златна рубла в ръката му, преди да му зададе първия въпрос:
— Търся една млада дама, с дълга руса коса, ей толкова висока. — Отпусна ръка върху рамото на младежа. — Отличава се с прелестните си зелени очи. Името й е Радишевска, но не е изключено да се е регистрирала и под чуждо име. Виждал ли си я в хотела през последните две-три седмици?
Зарадван от щедрия бакшиш, младежът веднага предложи да претърси дори целия град, за да открие жената, която търсеше непознатият офицер, макар описанието на търсената особа да му се стори доста оскъдно. Но за щастие изобщо не се наложи младежът да разпитва, защото прекрасно познавал дамата по простата причина, че я срещал по няколко пъти на ден. И съвсем не се учудвал от любопитството на офицера, подарил му цяла-целеничка златна рубла, защото и други офицери се интересували от нея, без да скъпят рублите си. Дамата била от свитата на генерал Берьозов. Аполон веднага го обсипа с въпроси. Кога излизала на разходка? В колко часа се прибирала след сутрешното си излизане? И в колко след следобедното? Къде е сега генералът? Отговорите на младежа бяха толкова изчерпателни и заплащането за тях така щедро, че щяха да му стигнат да изхранва цял месец бедната си майка и двете си сестри, доста по-малки от него.
Младежът продължаваше да отговаря с готовност на въпросите на Аполон, сипещи се като порой. Отскоро ли тази дама е в хотела? Да, отскоро. За нея бил запазен на втория етаж апартамент номер седемнадесет, макар че всъщност това бил апартаментът на генерала.
— Слушай, другарю… — Съобразителният младеж не забравяше да използва тази нова форма на обръщение, защото не знаеше с кого си има работа и не искаше да си навлече излишни неприятности. — За още една златна рубла ще надуша всичко, което те интересува. — Той му намигна съзаклятнически.
Аполон кимна разсеяно, защото една ужасяваща догадка разтърси мозъка му. „На втория етаж? В апартамента на генерал Берьозов!“
Тази мисъл го разтърси като удар от електрически ток. Идеше му тозчас да я удуши с голи ръце. Искаше да я убие, но в същото време отчаяно копнееше да я измъкне от онзи апартамент номер седемнадесет на втория етаж… Разблъска енергично тълпата пред въртящата се врата на хотела, без да обръща внимание на яростните викове зад гърба си. Групата червеноармейски офицери го изпратиха с възмутени погледи и злобни ругатни, но след като видяха стройната, мъжествена фигура на непознатия, повечето предпочетоха да си замълчат.
Сърцето му се обливаше в кръв. Артериите на слепоочията му пулсираха в бесен ритъм. Първата му импулсивна реакция беше веднага да убие и нея, и любовника й. Без да изчака обясненията й. Защо са му обяснения? И без това всичко беше съвсем ясно!
В този миг си припомни колко усилия му бе коствало да я открие. Как бе рискувал живота си, а заедно с него и тази на верните му Карим и Сахин… И за какво? За някакъв глупав блян, заради сантименталните възпоменания от романтичните преживелици с една златокоса красавица. Как може да е бил толкова глупав, че да си въобрази, че тя е влюбена в него?
Крачеше нервно сред мръсните криви улички, неспособен да разсъждава логично, нито пък да успокои страстите си. Как е могла? Как, по дяволите, е могла да падне тъй низко?
Продължи да се скита напосоки, невиждащ нищо около себе си. За щастие студеният мартенски вятър постепенно охлади разгорещената му кръв. Бавно доводите на здравия разум започнаха да оборват изблиците на негодувание, пораждани от измъченото му сърце, напомнящо му за прословутото непостоянство на жените.
И все пак имаше поне една утеха. Най-лошото й се бе разминало — Кити бе оцеляла, нещо повече — не беше прибрана в подземията на ЧеКа. Младежът от хотела му бе поменал, че всеки ден я извеждали на разходка, въпреки че винаги била зорко охранявана. Следователно не била пленница на болшевиките.
— Мръсница! — яростно изруга Аполон. Капризна кучка, която е способна да сменя любовниците си по- бързо от тоалетите си. Но все пак не можеше да е напълно сигурен, докато не говори с нея, при това на четири очи. Хм, но това би могло да се осъществи само ако… В пламналия му мозък започна да се оформя невероятно дързък план. Всъщност още не беше план за действие, а по-скоро смътно намерение, което съвсем накратко се свеждаше до следното — да нахлуе в леговището на звяра, да изпие до дъно горчивата чаша на истината и едва тогава да се развихри.
