— Стига глупости! — нетърпеливо изръмжа Дмитрий Берьозов във врата й.
Припрените му пръсти вече разкопчаваха кукичките на кюлотите й. А когато и те се озоваха върху персийския килим, разкривайки кадифено-гладката бяла плът на бедрата й, там, горе, където свършваха жартиерите на чорапите й. В неистово опиянение самозабравилият се генерал се свлече на колене и зарови лице в хладната белота на нозете й.
Но този допир й подейства като вледеняваща тръпка на смъртен ужас.
— Недей! Не, ох…, не. Недей! Господи, не мога! Не мога повече! Стига… — изхриптя Кити, изпаднала в паника. Отблъсна го, после се опита да се извърти, в наивен опит да се изтръгне от него, ала той се вкопчи безмилостно болезнено в нея. Силните му ръце я притиснаха като клещи. За един свиреп завоевател като него, свикнал да изколва по цели села по пътя си, а после най-спокойно да се настани на трапезата с грижливо измити ръце, съпротивата на Кити беше детска игричка.
— Не! Моля те… Не! — отново изкрещя Кити, отчаяно опитвайки се да го отблъсне от себе си.
Вече окончателно изгубил търпение, генералът се изправи и без да отрони дума, я зашлеви с все сила. Само един селянин може да бие така жестоко, така че да боли. Научил го е от векове общуване само с крави и биволи, кози и кучета. За миг главата й се отметна настрани като понесена от невидим вихър. Сега той знаеше, че доскоро непокорната графиня няма дори да посмее да гъкне. Напъха всичките си пръсти в ластичния колан на бродираните й кюлоти и ги съдра с един замах. Дори не му достигна въздух да изръмжи поне. Нежната материя звучно се разпра, след което безшумно се смъкна на пода в краката й. И след като вече и последното препятствие бе преодоляно, вече нищо не можеше да удържи победоносния щурм на генерала.
Повали я на килима, без въобще да забелязва виковете и стенанията й, хлиповете и сълзите й. С лице, обезобразено от похот, той се стовари върху нея като разбеснял се бик. Едва намери време да разкопчее панталоните си, преди да проникне в нея задъхано, забързано, жадно и алчно, с което я накара да онемее от болка. Тенекиените медали подрънкваха върху куртката му и острите им ръбове се забиха в плътта й — така силно се притискаше той върху нея, смазващ и непоклатим. За щастие много бързо дойде краят на неистовото му гърчене върху нея. Веднага след това той се оттласна от нея, за да се изтегне на килима в самодоволно блаженство.
Кити остана да лежи възнак, напълно скована, един успяла да се свие на кълбо. Сълзите мълком се стичаха но скулите й. Ужасена и отвратена, тя остана още дълго така в безпаметно вцепенение, отказваща да повярва в това, което се бе случило. Струваше й се, че бяха изтекли часове, когато с пъшкане и страх, без въобще да посмее да погледне към животното до нея, което я бе изнасилило и унизило, се обърна настрани, за да запълзи на четири крака към леглото. Чак там се надигна и се пъхна под завивките, за да потъне в тях, пламнала от срам, доведена до ръба на отчаянието и унижението.
След така опустошителното начало на новата й роля като генералска наложница, Кити дълго остана в леглото, напълно неподвижна, не на себе си от кошмара, който до сутринта не й позволи да мигне дори за секунда.
На следващата сутрин тя се пробуди от собствените си писъци, изтръгнали се от устата й още насън веднага щом бе усетила как ръцете му започнаха да опипват слабините й. Той я удари два пъти през лицето, за да знае друг път, че е длъжна да се отзовава на желанията му съвсем тихо и покорно. А за нещастната графиня нямаше нищо по-ужасяващо от прехода от царството на сънищата към ужасяващата реалност, когато вместо княз Аполон Кузин до нея в леглото се озоваваше генерал Дмитрий Берьозов.
Животът й се преобърна напълно, преди да се вмести и новите си, мъчителни и до болка унизителни рамки. Генералът, със свойствена си селяндурска прямота, понякога си позволяваше да се размекне и тогава признаваше, че дори не е сънувал съдбата някога да го удостои с такъв щедър дар. Нито веднъж не забрави да измърмори поне няколко думи за необикновената й красота. Но това никак не му пречеше, особено когато беше пиян като свиня, да се отнася с нея като с бездушно добиче. Не, дори и с добитъка си селяните бяха по-милостиви, защото им бе нужен за следващата оран. А той я мачкаше като глина в шепите си, с диво яростна наслада, стигаща до неописуем садизъм, за да излее мъката си от всички унижения и страдания, които е бил принуждаван да преглъща при стария царски режим.
