— Но къде е сега той?
— Ами… — Аполон трескаво се зае да измисли някакво що-годе правдоподобно обяснение за отсъствието на мъжа й. — За последен път се видяхме в околностите на Екатеринодар. Там пътищата ни се разделиха. Разбираш ли, тогава нямаше никакво време за губене. Всеки момент червените щяха да нахлуят в града и да започне страхотна сеч. Затова ние двамата с Пьотр едвам успяхме да си разменим няколко думи на сбогуване. Обърнахме конете и препуснахме на изток, но почти веднага всеки пое в различна посока. Надявахме се така поне един от нас да се спаси от преследвачите. — Князът благоразумно премълча, че граф Радишевски беше потеглил на юг, към далечно Баку при своята любовница, а не на изток, към астраханското му имение, където го чакаше тя, неговата съпруга. — А после така се случи, че преди да стигна до Астрахан, успях да се отбия до вашето имение.
По дяволите, цял живот се бе отвращавал от лъжите, но нали все пак това не бе чиста лъжа?
— Да не би Пьотр после да е бил ранен? Или да е попаднал в плен на болшевиките?
— Не, доколкото знам — отвърна Аполон, но прекалени припряно, с което неволно издаде безпокойството си.
— О, Господи… — тихо простена Кити.
На Аполон му се стори, че тя бе прозряла истината, водена от тънката си женска интуиция, но бе решила да прекрати разпита. Обаче този път той се лъжеше.
Това, което я измъчваше, беше прозрението, че много бе закъсняла с тревогата си за съдбата на своя съпруг. Може би пък Пьотр съвсем не беше чак толкова безсърдечен и равнодушен към нея, както си бе мислила… Нали се бе погрижил да й остави подробни указания какво би трябвало да предприеме, ако болшевишките разбойници наближат имението? Защо не го беше послушала, защо!
— Нали пътуваме към Новоросийск? — попита тя, измъчвана от неловката тишина.
Но Аполон не бързаше с отговора си. Точно сега трябваше много да внимава какво споделя с нея, за да не разбере тя закъде всъщност бе заминал граф Пьотр Радишевски.
— Да. Нали така съм обещал на Пьотр… — Тонът му все още беше хладен и привидно безразличен.
„Значи това било… — мрачно въздъхна Кити. — Рискувал е живота си, за да ме освободи от генерала, но само защото се е заклел пред Пьотр да стори всичко, което е по силите му, за да ме спаси от болшевиките!“ А тя, глупачката, през цялото време се бе надявала, че Аполон е влюбен в нея и заради любовта си е готов да рискува дори живота си. Това горчиво разкритие напълно я срази. И без това напоследък й се бяха струпали толкова много и толкова жестоки удари на съдбата… Докато за княз Кузин всичко бе било игра, като играта на зарове — наистина, опасна и рискована, но нали точно такива авантюри предпочиташе той? Да спечели залога, да се гордее с успеха… това бе по-ценното за Аполон, а не самата тя. В този миг Кити си пожела по-скоро да се свърши и да я настигне никой куршум, който да сложи край на злочестото й съществуване. Защото досега я бе крепила единствено илюзията й, че Аполон я обича, че в този зъл и жесток свят има поне едно човешко същество, загрижено за съдбата й. А ето че сега й бе отнето и това упование. И то от кого? От самия него…
Сълзите вече напираха в очите й. Трябваше да събере последните остатъци от волята и самообладанието си, за да не избухне в плач. От романтичните й блянове останаха само жалки отломки.
Машинално вдигна премрежения си поглед нагоре и в полумрака съзря мъжествената му стройна фигура. Аполон като че ли улови погледа й, защото веднага се наведе над нея и Кити остана поразена от блясъка в очите му. Сториха й се като очи на тигър, дебнещ жертвата си. Изплаши се да не би да се нахвърли върху нея в следващата секунда. Но нищо подобно не се случи. Князът я гледаше изпитателно и напрегнато, но само за да се увери, че тя продължава да го слуша внимателно.
— Пътуването ми до Ставропол беше много тежко и опасно — предпазливо заговори Аполон. — Врагът успя да покори за неочаквано кратко време обширни части от Южна Русия. Така че сега ни остава само един сигурен път за спасение — да потеглим с някой кораб от Новоросийск към Константинопол. — Говореше уверено и разумно. Макар ревността разкъсваше сърцето му, въпреки жестоко наранената му гордост, княз Кузин все пак не бе загубил способността си да разсъждава логично и да преценява трезво обстановката. Той отлично съзнаваше, че единственото спасение за графиня Радишевска беше час по-скоро да напусне Русия.
