приглушено.
— Защо да се срамувам? — объркано произнесе той. — О, Кити, исках само да…
Но този път бе неин ред да го прекъсне по средата на думата.
— Много добре зная какво искаш. Искаш да падна на колене пред теб, тук и сега, и да ти поискам прошка, че не съм сложила край на живота си. Че още искам да живея, въпреки че това вече не може да се нарече живот! Искаш да ти дам още и още поводи да ме затрупаш с обвинения заради слабостта на характера ми, заради недостатъчната ми смелост. Но ако не изпълня това твое желание, очакваш от мен поне някакво криво-ляво скалъпено извинение, за предпочитане по-плахо и благовидно, което да утеши наранената ти мъжка гордост. Не, княз Кузин, всичко, което съм извършила, бе с пълно съзнание за последиците. И въпреки че преживях невероятни унижения и страдания, въпреки че ми се насъбра толкова горчивина, че би ми стигнала за два живота, аз оцелях. Само за това се борех — да остана жива. Никакви принципи, нищо други не ме е вълнувало. Разбирам, същината на този ожесточен спор между нас двамата е кой как разбира начините за оцеляване.
— Искаш да кажеш, че си решена да оцеляваш на всяка цена? — недоверчиво попита Аполон със странно приглушен глас.
— Да, точно така — сковано му отвърна Кити.
— И ти се оказа като всички останали жени на този свят! — кисело изсумтя князът.
„Да, като всички жени, които носят дете в утробата си!“, каза си тя, но гордостта не й позволи да го изрече гласно.
— Имаш право да си мислиш каквото си пожелаеш — уморено прошепна тя и побърза да отклони поглед, за да избегне гневния, обвиняващ блясък в очите му. — Опитах се да те убедя, че нямах друг изход, освен да се примиря с всичко, с цялата мерзост на болшевиките, но ти не пожела да ме разбереш.
Кити внезапно млъкна и безпомощно сви рамене. Силите й бяха на изчерпване и нито желаеше, нито бе способна да спори още с него. Нито пък с когото и да било. Едва сега усети колко беше изтощена и колко безсмислено бе да му обяснява какви бяха причините да изпадне в толкова унизително положение. Очевидно той нямаше да разбере подбудите за постъпката й. По-разумно бе да му отстъпи първенството. Нека си мисли каквото си иска. Нека си въобразява, че й оказва нечувано благоволение. Нищо вече нямаше значение за нея, освен едно — най-после да се махне от този проклет хотел, от този садист в генералска униформа. И то още сега, защото повече не издържаше в този ад. Обърна се към Аполон и го попита, опитвайки се гласът й да прозвучи колкото бе възможно по-спокойно и примирено:
— Е, сега какво ще правим? Ще потегляме ли? Нали ни чака дълъг път? Защо още си губим времето тук, в този хотел, пълен до тавана с болшевики? На мен ми трябва съвсем малко време, за да се приготвя за път.
Тя се обърна и тръгна към вратата, водеща към генералската спалня, без да дочака отговора му.
Но преди да стигне до вратата, Аполон я настигна, хвана я за рамото, рязко я обърна към себе си и сграбчи китката й тъй силно, че лицето й се изкриви от болка.
— Какво ще търсиш в тази спалня?
Гласът му беше така гневен, а лицето — изкривено от ярост, че Кити се изплаши.
Но по странен каприз на съдбата точно в този миг отново я обзе познатата тръпнеща възбуда, издигаща се като гореща вълна от кръста нагоре по гърба й — както винаги, когато се озовеше в опасна близост до него. Не й помогнаха да се съвземе дори сърдито смръщените му вежди и неистовият блясък в очите му.
— На всяка цена трябва да взема от генерала златното ключе — твърдо заяви тя. — Той винаги го носи на колана си. Пусни ме. Причиняваш ми болка!
Но пръстите му не отпуснаха желязната си хватка около тънката й китка. Дори пристъпи още по-близо към нея. Опари я горещия му дъх. Близостта му я смущаваше, объркваше, принуждаваше я да се чувства напълно безпомощна, като разтопен восък в ръцете му. Усети дори неволния допир на бедрото му до нейното.
— Моля те… Аполон, недей…
— А защо не! — остро възрази той, отново обзет от страстното желание да бъде негова, само негова. — Нали досега си се примирявала с ролята на метреса на генерала? Толкова ли е невъзможно сега аз да заема мястото му в твоя живот?