— Новата власт обяви, че всички дами с аристократичен произход трябва да бъдат смятани за обществена собственост — брутално й заяви той. — Напълно разбирам подбудите на болшевиките — продължи генералът с оживлението, което го спохождаше винаги, когато започнеше да излага любимите си политически теории. — Така се осъществява една от вековните мечти на народа. — Именно в един такъв пристъп на революционна справедливост Кити усети на гърба си, в най-буквалния смисъл, правдивостта на думите му — копринените камшици наистина се впиваха като змии в оголената й кожа, но без да оставят кървави следи.
Както останалата плячка, обявена за личен трофей и за законна собственост на всесилния болшевишки генерал, Кити бе охранявана особено зорко.
Въпреки че влачеше жалко съществуване, по-достойно за оплакване от това на робите в древността, всяка възможност за бягство беше изключена. Берьозов великодушно й разреши да излиза на разходка с неговата карета, експроприирана от един местен фабрикант, но само в компанията на двама от неговите въоръжени до зъби ординарци. Графинята, привикнала да има десетки слуги още от детството си, остана изумена от безбройните телохранители, ординарци и всевъзможни помощници и слуги, които се въртяха около генерала, преливащи от нетърпение да се представят в най-благоприятна светлина пред вечно навъсения му поглед. Цялата тази пасмина изчезваше нейде само късно през нощта — генералът нито за миг не се усъмни, че може сам спокойно да се справя със своята пленница. Пък и никому не му се искаше да слуша писъците, долитащи от генералската спалня. Най-малко на самия него — той още не бе усвоил чисто аристократичната способност въобще да не се трогва от хорското мнение.
През тези кошмарни седмици в тъмни доби в целия хотел единствено злочестата графиня будуваше и често се двоумеше дали да не посегне към спасителната ампула, предано пазеща за нея смъртоносната доза морфин. Сигурно щеше да й стигне. Напоследък тя почти не слагаше залък в устата си, защото й засядаше още на гърлото. Преливаща от желание да свърши със себе си, безутешно търсеща отговори на съдбовните въпроси в потискащата тишина — нарушавана само сегиз-тогиз от досадното хъркане на генерала, — Кити събираше кураж да сложи най-сетне край на живота си…
Крепеше я единствено мисълта за детето на Аполон, което носеше, но понякога стигаше до дъното на отчаянието, задавайки си въпроса имаше ли въобще смисъл да ражда това дете. Та нали то ще бъде по рождение обречено на унижения и мъки? Какво можеше да очаква невинното създание в този жесток свят, обагрен в червено от кръвта на невинни мъже, жени и деца — свят на насилие и абсолютно безправие7.
Но после незнайно откъде в паметта й изплуваха онези три вълшебни дни и нощи, когато тя бе само с Аполон и затрупаното от преспи имение, в топлото притихнало легло, в нейната спалня, където навсякъде се усещаше нейния изящен вкус. Спомняше си как очарователната му усмивка се скриваше от погледа й едва когато устните му потъваха в нейните. Как трескавите му ръце изгаряха кожата й. В спомените си Кити се връщаше по стотици пъти към този незабравим откъс от живота й, към най-омайните часове, които й бе съдено да преживее. Само тези възпоминания поддържаха в нея крехкия живец — последната преграда пред самоубийството. Дали още бе жив? Или отдавна бе изстинал в незнаен войнишки гроб? И ако е жив, ще го види ли някога отново? Кога, Господи, кога? Не, по-добре да не се срещат — никога повече. Не, за нищо на света не бива да я види в тази унизителна роля! В леглото на този отвратителен похотливец!
Но въпреки всичките си колебания и страхове Кити не можеше да престане да копнее за Аполон — сега той и само гой бе единственото й упование. Ако се съберат някога пак, поне ще й остане утехата, че никой и нищо в този омразен свят не ще може да й попречи да издъхне заедно с него, върху гърдите му, сред вихъра на тази безумна кървава вакханалия.
Глава 8
Придружаван само от Карим и Сахин, Аполон пристигна в имението на граф Радишевски на третия ден след заминаването си от Екатеринодар. В цялата околност цареше пълен хаос. Пътищата бяха задръстени от бегълци. Всички се стремяха ден по-скоро да се доберат до черноморското крайбрежие, за да се опитат да се промъкнат на някой от корабите, готови да отплават за чужбина. На няколко пъти на Аполон и двамата му
