Сребърен пламък

— Благодаря. Няма нужда да ме изпращаш.

Трей изпита моментно колебание, обуздавайки силното си желание да я разкъса на парченца, когато тя не се отмести от рамката на вратата.

— По дяволите, Валери! — с голямо усилие продума той, а дълбокият му глас бе стихнал до шепот. — Не ме предизвиквай. Махни се от пътя ми, дяволите да те вземат! — Той протегна ръце, сграбчи я за кръста и я повдигна. Блъсна вратата с мощен тласък, излезе в мраморното фоайе, прекоси черния полиран под с бързи крачки и като кимна за лека нощ на иконома, който държеше външната врата отворена, излезе от къщата.

Десети септември, отпаднало, но с облекчение си мислеше той и раздвижваше пръстите си, които несъзнателно се бяха свили в юмрук. Снегът валеше по-силно — големи снежинки, които леко се рееха надолу, искрящи като дантели от кристали в сиянието на уличните лампи и караха света да изглежда древен и ослепителен. Не е за цял живот. Само до десети септември, пое си въздух той, а след това изплези език, за да улови една блещукаща снежинка, почувствал се внезапно по-добре.

Когато беше отново в стаята си, той разлисти страниците на календара, отвори го на септември и огради с дебело подчертано кръгче десети.

— Свобода… и Емпрес — прошепна в тишината на високата стая Трей. По някакъв необясним начин, въпреки своето униние от заминаването на Емпрес, той почувства огромно облекчение. Имаше край. В края на краищата, проклетата му робия имаше край.

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Зад заскрежените прозорци на купето се простираше красив пейзаж, но очите на Емпрес, замъглени от насъбралите се в тях сълзи, не можеха да му се насладят. Беше объркана, наранена и нещастна. Искаше й се да е сама. Може би, ако останеше насаме със себе си, би успяла да се справи с чувството, че е била предадена, би могла да подреди всичките си съмнения и да ги противопостави на безспорните факти, да постави на везните несправедливостта и щастието, да успее да се примири със собственото си решение да си тръгне. Но тя не беше сама. Трябваше да отговаря на настойчивите въпроси на децата, и то без в гласа й да личат риданията й.

Защо си бяха тръгнали, питаха я те, защо трябваше да си възвърнат титлата на Гай сега, за какво им е тази титла, защо не се сбогуваха с Трей? А щом Емпрес започнеше да обяснява… отново… резултатът бе единствено нови въпроси. Кога точно ще пристигне Трей, искаха да знаят те, и как ще ги открие във Франция? Сигурна ли е Емпрес, че той би могъл да ги открие? Как може да е сигурна в това? Емпрес с мъка сдържаше заплашващите да се излеят в порой сълзи и на ръба на самообладанието си перифразираше предишните си отговори за съществуването на писма и начини човек да бъде упътен; натоварената програма на Трей; смекчаващите вината обстоятелства, задържали Трей точно по времето, когато влакът им тръгваше.

— Гай вече е достатъчно голям, за да поеме отговорността за именията — внимателно заяви Емпрес, сякаш не бе казала същото едва преди десетина минути, — ако съдът е готов да разгледа нашия случай, а в момента Трей е изключително зает с някакви граници на земите на резервата.

— Не можеше ли да го изчакаме? — отново попита Женевиев. — Не виждам защо да не можеше да изчакаме Трей, докато не се освободеше достатъчно, за да дойде с нас. Онзи ден Емили каза, че няма нищо против да остане в Монтана завинаги — и Женевиев погледна по-голямата си сестра за подкрепа. Четири години по-голяма, Емили бе достатъчно зряла, за да вникне в същността, скрита зад умерените отговори на Емпрес, и като имаше предвид червените кръгове около очите на Емпрес, тя дипломатично замълча.

— Не биваше да тръгваме сами — с мрачно упорство продължаваше Женевиев, пренебрегвайки липсата на каквото и да е насърчение от страна на сестра й. — Ти каза, че той винаги ще е с нас — с обвиняващ глас се обърна тя към Емпрес.

— Шшт, Трей не може да тръгне сега — спокойно я опроверга Емпрес за кой ли път вече. Искаше й се да закрещи. — Просто не може. Сесията на законодателната комисия още не е приключила. — И освен това би било неудобно, отчаяно си помисли тя, да се раздели още сега с младата си съпруга.

