскочи от радост, но почеркът бе едър, закръглен и детски наглед, а не дребничък и изкусен, както бе очаквал, когато отвори плика. След като прочете писмото, той мрачно си спомни за миналата зима и за думите на Емпрес: „Мисля, че те те обичат повече, отколкото аз.“ Несъмнено на тях им липсваше повече. Емпрес не си бе направила труда да напише и една-единствена думичка. Той с горчивина си помисли за ироничната несправедливост на лъжливата съдба. След всичките връзки и жени, които учтиво бе заобикалял, той се бе влюбил в жена, способна на същото неуловимо измъкване, което той бе усъвършенствал до степен на изящно изкуство.
За първи път в своя изпълнен с песимизъм живот той допусна съществуването на божествено възмездие.
По-малко от десет минути, след като прочете писмото на Гай, Трей оседла Рали и отпраши за Хелена. Една миля надолу по пътя той спря и изчака Блу и Фокс да го настигнат. Когато те се изравниха с него, Трей без да се церемони им заяви, че не го интересуват нито телохранители, нито приятели. Очите му бяха мразовити като ледени кристали, а устните му бяха свити в строга и неумолима линия.
— Нямам нужда да се грижат за мен — каза им той. — Джейк Полтрейн е при Ли Синг Ку и е в такава форма, че не може да уплаши и гаргите. — След това той въздъхна и неприветливостта му се посмекчи. — Направете ми една услуга — продължи той, като се усмихваше тъжно. — Дайте ми няколко дни. Искам да отида по дяволите, както аз си знам… Обещавам да ви изпратя специална покана, ако реша, че изпускате нещо интересно.
— Сигурен ли си? — попита Блу. Трей кимна.
Блу и Фокс бързо се спогледаха и се разбраха без думи. В тъмните им очи се четеше съчувствие и разбиране.
— Ако имаш нужда от нас… — меко каза Блу.
— Ще се обадя — успокои ги Трей и вдигна ръка за поздрав. Той обърна Рали и се спусна по пътя. Копитата на коня вдигнаха облак прах.
В Хелена Ли Синг Ку, дискретен както винаги, лично въведе Трей в голяма драпирана с коприна стая.
— Желаете ли компания — учтиво попита той. Лицето му изразяваше единствено почтителност.
Трей го погледна безучастно.
— Компания. Желаете ли жена?
— Не — мек, незабавен отказ, след който явно последва бързо премисляне, защото Трей измъкна ризата си от кожените си гамаши и каза: — Може би по-късно.
Той седна на пищното дърво от японски лак. Полировката на дървото бе в дълбоките тъмни тонове на аления цвят. Навитият му балдахин, изпъстрен с плетеница от орнаменти, приличаше на изкусно уредена пещера. Копринените възглавници бяха така гъсто избродирани, че рисунъкът създаваше впечатление за триизмерност. Трей си свали ботушите и се излегна на бродираните копринени цветя, които сякаш се разбунтуваха с формите и цветовете си. Суровият мрачен тен на кожата и цветът на косата му уравновесиха блясъка на цветовете, а обточените с ресни кожени гамаши изглеждаха нелепо на фона на разкошната тъкан. Златната верижка на амулета му проблесна, когато той се приповдигна на лакътя си и посегна за позлатената лула. Мислите му блуждаеха в безпорядък. За миг се сепна, когато очите му срещнаха Ку, който все още стоеше до вратата.
— Благодаря ти, Ку — каза Трей с лекотата на вродената си любезност.
Беше си изгонване, без значение колко любезно.
Когато Ку тихо затвори вратата зад себе си, пръстите на Трей се свиха около разточително гравираната лула и той пусна болезнения си гняв на воля. От месеци той контролираше яростта си и със здрава ръка обуздаваше импулса си да си го изкара на Емпрес заради болката, която тя му бе причинила… която му причиняваше — да живее с безжалостна, разяждаща болка. Сега смяташе да намери забрава.
И така, и Трей, и Джейк Полтрейн търсеха мира и спокойствието, които им убягваха или временна отмора от гнева, разяждащ ги отвътре, в усамотението и разкоша на стаите на Ли Синг Ку. Джейк Полтрейн живееше със своята мечта за смъртта на Трей, докато Трей се бореше със собствените си черни демони и ругаеше Емпрес, като в клетвите си я наричаше непостоянна проститутка, интересуваща се единствено от пари. Веднага щом Валери я беше убедила, че в близко бъдеще няма надежда за женитба, тя си бе тръгнала. Сега всичко изглеждаше много просто и това бе единственото логично умозаключение за
