тежка въздишка.
— Не мога да те взема със себе си…
Окончателно унизена, графинята, заплашена от пълна самота, непочтено изоставена от съпруга си на произвола на съдбата, безжалостно изнасилена и стъпкана в калта от похитителя си и след това хладнокръвно отблъсната от любимия си, — прехапа до кръв устните си, за да не закрещи, разкъсвана от мъка и отчаяние. Дори в най-мрачните си кошмари не бе очаквала да стигне до такова дълбоко падение. Защо не се бе вслушала във вътрешния си глас, който не спираше да й нашепва, че не бива да вярва на красиви и обаятелни мъже като княз Аполон Кузин? Може би затова сега я заболя така силно. Струваше й се, че сърцето й ще се пръсне в гърдите. „Само не плачи! Не плачи! Никакви сълзи, разбра ли? — не спираше да си повтаря вцепенено тя. — Да не си посмяла да се разревеш, и то тъкмо пред него, точно сега, като невръстно момиченце, на което са счупили играчката…“ Помогна й донякъде рязко ускореното й дишане, но от притока на кислород главата й така се замая, че Кити едва не загуби свяст.
Как сега да му признае, че носи под сърцето си неговото дете, тяхната първа рожба, когато в ушите й още кънтяха неговите бездушни слова:
— Е, тогава не ни остава нищо друго, освен да потегляме за Новоросийск — унило въздъхна сломената графиня. Искаше да сложи край на този непоносимо мъчителен разговор. Изправи се и бавно тръгна към коня си, вече оседлан и готов за последното й пътуване. Аполон леко се отдръпна, за да й стори път.
— Не е ли време да тръгваме? — попита Кити, докато оправяше седлото си, стараейки се да скрие от погледа му насълзените си очи.
— Да, достатъчно време изгубихме — веднага се съгласи той, след което я подхвана през кръста и я настани на седлото. После нагласи ботушите й в стремената на коня и глухо промърмори:
— Утре рано трябва да сме пристигнали в Новоросийск.
Кити се намести по-удобно на коравото седло. В никакъв случай не трябваше да се чувства неудобно на гърба на коня си, защото явно я очакваше дълга, уморителна, многочасова езда.
Аполон хвана поводите на коня й и протегна ръка, за да я предпази от падане от седлото.
— Да не би нещо да не е наред? — загрижено прошепна той, втренчен в нея.
Едва тогава забеляза колко бледо беше лицето й. Внезапно му се стори някак смалена, свита и уплашена, въпреки че беше топло загърната в разкошното си самурено наметало.
„Не, нищо ми няма — каза си тя, неспособна да откъсне насълзените си очи от красивото му лице. — Само съм ужасно уморена. От всичко и от всички… Още ме болят костите и ставите от препускането от Ставропол до тук. Не зная как ще издържа още един такъв преход. Господи, вече сили не ми останаха… Мъжът ми ме заряза. А любимият ми повече не ме желае… Гърбът ми още е в белези от камшиците на онзи звяр, Берьозов. Нервите ми са разбити, надеждите стъпкани. А аз, глупачката, нося в корема си плода на любовта ни и не смея да му го призная, докато той ми говори колко разумно щяло да бъде да поема към Константинопол. Защо? За да започна там нов живот… Съвсем сама…“
За щастие годините самота, след кончината на родителите й, както и дългите вечери и нощи, когато бе принудена да остава сама в имението — нали Пьотр вечно отсъстваше — я бяха закалили и приучили сама да се справя с всякакви трудности. Точно това й бе помогнало да издържи онези кошмарни седмици, когато бе пленница на генерал Берьозов. Безрадостното бъдеще, което се очертаваше пред нея, отново изискваше от Кити максимално напрягане на воля и дух. Но щом досега бе успяла да се справи, защо да не преодолее и сега мъката и горчивината от убийствената самота и безперспективността. Длъжна бе да опита поне, просто защото за нея нямаше друг спасителен изход.
Пое поводите и сковано промълви:
— Благодаря, княже, вече съм по-добре. Не желая някой да се безпокои за мен.
— Но нали…
Ала беше много късно. Кити вече бе пришпорила гневно коня си в галоп и зад копитата му се бе вдигнала лека вихрушка.
