Но Аполон Кузин, решен на всяка цена да се сдобие с някаква информация, която да го насочи по следите на Кити, колкото и да се окаже незначителна, не се примири нито със залостените порти, нито със спуснатите кепенци. Не спираше да тропа яростно, да крещи с все сила, да моли и заплашва едновременно, че ще разбие вратата с приклада си. Не остави нито една къща непретърсена. Късно следобед вече бе събрал толкова свидетелства от местни очевидци за трагедията, която се бе разиграла, че знаеше повече дори от офицерите от щаба на Шеста червеноармейска дивизия. Но никой не бе виждал графиня Радишевска. Аполон обаче узна, че нейната камериерка, Анна, заминала спешно при баба си в съседното село. Аполон откри момичето, но се оказа, че Анна не знае какво бе станало с господарката й след като бе побягнала от къщата. Спомена само, че в онази ужасна нощ бе зърнала край конюшнята силуета на коняря Борис. Ако червените не са го ликвидирали, може би той знаеше нещо повече за съдбата ни изчезналата графиня.
След всеки разговор настроението на Аполон Кузин помрачаваше все повече и повече. В тези насилнически времена никой не мислеше за нищо, освен как да спаси собствената си кожа. Беше напълно разбираемо, но Аполон се гневеше извънредно много, че никой дори не е помислил каква участ ще сполети Кити, когато нахлули червеноармейците. Оказа се, че слугите побягнали от имението като от чумна зараза, затова сега посрещаха нетърпеливите му въпроси само с безучастно вдигане на рамене.
На третия ден, въпреки че не вярваше да се добере до нещо съществено, той потегли, както винаги следван от Карим и Сахин, към самотната къщурка, скрита сред крайречните върби. Щом приближи до оградения двор, вниманието му бе привлечено от двата коня — те бяха от конюшнята на Пьотр. При този обнадеждаващ знак сърцето му подскочи от радост. Но въодушевлението му бързо помръкна — дори конярят да бе прибрал тези два коня от имението, това още не означаваше, че може да знае нещо за съдбата на безследно изчезналата графиня.
Отначало младият коняр, може би защото не познаваше новодошлия, категорично отказа да задоволи любопитството на княз Кузин. Двамата телохранители, Карим и Сахин, изправени плътно зад гърба на господаря си, с вид на диви планинци, никак не помогнаха на Аполон да развърже езика на изплашения младеж. Дори и по-смели мъже биха се замислили пред двамата навъсени мъжаги, въоръжени до зъби, брадясали и чорлави, със плътно стиснати устни.
— Значи въобще нямаш представа накъде може да е потеглила графиня Радишевска?
— Не, Ваша светлост. — Същият неохотен отговор, който през последните дни му бе повтарян до втръсване. Нито един мускул не трепна по лицето на коняря — същата безлична, скована маска, която беше предпазвала предците му от гнева на господарите столетия.
— Не си ли видял графинята през онази нощ?
— Не, Ваша светлост.
— Ами виждал ли си Анна? Тя ми каза, че те е видяла тогава край конюшнята.
— Не, Ваша светлост.
— Ами конете? Нали си ги довел тук от имението…
— Да, това е точно така, те бяха в конюшнята на граф Радишевски. Реших да ги скрия тук, за да не попаднат в ръцете на червените. — Едва сега изражението на лицето му леко се промени.
— Излиза, че не си искал конете да попаднат в конницата на болшевиките.
— Не, Ваша светлост. Графинята няма да ми прости, ако им оставя тези великолепни коне.
Аполон се усмихна при това доказателство за лоялността на младия коняр. Може би не всичко беше загубено, ако има повече такива предани слуги.
— Пьотр много ще се зарадва, когато узнае, че си опазил най-добрите му коне.
— Благодаря ви, Ваша светлост. — Очевидно конярят за миг поне престана да се държи прекалено подозрително, защото се усмихна колебливо и попита предпазливо: — Ще се върне ли граф Радишевски?
— Не, не мисля, че това ще се случи, поне докато не се промени обстановката — мрачно процеди Аполон.
— Никога ли вече няма да го видя, Ваша светлост?
