свалят от седлото. Аполон я загърна със своето кавказко наметало и я настани пред себе си на седлото на Леда.
Разтревожен за състоянието й, Аполон пришпори кобилата и Леда се понесе като вихър по улиците, водещи към пристанището. Дръпна поводите и махна с ръка на Карим да му помогне да свали Кити от седлото едва когато стигна градината с кипариси и оголени от зимния студ маслини дръвчета, на стотина метра от крайбрежния булевард. Графиня Радишевска се сепна от сътресението и замаяно завъртя очи, след което се опита да се изправи, но не успя да се задържи на крака, защото коленете й се подкосиха. Но Аполон, който я придържаше под мишниците, не й позволи да падне насред мръсния сняг.
Той още не можеше да си обясни защо бе припаднала тя. Никога не я бе виждал толкова бледа и безпомощна. Вдигна я на ръце и се доближи до първата пейка, която се изпречи пред очите му. Приседна на пейката и я настани по-удобно върху коленете си. Кити помръдна изплашено, но очите й останаха притворени, а лицето й — мъртвешки бледо.
Аполон се надвеси над нея и прошепна тревожно:
— Кити, скъпа, от какво ти прилоша? — После веднага притисна ръка към челото й. По гърба му пропълзяха вледеняващи тръпки, породени от ужасяващото подозрение, че се е заразила от тиф.
— Не… не, нищо ми няма — едва чуто промълви тя и се опита да повдигне клепачи. — Просто така… И аз не знам защо ми се зави свят… Просто, изведнъж… Може би заради всичките тези мъртъвци. Не издържам на подобни гледки.
Единствената му утеха в момента бе това, че поне нямаше висока температура. Може би не беше се заразила с проклетия коремен тиф, а бе припаднала от преумора? За всеки случай Аполон отново опипа челото й, ръцете й, целуна я по бузата, след което извърна очи към сградите от другата страна на булеварда.
— Не можеш в това състояние да се качиш на някой кораб и да напуснеш Новоросийск — твърдо заяви князът. — Прекалено голяма е опасността да се разболееш от тиф.
— Но тогава какво ще стане с мен? — изхлипа тя, доведена до ръба на отчаянието. Главата й отново се отпусна безпомощно назад, но я спаси единствено коравата ръка на Аполон Кузин. — Нали Пьотр иска от мен да се махна от Русия… Нали ми бе обещал, че ще ме чака в Париж!
Аполон мрачно се запита как ще живеят те тримата, ако наистина се озоват във френската столица. По дяволите, от ден на ден всичко около него ставаше все по-заплетено и объркано!
Откакто напуснаха Ставропол — не, истината бе, че още от преди това, откакто бе разбрал, че е била метреса на онзи ужасен болшевишки генерал — Аполон непрекъснато беше в мрачно настроение, денонощно терзан от разкъсващите го чувства. Не можеше да престане да жадува за нея, за ласките й, за топлината й. Но не смееше дори да я докосне, което още повече го вбесяваше. За него бе нечовешко наказание да я усеща толкова близо до себе си, но да не може да си позволи дори веднъж да я целуне, да я притисне до гърдите си. Защото беше омъжена и за друг. И то не за кого да е, а за най-добрия му приятел! И защото от около месец насам беше се въргаляла в леглото на трети. И то не на когото да е, а на един от най-върлите му врагове!
На всичкото отгоре Аполон не можеше да си отговори на мъчителния въпрос — защо се бе примирила с безкрайно унизителния престой в апартамента на генерал Берьозов? Защото е била изнасилена, заплашвана с разстрел, с мъчения? Или защото се бе съблазнила от щедрите му подаръци? Наистина, кой мъж ще подари на една жена толкова скъпа наметка от самур? Както и разкошна огърлици с невероятно едри рубини и рокля от моаре… Не, не можеше, отказваше да повярва, че Кити бе способна да се продаде, дори и на толкова скъпа цена! По дяволите, ако всичко наистина се свежда единствено до това кой ще даде повече пари за нея, то той, потомственият княз Кузин, имаше несравнимо повече богатства от онзи извратен сибирски мужик! При това негови по наследство, а не натрупани с пладнешки обири, които онези нагли болшевики наричаха експроприация! Но нима трябваше да падне тъй ниско, че да купува любовта й, като че ли графиня Радишевска е някое от момичета в публичния дом на Мадам Зоя в Нижний…
За негово нещастие след онези незабравими три декемврийски дни и нощи в нейното имение Кити бе успяла изцяло да обсеби мислите и чувствата му, да се превърне в принцесата на неговите мечти, в дар небесен, по който влюбеният като хлапак княз не бе престанал да въздиша. Вече бе неспособен да разсъждава логично и хладнокръвно. Заболяха го юмруците от непрестанно стискане в пристъп на безмълвна ярост, а мускулите на гърба му не преставаха да потръпват в конвулсивни тръпки. Не, така повече не можеше да продължава! Трябваше нещо да предприеме! И то без никакво протакане!
