Сребърен пламък

имаше и други? Колко бременни любовници на най-търсения ерген в Монтана правеше това? питаше се тя едновременно покрусена й огорчена. Без съмнение, той беше на път, ако можеше да се вярва на клюките, да постави рекорд, а нейният гняв се разгаряше от начина, по който той небрежно се възползваше от всички, изгарящи от желание жени. Но докато денят се изтърколи, негодуванието й от нехаещия за хорските приказки чар на Трей бе смекчено от нейните собствени спомени за радостта и омаята, които той беше внесъл в живота й. В никакъв случай не можеше да се каже, че Трей Брадок-Блек я е ограбил, защото той й беше отвърнал с цялата възможна наслада, смях и топла привързаност, която тя все още пазеше скътана в сърцето си, независимо от всичко казано от Валери. Когато първоначалният зашеметяващ шок от нейната бременност поутихна и тя бе преминала през цялата гама от чувства, от яда и раздразнението през тревогата, та до страха, дълбоко в нея се разгоря една тиха радост и с изминаването на часовете топлината на мислите й я заливаше все повече и повече, за да се превърне накрая в странен чудат триумф.

„Нося дете на Трей“, мислеше си тя и си шепнеше думите с почуда и щастие, които не се опитваше да разбере. Вътре в нея растеше неговото бебе, което винаги щеше да й напомня за него. „Здравей, мъничко“, нежно с приветствие и топлота промълви тя. Въпреки всичко той беше с нея… част от нея.

В допълнение на собственото й тихо щастие от това, че двамата с Трей имат дете — една съвършено безсмислена реакция, тя разбираше това — се изсипа и потоп от объркващи, не така непресторено блажени проблеми, които се нуждаеха от неотложното й внимание. Разбира се, най-явен и скандален бе фактът, че в сегашното си състояние е сама, а веднага след него идваше и абсолютната неотложност от повторното й влизане в обществото. Едва ли това е най-подходящото начало на новия й живот в модните кръгове, които родителите й бяха напуснали преди пет години, развеселена си помисли тя. Comtesse de Jordan се бе завърнала — млада, неомъжена и бременна.

Сегашното й затруднение криеше значително по-малка заплаха от глада, с който тя и децата се бяха сблъскали миналата зима, прагматично си напомни тя. С помощта на няколко по-енергични лъжи недостатъците на личността й лесно можеха да бъдат изгладени. След кратък период на полезен и съзидателен размисъл Емпрес се сдоби с необходимия съпруг, измисли удобната смърт и собствената си загуба, облекчена от скромното му наследство.

Тя информира децата за своята бременност с известен трепет и с помощта на комбинация от откровеност и уместни пропуски ги запозна с причините, породили необходимостта от фиктивния съпруг и минало. След това притеснена и със затаен дъх, тя изчака реакцията им на очевидната неортодоксалност на нейното положение.

— Еха! — радостно възкликна Гай ухилен до уши. Ще си имам племенник абсароки. С Трей ще сме роднини.

— Може и да е момиче — веднага го сряза Женевиев.

— Моля те, искам племенница.

Емпрес избухна в смях и усети как притеснението й изчезва.

— Ще се постарая, миличка, но не мога да гарантирам момче ли ще е или момиче.

— Видя ли, видя ли, Гай! — надсмя му се Женевиев.

— На ти пък!

— Засега можеш да бъдеш вдовица, във всеки случай, лятото Трей ще дойде и ще се ожени за теб — с поверителен тон заяви Емили, — така че тогава всичко ще бъде идеално. — На четиринадесет, Емили вече схваща ще усложненията, произтичащи от благоприличието.

— И аз искам момиче, защото ръцете на Едуард винаги лепнат, а Гай не знае нищо друго освен да говори за пушки и коне. А едно мъничко момиченце ще е много по-хубаво.

— Трей идва, Трей идва, Трей, Трей, Трей… — щастливо бърбореше Едуард, проявяващ внимание единствено към онази част от разговора, която се отнасяше до Трей и напълно незаинтересован от приказките за бебета. — Аз види Трей и има пони също — жизнерадостно продължи той, сигурен че щастието му се е усмихнало.