„По дяволите! — мислено изруга Аполон и се спусна към кобилата си. — Има нещо около Кити, което не е наред… Но какво мога да сторя, за да я успокоя?“
Всъщност в тези смутни времена нищо и никъде не бе наред. Никой, нито жените, нито дори децата бяха сигурни, че ще доживеят до следващото утро, така че защо ли се учудваше на мрачното настроение на графиня Радишевска въпреки щастливото избавление? В гигантската кървава касапница, кой знае защо наричана „революция“, отдавна бяха потънали всички мечти на честните и скромни хора за щастие, доброта и човечност. Не, не биваше да мисли за това, защото така можеше да полудее. Нали от него сега се искаше само едно — да я доведе жива и здрава до пристанището на Новоросийск? Може би ще успее да я измъкни невредима от тази ужасна страна, която дори нямаше желание вече да нарича с думата „родина“…
Аполон рязко пришпори Леда, за да настигне коня и Кити, преди да е изчезнал зад ъгъла на плевнята.
Глава 11
На следващия ден в Новоросийск ги посрещна оскъдното зимно слънце, едва надничащо иззад тъмните облаци. Бледите лъчи потъваха в сивкавия лед покрай бордюрите на тесните крайбрежни улици и унило блещукаха по хлъзгавия сняг, покрит с всевъзможни боклуци, хартии и дрипи. Тук-там се виждаха дори тъмночервени петна, вероятно от кръв. Духаше леден североизточен вятър, проникващ дори през самурената наметка на Кити. Кожата й бе настръхнала от студ. Пристанищният град, препълнен през последния месец с дезертьори от разгромената Бяла армия и с безброй бежанци от цивилното население, наподобяваше същинска лудница. Всеки момент се очакваше жадните за мъст червеноармейци да нахлуят в последното незавзето от тях черноморско пристанище. Тифусът върлуваше безпрепятствено — пред последните три години смъртоносният вирус бе покосил около два милиона от жителите на Русия. Навред се въргаляха мъртъвци, полуразсъблечени, защото градската беднотия веднага свличаше топлите връхни дрехи от вкочанените тела на умрелите, с което още повече спомагаше за разпространението на заразата.
Дори и конете като че ли усещаха неумолимо приближаващите се беди, защото не спираха да пръхтят и цвилят неспокойно, да мятат глави назад и настрани, да стъпкват безпощадно труповете, с които бяха осеяни улиците, водещи към кея. Копитата им често се подхлъзваха по заледените павета. Повечето от ресторантите бяха спуснали кепенците си. Тежките двери на големите пристанищни докове бяха плътно затиснати от камари боклуци. Залостени бяха дори железните порти към пасажите по главната улица, някога претъпкани с магазинчета, в които в доброто старо време кипеше оживена търговия. Около пристана, покрай редицата от канцелариите на параходните компании, бяха струпани планини от сандъци, куфари, кутии и вързопи. По тесния тротоар бяха нахвърляни дори и мебели, калъфи за цигулки, ковчежета за бижута, торби с изпомачкано бельо, даже и едно килнато пиано. Всичко това чакаше да бъде натоварено в трюмовете на някой от корабите. Или беше запокитено от доведените до пълно отчаяние емигранти, след като алчните параходни агенции удесеториха таксите за превоз на багаж и покъщнина. А кейовете бяха задръстени с планини от оръжие и сандъци, боеприпаси, медикаменти и хранителни продукти. Но белогвардейците вече бяха започнали да изхвърлят сандъците в ледената вода, за да не попадне тиловото снаряжение в ръцете на омразните болшевики.
Кити се стараеше да избягва страховитите гледки, на дори покрайнините на Новоросийск изобилстваха със сгърчени, вледенени трупове на хора и коне. Потресената жена напразно се опитваше да отмества поглед нагоре към сивеещото небе, но не можеше да не настръхва от злобния лай на глутниците от мършави бездомни псета.
Ето че отново се смрази от ужас и едва не се строполи от седлото — на десетина метра пред коня й три прегладели кучета се джафкаха яростно в схватката кое от тях първо да докопа вледенен детски труп, лежащ до купчина боклуци край бордюра.
Аполон веднага сграбчи юздата на коня й, дръпна я към себе си и протегна ръка към кръста й, за да не й позволи да падне върху хлъзгавите павета.
— За Бога, Кити, какво става с теб? — извика той. — Да не би да ти прилоша?
Но тя не можа да му отговори. Главата й се люшна и безпомощно се отпусна на рамото му. Изплашен от пребледняването й, Аполон веднага я притисна още по-плътно към себе си, сетне извика през рамо на Карим и Сахин. Карим незабавно пое поводите на коня на графинята, а Сахин се зае да помага на княза да я