Изискваше го мъжката му гордост, защото не можеше повече да се задушава от безплодните пристъпи на умопомрачаващия гняв, защото нищо не ненавиждаше повече в този проклет живот от чувството за пълна безпомощност. И защото не можеше да се примири, че ще я загуби.
— Щом няма да заминаваш с някой кораб от пристана на Новоросийск, остава ни един изход. Да се опитаме да се доберем до Туапсе — замислено процеди Аполон Кузин. — Кой знае, може пък това по-южно пристанище още да не е погнато от епидемията. Дано в Туапсе не заварим толкова ожесточена борба за корабни каюти.
Потеглиха след кратка почивка, колкото да изпият по две чаши горещ грузински чай. Докато яздеха по дългия път, водещ на юг от Новоросийск, Кити с неимоверни усилия успяваше да се крепи на седлото, което принуди мъжете да спират на всеки два часа, за може тя да възстановява силите си. На всичкото отгоре запасите от храни бяха на привършване, а последните две денонощия се случиха необичайно студени за сезона.
Щом оскъдното мартенско слънце започна да клони на запад, за да хлътне зад ниските хълмове между криволичещия път и крайбрежието, групата се спря за нощувка. С помощта на Аполон Кити едва се свлече от седлото и успя да направи само няколко крачки, преди да се отпусне безпомощно в ръцете му. Карим и Сахин веднага се притекоха на помощ, застилайки с наметалата си влажната земя, след което се заеха набързо да стъкмят огън.
Виеше й се свят, чуваше гласовете на тримата мъже приглушено, като че ли долитаха до слуха й от безкрайно далече. Пред очите й причерня и веднага се спусна гъста, непрогледна пелена. Изнуреното й тяло се разтресе от спонтанни гърчове. Вече не чуваше нищо, освен някакви смътни подвиквания за храна… за горещ чай… И името й, да, нейното име викаше някой в ухото й! Но защо викаше тъй силно и тъй отчаяно? Графинята се опита да спре тракането на зъбите си, да се сгуши в плътната кожена наметка, после напипа още някаква тежка дреха, с която някой я бе загърнал. Но какво беше това? Някой я разтриваше с трескави движения, като бесен… Постепенно краката и ръцете й започнаха да се сгряват и вцепенението, а след него и унесът започнаха да отзвучават. Така припадналата Кити най-после се съвзе, за да разбере, че се бе озовала в прегръдките на княз Кузин. Ниско приведен над лицето й той я бе обгърнал отвсякъде и търкаше задъхано ръцете й… Но кой бе навил ръкавите й… докато сърдитият Карим разтриваше нозете й, а на крачка зад него изпотен, Сахин ръчкаше със сабята си буйния огън.
— Кити, о, Кити, скъпа… По дяволите! Какво ти е, скъпа моя? Кажи поне една дума! Само от преумората ли си тъй зле? Заради дългата езда, нали? Или… да не би пък да е заради недояждане?
Аполон не спираше да шепне в ухото й, измъчено и задъхано. За пръв път откакто я бе измъкнал от лапите на Берьозов, гласът му отново бе топъл и ласкав, същият гальовен глас, какъвто се бе запечатал в спомените й отпреди Коледа… Кити леко извърна глава и се взря унесено в омайните златни точици в очите му. Господи, те отново преливаха от нежност, както тогава, в имението, в нейната спалня. В нейното легло. В този миг тя осъзна какво бе длъжна да стори — да му признае истината, цялата истина. За тяхното дете. Ако капризната съдба наистина бе пожелала да изпробва чувствата им, то Кити вече бе напълно сигурна, че Аполон бе издържал всички проверки. Очевидно тя никога няма да може да се добере до онова пристанище някъде далече на юг, Туапсе, защото тук й бе съдено да преживее сетния си миг. Оставаше й само утехата, че ще издъхне в ръцете му. Но преди да умре, бе длъжна да му разкрие истината. Така че не можеше повече да отлага обяснението си.
Но първо си пое дъх, за да събере малко смелост, преди да му признае, без да смее да го погледне в очите:
— Зле ми е, защото съм бременна.
Сетне скръсти ръце и зачака отговора му, измъчвана от най-страшното опасение.
Изненадан, князът я изгледа сепнато, неспособен в първия миг нито да реагира, нито да откъсне тревожния си поглед от лицето й. „Затова ли е бил нужен на генерала този средновековен девствен пояс?
