маневриране, Трей отвърна:
— Налагаше се. Тази вечер трябва да се прибера рано. Никакви извинения. А освен това трябва и да напазарувам някои неща. Ще се видим утре.
„Пазаруване? помисли си Хейзард като гледаше как синът му спринтира надолу по мраморното стълбище. Това ще е за пръв път.“
Трей пристигна в ранчото рано, отрупан с подаръци за Емпрес и децата и беше поздравен от изненадания Тимс.
— Те си тръгнаха, сър — каза той. — Не се ли видяхте в Хелена? Мис Джордан и децата тръгнаха в единадесет часа, за да се срещнат с вас в града. Разминали ли сте се?
Трей застина. Пое си дълбоко дъх.
— Как отиде тя в Хелена? — кратко попита той.
— Шейната — преглътна Тимс. Гласът на господаря му бе прекалено спокоен. — Руди ги откара.
— Той върна ли се? — Думите плющяха като смъртоносни оръжия.
— Да, сър. — На челото на Тимс изби пот. — Прибра се към четири.
— Доведи го — настоятелно и рязко Каза Трей и остави пакетите, които държеше, на масата във фоайето. Подаръците, които бе избрал сам, вместо да остави това на Тимс, както беше правил винаги досега. Тимс и Болтън — помощникът на баща му, знаеха адреса на всяка достойна и не чак дотам достойна жена на разстояние от сто мили околовръст. И се гордееха с вкуса си за бижутерията. — Незабавно! — добави Трей и свъсено погледна часовника си — в библиотеката.
Когато пет минути по-късно конярят влезе в стаята, Трей все още беше с палтото и ръкавиците си. Беше седнал на бюрото си в строга, неумолима поза, с опрени, на плота, облечени в ръкавици длани.
— Къде закара мис Джордан? — незабавно попита той. Не личеше никакъв гняв. Гласът му не се отклони нито с тон от внимателно модулирания резонанс. Лицето му беше безизразно.
— До универсалния магазин на Ъруин, мистър Брадок-Блек. Каза ми, че имате среща.
— Кога?
— Кога стигнахме там?
— Около един и половина, сър.
Неканена, гибелната мисъл се вряза в мозъка му. Два и двадесет за Юниън Пасифик за Ларами. Следващата му мисъл отхвърли това предположение. Не би могла. Колко време ще му трябва, запита се в следващия миг той, за да открие следите й? Нямаше никаква причина да си тръгва. Изобщо. Проклета да е черната душица на Валери! Скочи на крака и прекоси половината път до вратата, преди да си спомни за Руди. Той се спря по средата на крачката си и се обърна.
— Благодаря ти — каза той. — Кажи на инженера, че тръгвам обратно за Хелена до десет минути.
Той изкачи стълбите на бегом и отвори вратата на спалнята с трясък, сякаш от силата тя можеше да се материализира пред очите му. Стаята беше абсолютно тиха, по странен начин чужда и празна сега, когато бе свикнал с нейното присъствие. Погледът му премина по безлюдната празнота търсейки някакво обяснение, е надеждата, че ще открие някаква проста причина за нейното отсъствие.
Когато видя бележката, подпряна до неговата, на възглавницата, го заля чувство на гадене. Той отиде до леглото. Дълго време остана така, загледан в нея, като отлагаше очаквания удар. Първо взе своята бележка и я обърна, за да се увери, че е била отваряна. Беше. Пусна я и много бавно посегна към почти същия бял плик с неговото име, написано по средата.
Бележката не бе нито кратка, нито гневна. В малкия си ръкопис Емпрес му казваше за своето решение да си тръгне с думите, които вече бе чул предишната нощ и с други фрази, обясняващи, че тя чувства, че ще е по-добре за всички, ако го почака на друго място. Трей с облекчение прочете изречението, в което тя му казваше за своята любов. „Връщаме се във Франция, завършваше тя, за да се погрижим за наследството на Гай. Ще ти изпратя адреса ни, когато се настаним. С любов! Емпрес.“ С послепис тя го молеше да се грижи за Кловър и животните във фермата.
Той все пак отиде в Хелена, движен от слабата надежда, че тя може още да е в града. Едно позвъняване по телефона щеше да свърши същата работа, но някак трябваше да се убеди сам за себе си. Първо провери гарата и нуждата да проверява хотелите отпадна. На касата си спомниха младата дама с четирите деца. Беше купила билети до Ню Йорк. Бе платила със злато.