— Ако искаш да ме изнасилиш, няма да мога да те спра… — горчиво въздъхна Кити. — Но дори и така няма да ме накараш да се съглася с теб.
Аполон тихо се засмя.
— Да, личи си, че не си се променила много от последната ни среща.
Изгледа я преценяващо, с едва прикрито възхищение, а на устните му отново заигра онази негова влудяващо чаровна усмивка, която бе жадувала да зърне през тягостните зимни вечери, когато бе седяла сама в имението.
— Не вярвам да се стигне чак дотам, че да те насилвам, Кити… — ласкаво прошепна младият мъж.
Но въпреки че вече тялото й предателски излъчваше първите сигнали за надигащата се у нея възбуда, никак не й бе до размяна на нежни любовни ласки. Цялата й радост от възможността да избяга с него от апартамента на генерала, щастието отново да срещне княз Кузин сред хаотично отстъпващата Бяла армия от Астраханска и Ставрополска област, бе помрачено от гневните му обвинения. В главата й още кънтяха обидните му думи… „Метреса на генерала…“ Нима усилията й да спаси два живота бяха престъпление? Или тя трябваше да изпие чашата с отрова, за да не живее в позор и безчестие? Ако всички постъпваха така, в най-скоро време цяла Русия щеше да бъде напълно обезлюдена.
Кити изправи рамене, вдигна глава и го погледна в очите. Мразеше го в този миг заради жлъчните му укори, с които в гнева си я бе обсипал, без да се сети дори за миг, че тя бе попаднала в капан, от който нямаше измъкване. Защо бе постъпила като наивно до глупост невръстно девойче? Защо във всичките си действия след миналия декември се бе съобразявала най-вече с неговите желания и чувства? Пое си дълбоко дъх, за да се съвземе, след което заговори с привидно спокоен тон:
— Свободен си да постъпваш както желаеш. — За миг обаче гласът й потрепери, когато добави с нескрито огорчение: — Като всички мъже на този свят.
Погледите им се кръстосаха за един миг, който се стори и на двама им безкрайно дълъг. Аполон пръв се овладя и със сърдит жест пусна ръката й.
— Аз ще отида за златното ключе, което, кой знае защо, е толкова ценно за теб! — ядосано изрече той.
Гласът му се стори на Кити като глас на напълно непознат мъж. Никога досега княз Кузин не бе разговарял с нея с такава ярост и жлъч. Къде бе изчезнал обожаваният от нея Аполон, винаги приветлив и мил, ласкав и влюбен до полуда в нея?
— Много добре — отвърна графинята с престорено безразличие.
Горчивият опит вече я бе научил да се примирява. Пък и детински наивно беше все още да се надява, че техните отношения ще останат същите както през декември миналата година. Аполон беше се появил в живота й внезапно, като лятна гръмотевична буря, за да възкреси отдавна погиналите й момински блянове за любов и щастие, но кошмарните дни с генерал Берьозов я бяха върнали на земята. Всички мъже се отнасяха с вродено пренебрежение към жените, дори и тези, които не пестяха клетвите във вечна любов. Графинята още не беше забравила безмилостните камшици, с които я бе изтезавал генералът. Но нямаше нищо по-ужасно за нея от разочарованието, че дори Аполон, нейният любим рицар, не е лишен от типично мъжката слабост да нагрубява жените, когато те не постъпват така, както е очаквал от тях.
Преди няколко седмици Кити бе взела решение да оцелее на всяка цена въпреки кървавите кошмари, заливащи цяла Русия, за да спаси детето си. Тяхното дете… И сега нямаше никакво намерение да променя решението си, дори и ако самият Аполон Кузин се опита да я отклони от избора й.
По-скоро бе готова да се раздели с него, но този път доброволно и завинаги, а не поради обстоятелствата както през декември в имението, вместо да понася безропотно мъжкото му чувство за собственост.
Аполон излезе от генералската спалня със малкото златно ключе в ръка. Лицето му обаче си оставаше мрачно и непроницаемо. Кити веднага долови, че настроението му не се бе променило, затова се отказа да подновява спора. Без да отрони нито дума повече, покрусената млада жена се обърна с гръб към него, за да