Едуард, с подуто от плач лице, страдаше най-открито от отсъствието на Трей. Откакто се качиха на влака отказваше да яде, изпълнен с негодувание и твърда логика. Щом Емпрес се опиташе да го утеши, той я отблъскваше и хлипаше:

— Иска Трей… връща се… намерим Трей…

— Отиваме на прекрасно пътешествие, Едуард — придумваше го Емпрес, — като в картинките в твоите книжки, с лодки… а Гай ще бъде граф. Знаеш ли какво е граф?

— Не ме интересува! — викаше Едуард, а мъничкото му личице бе зачервено и подпухнало — лодки- мотки. Искам Трей!

— Кога ще се върнем? — изпълнена с копнеж питаше Емили, а тъмните й очи отразяваха собствените й неизречени страхове, породени от внезапното им заминаване.

— Не зная — тихичко въздъхна Емпрес, преследвана в мислите си от възможността „кога“ да се превърне в безпределна вечност, ако интересът на Трей действително бе съсредоточен върху новата му жена. — Може би…

— Мразя те! — изкрещя Едуард с простодушната откровеност на детската мъка. По бузите му се стичаха сълзи. — Чучело! Чучело! Уууу!

Гай, по-възприемчив за безрадостните причини на Емпрес да напусне Трей и с пресния спомен за унижаващото посещение на Валери в съзнанието си, несръчно се опита да отвлече Едуард от гневливата му мъка.

— В новата ни къща ще си имаш собствена стая… цяла голяма стая само за теб, а не таван, който да делиш с другите.

— Къщата на Трей по-голяма — възрази Едуард. — Иска Трей!

— Можеш да си имаш и пони. Само твое. Това ще ти хареса, нали?

— Не иска пони — мръщеше се Едуард. — Иска Трей.

Стомахът на Емпрес се присви от съчувствие към оплакванията на Едуард. Нима не го искаме всички? с мъка си помисли тя. Чувството за безвъзвратност на заминаването им се усилваше с всяко изтракване на колелата. Тя стисна ръце в скута си при копнежа, който изпита.

— Като спрем, ще ти купя бонбонче — залъгваше го Гай, но Едуард, коленичил на седалката с притиснато в прозореца лице, само упорито поклати глава. — Хващам се на бас, че ще имат от бяло- виолетовите — подразни го Гай.

— Розови. — Приглушеният отговор на Едуард остави облаче влага на студеното стъкло.

— О, харесваш розово-белите бонбонки? — с престорена изненада отвърна Гай. — Чудя се колко ли пенита имам тук за розово-бели бонбончета? — И той шумно пъхна ръка надълбоко в джоба си, откъдето се чу звън на дребни монети. Съблазънта на любимите бонбони бе неустоима дори и за едно толкова угнетено момченце и след миг Едуард седеше, сгушен в скута на Гай, и броеше пенита.

Милият Гай, винаги готов да помогне, да предложи утеха без да осъжда никого. Какво би правила Емпрес без него? Като се облегна на седалката и отпусна глава на плюшената тапицерия, тя затвори очи, преглътна сълзите си и се помоли да има сила за всичките дни, които тепърва им предстояха.

В допълнение на емоционалната преумора от загубата на Трей и нещастието на децата, които сякаш я смазваха през следващите дни, Емпрес бе и физически изтощена и страдаше от чести пристъпи на гадене. Беше загубила апетита си още от посещението на Валери и ритмичното люлеене на влака влошаваше, както тя реши, състоянието на разстроения й стомах. Но и след като се настани в просторната луксозна каюта на борда на парахода им, отплавал от Ню Йорк, тя не почувства никакво облекчение. Храната съвсем престана да я привлича, бялата й кожа придоби зеленикав оттенък и тя реши, че причината този път е морската болест. Осем дни по-късно обаче, докато лежеше в хотела им в Le Havre със солидна земя под краката си, недокоснат поднос с храна на нощното шкафче и непослушен стомах, тя с премала и потрес разбра, че люшкането на влака и вълните не са били причината за нейното неразположение, нито пък това е било физическото изтощение или вълненията, последвали заминаването им.

По-скоро беше на път да направи Трей баща за втори път през тази година. Или освен нея и Валери