Те не бяха свалили торбите със златото на Емпрес от планината поради тежестта им. Без коне никой не бе достатъчно силен, за да се справи с двете тежки торби. Трей беше натоварен с Емпрес, а Едуард и Гай нямаха силата, необходима, за да се мъкнат почти сто фунта злато. По негово настояване миналата седмица Трей беше възстановил златото на Емпрес, защото искаше тя да се чувства независима за нуждите на своето семейство, желание, което произтичаше от новите й опасения, че с оставането си ще му задлъжнее. Какъв глупак! Ако не беше проявил такава благотворителна щедрост, тя все още щеше да е тук. Той се усмихна печално на моментната си мизантропия и си помисли, че му остава поне удовлетворението да знае, че Емпрес разполага с достатъчно средства за своето пътуване.
Студеният северен вятър го забрули, докато стоеше на перона и се взираше в мрака на вечерта. Вятър толкова безрадостен и мрачен, колкото и неговите мисли. Прокле Валери по хиляди начини. За първи път му се прииска да убие някого и ако с убийството на Валери, щеше да си върне Емпрес, с удоволствие би го направил.
Най-накрая пръстите на ръцете и краката му се вцепениха от пронизващия вятър и го подсетиха да започне да се движи, да се върне в колата… към живота си, който сега изглеждаше съвсем пуст. Докато прекосяваше безлюдния перон, той тихичко прошепна на духащия вятър в тъмната тиха нощ: „Не си си тръгнала завинаги… нали, лошо коте?“ Но нощта му отвърна само с воя на северняка и разлетелите се като пръснати конфети снежинки. Никакъв успокоителен отговор. Като стигна края на дългия дървен перон, Трей се спря на ъгъла на сградата, пое си дълбоко въздух и напрегнат, съкрушен от разочарованието стовари юмрук върху солидната каменна стена. Като изруга високо от болката, той изведнъж се затича надолу по стълбите към чакащата кола. След като посочи адреса на градската къща на родителите си, той се отпусна назад на студената кожа на седалката и се погрижи за болящата го ръка.
Почти през цялата законодателна сесия родителите му отсядаха в Хелена и единствено Трей пътуваше до дома им всяка вечер, за да бъде с Емпрес. Вече няма нужда от това, горчиво си помисли той. За миг обмисли възможността да я настигне и насила да я върне обратно или да се обади и да поиска да я свалят от влака. Все пак в следващия момент разумът надделя над грубите чувства.
Може би имаше право да си тръгне, щом чувствата й искаха това. Емпрес беше много по-чувствителна от него към каноните, които налагаше обществото. Сама бе казала, че изпитва неудобство от това да бъде негова любовница със знанието на целия свят. Беше живял твърде дълго така както на него му харесва, за да цени такава чувствителност. Той слезе с въздишка пред резиденцията на семейството на „Хомър Стрийт“, благодари на шофьора и се заизкачва по изметеното гранитно стълбище. Валеше лек сняг и през прозорците на салона той можеше да види тържеството, което даваха родителите му. Като заобиколи откъм един от страничните входове, той се изкачи по стълбището за прислугата до своята спалня. Тази вечер не беше в настроение да си разменя любезности с когото и да било.
Като се отправи директно към бюрото си, разположено в нишата на един от прозорците, той взе един поръбен с месинг календар, върна се до леглото и легна. Снежинките по косата и раменете му се разтопиха в топлината на стаята и той започна отново да усеща пръстите на краката си. Трей закрепи календара на гърдите си и тежкият месинг потъна в черната боброва кожа на палтото му. Отново и отново прелистваше страниците на различните месеци. Отново и отново броеше и пресмяташе, сякаш изпитваше някаква утеха в това да види края на собственото си нещастие. Шест месеца. Шест месеца, докато пак види Емпрес. Спря се на юли и намръщен погледна страницата с месец август.
Да помоли оператора да го свърже с мисис Брадок-Блек беше преживяване, което отне силите му. Беше избягвал да мисли за нея в тази светлина.
С вдигането на телефона икономът отново му напомни по един безусловен начин за неговата женитба:
— Семейство Брадок-Блек — изпя той в слушалката. — С какво мога да ви помогна?
Трей не намери сили да използва официалното обръщение — мисис Брадок-Блек. Той помоли за Валери