— Каквато бъде волята на съдбата — уморено въздъхна Аполон Кузин. — Никой не знае със сигурност какво вещаят звездите…
Внезапно почувства колко е уморен и съсипан от цялото това лутане по следите на Кити. Изведнъж всичко му се стори безсмислено и обречено на провал. Вече бяха изтекли няколко седмици след завладяването на Астраханска област от Червената армия. Дори и да се бе случило някакво чудо, червените комисари рано или късно щяха да заловят Кити. Тя имаше едно прекрасно качество, което обаче в тези смутни времена можеше да се превърне в причина за безброй беди — с красотата си отдалеч привличаше мъжките погледи, а освен това си личеше също, че е от благороден произход. Да, колкото и да не му се искаше да си признае, усилията му бяха обречени на провал. Нямаше никаква надежда да я спаси.
Аполон пое поводите на Леда, нагласи ботуша в стремената и се метна на седлото. Дръпна юздите, но преди да потегли, се обърна назад, за да хвърли поглед за последен път към конете на Пьотр, Неочаквано му хрумна една тревожна мисъл. Сега Кити вероятно е някъде много далече, сред степите на Южна Русия. Ами ако вече е успяла да замине за чужбина? Това означава, че пътищата им никога нямаше да се пресекат. Очите му се напълниха със сълзи, гърлото се сви в болезнен спазъм. Защо не му бе позволено за заплаче с глас? Кой не би се отчаял, ако беше на негово място? Аполон Кузин беше способен да преживее всичко, да се справи с най-трудни препятствия, но ако тя вече беше мъртва, той би бил напълно съкрушен.
Карим и Сахин разбраха, че господарят им преживява труден момент, затова побързаха да извърнат глави настрани, за да не гледат сълзите му, вече потекли по изпилото му лице. Смелите планинци бяха готови да съсекат всеки враг, изпречил се на пътя им, бяха способни дори да жертват живота си, само и само отново да върнат усмивката на лицето на своя господар — Младия сокол или Ас-Сакр Ас-Сагир, както го наричаха на своя език.
Борис, младият коняр на граф Радишевски, също забеляза сълзите по лицето на Аполон, намръщи се и се замисли. Вече доста време нямаше никаква вест от графинята. Всички слуги бяха изоставили разграбеното имение. Следователно вече нямаше какво още да загуби, ако сподели тайната си с младия русокос офицер. Нали всички слугини знаеха за чувствата на графинята към него?
Аполон подкара кобилата си, когато го сепна викът на Борис:
— Тя замина за Ставропол!
Аполон веднага извъртя кобилата.
— Какво каза?
— Казах, че графинята потегли към Ставропол. Видях я как препусна в посоката, водеща към Ставропол, малко преди червените да нахлуят в имението.
— А защо мълча досега, проклетнико!
— Не бях сигурен дали искате да я намерите, Ваша светлост.
— Аз съм се заклел пред Пьотр, пред съпруга й… да се погрижа за нейната безопасност.
— Тогава тя е опасност, защото Ставропол вече е завладян от болшевиките.
— Наистина ли я видя да потегля в тази посока? — нервно извика Аполон.
Изплашен от гневните искри в очите на княза, Борис усърдно закима с глава.
— Точно така беше, Ваша светлост. Спомням си как се насочи към реката.
— Ако още е в Ставропол, ще я открия! — закани се Аполон, повече пред себе си, отколкото пред другите трима мъже.
За тяхна изненада на устните му разцъфна загадъчна усмивка. След това изгледа изпитателно Карим и Сахин.
Двамата му спътници се ухилиха многозначително.
Аполон се наведе от седлото и отпусна ръка върху рамото на младия коняр.
— Много съм ти благодарен, Борис. Няма да забравя, че съм ти задължен.
Тази нощ преспаха в опустошената къща на граф Радишевски. Аполон се загърна в своя бурнус и се настани на пода в спалнята на Кити, там, където преди няколко месеца бе преживял най-щастливите мигове в живота си. Утре рано той, заедно с Карим и Сахин, щеше да потегли към Ставропол. Ако не е загинала, щеше да я намери! На всяка цена!