Като слушаше жизнерадостното мънкане на Едуард, Емпрес съжаляваше, че няма неговия оптимизъм. Нямаше ли да е чудесно наистина, ако Трей действително дойдеше, ако напуснеше жена си, всички жени, които го преследваха, семейството си, работата си; ако изоставеше всичко и прекосеше половината свят след жена, закупена през една нощ заради някаква прищявка от един долнопробен бардак? Тъй като беше по-добре осведомена за безпътството в миналото на Трей, тя не споделяше вярата на Едуард в неговото завръщане. Дългата върволица жени, които той беше обичал и изоставил сякаш бе гравирана дълбоко в съзнанието й — висока хиляда фута барикада срещу оптимизма.

Без да знае какво става с нейната любима братовчедка Аделаид, Емпрес й изпрати телеграма и остана в La Hovre да изчака отговора. Разбираше, че за пет години можеше да са се случили много неща. Аделаид можеше вече да не живее във Франция, ако се бе омъжила за един от техните унгарски братовчеди, в когото тя се беше влюбила още на петнадесет години или можеше все още да е в Nice след Великденската седмица. Или пък, възможно беше да реши, че подновяването на приятелството й със семейство, което беше напуснало страната опозорено, както някои може би чувстваха това, би било неловко. Но незабавният отговор на Аделаид пристигна рано на следващата сутрин. Тя все още беше в Париж, сега Нейно кралско височество като съпруга на принц Валентин Шантел и оставаше в напрегнато очакване да ги види отново.

Аделаид ги посрещна на гарата в компанията на цяла свита от слуги, началник-гарата и тълпа раболепни чиновници. Яката й от бяла лисица се влачеше зад нея. Между прегръдките и целувките си размениха десетки въпроси, които издаваха тяхната възбуда. Усмивчица тук, отегчен безличен жест там — Нейно кралско височество управляваше с лекота персонала и чиновниците.

В резултат на бързите им оживени нареждания гостите бяха настанени в карети и отпратиха за това, което Аделаид описа като тяхното непретенциозно бижу. Скътано интимно на Ил дьо Ла Сит в близост до Нотр Дам, скъпоценното малко бижу, облагородено от пищни фигури и орнаменти, представляваше идеалната средновековна обстановка за дилетантския вкус на Аделаид и съпруга й, които се смятаха за покровители на изкуствата. И всичките петдесет и четири идеално обзаведени стаи бяха предоставени милостиво за подслон на Емпрес и семейството й.

Много късно същата вечер, когато Емпрес и братовчедка й за пръв път останаха сами, Аделаид, изгаряща от нетърпение и тръпнеща от възбуда, както можеше да се види и от по-скоро артистично отколкото модно аранжираните й в стил a la Grecque черни къдри, настойчиво попита:

— Сега ми разкажи всичко. Валентин ще се погрижи всичко да ти бъде възстановено, така че нито за секунда не се обременявай с някакви си досадни подробности — весело прибави тя, като махна небрежно с отрупаната си с пръстени ръка. — Папа те търсеше навсякъде. — Челото й се смръщи, а изразът на лицето й стана печален, когато тя се отказа от обичайната за нея прибързаност, — но сякаш бе изчезнала от лицето на земята. Но стига толкова за тази трагедия — продължи тя със своята неподражаема кокетна дикция, сякаш дуелът никога не се беше състоял и ужасните години на изгнаничество никога не бяха съществували.

Седнала от другата страна на камината, Емпрес се запита какво щеше да прави сега, ако дуелът никога не се бе състоял. Колко ли изолиран щеше да е животът й, ако бе оградена от предимства и привилегии като тези на Аделаид. Къде ли щеше да живее сега на двадесет години и с кого? Ами всичките промеждутъчни „ами-ако“? А след това обмисли положението си и от противоположната страна — лекият живот, на който щеше да се наслаждава във Франция. Ами ако никога не бе срещнала Трей? Тя веднага реши, че всякакво сравнение е невъзможно. Според мерките на фриволния живот на Аделаид, Трей Брадок-Блек бе жизнена енергия, бурна страст и наслада, каквито никога не би познала в изпълнения с глезотии пашкул на бижуто на Аделаид.

— Разкажи ми за съпруга ти — живо прошепна въодушевената Аделаид. — Красавец като моя Валентин ли беше? — За момент лицето й стана сериозно. — О, скъпа, прекалено е болезнено — утешително каза тя, след това се приведе съзаклятнически, както бе правила това толкова пъти през детството им, когато късно вечер, след като бавачките им си легнеха, двете си споделяха тайни. — Но все пак трябва да ми кажеш.

Седнала в уютния будоар на Аделаид, с присвити под тялото си крака, Емпрес си сръбваше горещ