Тревогата неусетно пропълзя в гърдите му. За Бога, сега не беше време да се отдава на чувствата си към нея. Още по-малко трябваше да мисли за плановете на Пьотр Радишевски за бъдещето, когато той замине със собствената си съпруга за Европа. Сега, в тази студена плевня, на не повече от двадесет версти от неясно очертаната фронтова линия, той, капитан Кузин, нямаше никакво право да губи ценно време. Веднага трябваше да я отведе някъде надалеч, в по-безопасен район, независимо какво щеше да му струва това. После, едва когато я настани на палубата на първия кораб, който ще отплава за Париж, ще може да си отдъхне. Именно тогава ще разполага с достатъчно време да крои планове за бъдещето…
„Да, трябва да бъда по-практичен!“, упрекна се Аполон. По-късно ще се отдаде на чувствата си и на всичко останало… ако те двамата успеят да избягнат дебнещата ги по петите смърт през идните две-три седмици.
— Няма ли да се върнеш в ескадрона? — внезапно го попита Кити.
— Не. Или по-точно засега нямам такова намерение. По-късно… Не знам, още не съм решил.
— Тогава какво мислиш да правиш?
Не биваше да му задава този въпрос, ако й бе останала поне капчица гордост, но не успя да се сдържи. Защо, по дяволите, й трябва да любопитства, след като той бе изгорил и последните мостове между тях? Но при мисълта, че повече никога няма да го види, от гордостта й не остани дори тлеещ въглен. Изчезнаха безследно, сякаш се стопиха в небитието всичките й съмнения и угризения, цялата горчивина от обидното му държане, моралните й скрупули и дори гласът на съвестта. Ако можеше да се надява, че тези мрачно- златисти очи са способни отново да излъчват онази топлина, с която я бе очаровал през трите денонощия в имението, Кити веднага би се хвърлила в обятията му, за да прошепне задъхано в ухото му: „Вземи ме със себе си! С теб съм готова да отида до края на света!“
Но имаше предел на женската наивност и глупост, които дори тя не можеше да си позволи да прекрачи. Да му признае, че е готова в огъня да стъпи заради него — това би било непростим компромис.
— Ще се върна в нашия аул, там горе, в планините. Разбира се, това ще стане само ако ние тримата — аз, Карим и Сахин — успеем да се промъкнем незабелязано между постовете на червеноармейците.
— Но това е истинско самоубийство! — ахна Кити, ужасена от мисълта, че той може да загине в някоя глуха планинска клисура.
— В днешното време почти всяка стъпка е равносилна на самоубийство.
За миг си каза, че всичко около него е толкова нелепо, че самоубийството може би съвсем не е най- неразумният изход. Наистина, какво можеше той да очаква от бъдещето, когато раздялата му с графинята бе единствено въпрос на време?
— Има още един повод за тревоги и опасения. Не искам да те заблуждавам, че щом се озовеш на палубата на някой от корабите, плаващи под френски или английски флаг, ще бъдеш в пълна безопасност. Не бива да забравяш, че навсякъде, особено сред претъпканите с бегълци черноморски пристанища, върлува епидемия от коремен тиф.
Но Кити нищо не му отвърна, а той не посмя да я заговори отново. Секундите се нижеха бавно и мъчително. На Аполон му се стори, че бе изтекла цяла вечност, преди тя да преглътне смутено и да прошепне:
— Тогава… не може ли да остана при теб?
Много усилия й костваха тези тъй простички и съкровени думи. Трябваше да забрави гордостта си, самоуважението си, всичко, което се бе старала да запази от заминаването им от хотел „Русия“ в Ставропол. Затова още в следващия миг изпита съжаление заради слабостта си. Искаше й се да си прехапе езика, защото я бе предал, но вече беше безнадеждно късно.
Отново надвисна неловко, оловно тежко мълчание. Дори това, че той явно не знаеше какво да й отговори, Кити възприе като поредното унижение. Лицето му си оставаше непроницаемо, лишено от емоции. Защо поне нямаше следи от колебание, от душевна борба? Нима тя вече нищо не значеше за него?
Кити вече бе на стъпка от пълното отчаяние, когато от плътно стиснатите му устни внезапно се отрони