Глава 9
Вечерта беше в разгара си — генерал Берьозов и графинята се забавляваха с гостите, насядали около дългата маса в големия салон на хотела, — когато оберкелнерът обяви пристигането на още един гост.
— Полковник Звягинцев се явява при генерал Берьозов — гръмко извика оберкелнерът.
Посетителят — висок, снажен мъж със безупречно стегната военна стойка — влезе в салона със сдържана, предпазлива походка, напомняща тази на рисовете от горите и подножието на Кавказ. Спря се на прага на просторното помещение. Погледите на всички присъстващи веднага се насочиха към стройната фигура на новодошлия, излъчваща неподправена мъжественост, въпреки светлите му коси. Оживените разговори около масата тутакси секнаха. Полковник Звягинцев набързо огледа многочислената компания, преди да прозвучи плътният му, излъчващ непоколебима увереност баритон:
— Добър вечер, генерале. Добър вечер, дами и господа.
„Господи, Аполон! Не, не може да съм се припознала — трескаво си каза Кити. — Невъзможно е да сбъркам фигурата и лицето му!“ Но смаяната графиня не успя дори да помръдне, толкова беше озадачена, поразена от неочаквания жест на съдбата, смилила се над нея и отново позволила й да се полюбува на красивото му лице и да се опияни от гласа му. В салона неочаквано надвисна тишина, тъй плътна и непроницаема, че щом ръката й потрепна съвсем леко и вилицата й издрънча върху чинията от севърски порцелан, звукът отекна по-силно от пистолетен изстрел. Или поне на нея така й се стори.
Генералът веднага я изгледа сърдито и промърмори нещо неясно, след което рязко се надигна от стола си.
Аполон, който в този напрегнат миг най-добре от всички в салона владееше лицето си, побърза да й се притече на помощ, за да прикрие издайническото треперене на ръцете й, като я заговори с онзи непринуден тон, на който са способни само аристократите, посещавали изисканите светски салони на Петербург.
— Искрено съжалявам, че не успях да пристигна по-рано. Графиня Радишевска, ако не ми изневерява паметта? Имам честта да ви уверя, мадам, че слуховете за моята смърт на германския фронт са напълно безпочвени — безгрижно продължи той, като не забрави да се поклони галантно пред изумената графиня. Погледът му си оставаше безизразен, неизлъчващ нищо друго, освен общоприетата доза вежливост. — Какво да се прави? — въздъхна князът. — Война! Никак не е учудващо, че всекидневно се разпространяват какви ли не небивалици… Така че не се страхувайте от мен. Аз не съм привидение.
Погледът му веднага бе привлечен от елегантната й копринена рокля от бледо моаре, разкошно подчертаващо бялата й шия, върху която на светлината на свещите трепкаше огърлицата от яркочервените рубини — в тон с рубините на обеците й. Завинаги щеше да я запомни такава, каквато сега стоеше пред очите му — смъртнобледа, с разширени очи, като два изумруда, с полюшващите се над гърдите й рубини, като капки кръв върху белоснежната й кожа…
От зоркия поглед на генерала не убягна внезапното пребледняване на графинята. Особено болезнено Берьозов възприе нескрития копнеж, който долови в издайническия блясък на зениците й. За нейно щастие женският й инстинкт й подсказа бързо да сведе очи, което й помогна да дойде на себе си, да успокои трепета си, да прикрие от любопитните погледи на околните неспокойните си ръце, да потуши буйното надигане на високите си гърди.
Но генералът явно подозираше нещо нередно, иначе защо сивите му миши очички се стрелкаха, нетърпеливо и питащо, ту наляво към лицето на Кити, ту насреща към безизразната физиономия на току-що пристигналия офицер.
— Познавате ли графинята? — предпазливо започна разпита си генерал Берьозов, докато оглеждаше изпитателно стегнатата фигура на Аполон.
Но князът прие предизвикателството със завидно самообладание.
— Преди много години ни запознаха на един от императорските приеми в Петербург, Ваше превъзходителство — учтиво изрече той. — По-точно тогава имах честта да бъди представен на нейния съпруг, негова светлост граф Радишевски. — По устните му се плъзна лека гримаса на едва доловима
