Бялата графиня

Затова ли Берьозов е носел ключето в себе си?“ Това бе първата идиотска мисъл, която му хрумна. Главата му забуча от трескави мисли, докато преравяше светкавично спомените си от последните месеци. Устните му потръпнаха — Аполон Кузин задъхано пресмяташе дните и седмиците. „Не, не това е невъзможно! Тя била с онзи генерал само от… Не, не може да е от него! Но тогава излиза, че… че бащата на това дете е Пьотр! Да, разбира се! Още нищо не й личи, а това, хм, това може да означава само едно: че е най-много във втория… или в третия месец!“

— Предполагам, че Пьотр много ще се зарадва.

— Напротив, няма да остане доволен от тази вест!

„Е, да, разбира се, щом като…“, мрачно свъси вежди Аполон.

— Искаш да кажеш, че не е от мъжа ти, а от онзи генерал? — Устните му веднага се изкривиха в презрителна усмивка.

— Не. Не е от него — съвсем тихо прошепна тя.

— Така ли? — окончателно се изуми Аполон. — От кого е тогава?

— От теб.

Кити никога досега не бе допускала, че е възможно лицето на един силен, млад мъж — мъж в разцвета на силите си — така внезапно да изгуби цвета си и да застине като восъчна маска. Чертите му мигом се изостриха, скулите му изскочиха над хлътналите му бузи. А очите му, в които само допреди миг се четяха противоречиви чувства, сега я гледаха така смаяно и занесено, че тя се изплаши да не би сега на него да му прилошее. Объркана, графинята усети как в гърдите й пропълзя тревожна, плашеща хладина, когато Аполон остана така, неподвижно втренчен в нея в течение на почти цяла минута — стори й се, че бе изтекла цяла вечност…

Най-накрая Аполон Кузин пое шумно глътка студен въздух. Подейства му отрезвяващо. Преглътна смутено и чак тогава прошепна едва чуто:

— От мен? Сигурна ли си?

Но дори и сега не успя да се отърси от рояка отровни подозрения? С колко ли мъже е била преди него? Защото беше невероятно никой преди срещата им през миналия декември да не бе ухажвал и да не бе се опитвал да съблазни такава красавица като нея!

— Да. Сигурна съм.

Аполон се опита да възвърне самообладанието си, но не успя да прикрие треперенето на ръцете си, когато смутено посегна да погали бледото й лице. Сетне я заговори с дрезгав, почти пресипнал глас:

— Моля те, кажи го още веднъж. Страхувам се, че може да не съм чул добре думите ти…

След което остана напълно неподвижен, но напрегнат, изгарящ от трескаво очакване.

А тя намери в себе си сили само да повтори сковано, с глас, който й се стори странно чужд и непознат:

— Напълно съм сигурна. За нещо толкова важно и сериозно не мога да си позволя да лъжа нито теб, нито себе си.

Той отпусна съкрушено ръце. Този път в него не остана и капчица съмнение — невъзможно бе тя да го мами за бащинството на детето, а в същото време да го гледа право в очите, без да трепне дори за миг.

Но след това явно някаква неприятна мисъл жегна съзнанието му, защото Аполон се намръщи и свирепо изръмжа:

— По дяволите, каква бъркотия!

Но Кити, прекалено изтощена и отслабнала, унизена и съсипана след всичките преживелици от последните няколко седмици, вече нямаше сили да понесе още един удар на безмилостната съдба. И без това зъзнеше от студ, въпреки наметалото. Усещаше, че силите й бяха на изчерпване. Не можеше да се надява на нищо, освен да живее в тягостна самота, недостойно изоставена от мъжа си. А сега, когато очакваше да чуе поне две-три утешителни слова, единственото, което Аполон успя да измисли, беше горчивото възклицание: „… каква бъркотия!“ Очите й отново се наляха със сълзи, а гърлото й се сви от задушаваща мъка.

Аполон я изгледа замислено. Дали не трябваше да й помогне да се освободи от тази нежелана бременност? Веднага си спомни, че беше чувал за някаква частна клиника в околностите на Петербург, доста посещавана преди войната от знатните дами от висшето общество, които бързаха да се отърват от последиците от похожденията си. При последния си отпуск от фронта, който бе прекарал в Петербург, някой му бе споменал, че тази клиника била превърната в полева офицерска болница. Но може би я бяха преместили някъде другаде? След като толкова много мъже се връщаха от многомесечния престой в окопите, отчаяно зажаднели за женски ласки, неминуемо би трябвало да съществуват и подобни медицински заведения. Макар че при мисълта за евентуален аборт косата му настръхна от отвращение — от предишните си любовници Аполон бе наясно, че това е доста рискована операция. И сега, насред бушуващия хаос на Гражданската война, къде можеше да осигури той за Кити, толкова крехка и отслабнала, първокласен хирург и добре оборудвана клиника?

Не, това бе немислимо! Отляво на пътя към Туапсе беше морето, а отдясно се синееха в далечината високите хребети на Кавказ. На десетки версти наоколо нямаше нито един град, само бедни планински селца и още по-скромни аули. Но защо поне за миг не му хрумна, че Кити може би желае да задържи детето? Аполон отново потъна в мрачни размисли, но нищо ново не успя да измисли. Знаеше само, че е изправен пред неимоверно сериозна дилема, чието разрешение не търпеше отлагане. Отчаян от безсилието си, князът неволно вдигна поглед към нея, за да потърси в очите й отговора, който сам не успя да открие.

В този миг очите й му се сториха огромни — доминиращи цялото й лице, бледо като платно, с отчетливо очертани тъмни сенки от недоспиване и тревоги. Но дори и сега, въпреки всичко, тя си оставаше тъй прелестна и миловидна, че Аполон усети как невидима ръка го стисна за гърлото. „Защо не заплака?“, удиви се той. Всъщност каква вина имаше тя за това, че той беше нахлул неканен в живота й? И с какво бе по-добър от онзи генерал? И двамата искаха да я притежават, а сега тя се бе озовала напълно безпомощна в ръцете му…

Точно тогава една неочаквана мисъл се загнезди в главата му. Отначало я отхвърли като глупава и детинска — той вече я бе опознал добре и знаеше, че гордостта няма да й позволи да приеме поканата му! Но ако Кити все пак успее да преглътне накърнената си гордост, да, защо пък тогава да не я вземе със себе си? И без това сега тя нямаше къде да се приюти, нито един близък не й бе останал. Нито дом, нито покъщнина, нито надежда за спасение… Не можеше дори да избяга в чужбина! Следователно оставаха единствено планините, тези извечни закрилници на всички бегълци, жадуващи свобода. А нали точно там, в непристъпните висини, бе сгушен неговият дом. Да, Господи, това е спасението! Нали той самият никога не бе имай никакви морални скрупули. Защо сега трябваше да се безпокои от това, че е чужда съпруга?

Тревожният израз на лицето му видимо омекна. Чертите му се оживиха, въпреки че и той се измъчваше от студа и преумората след дългия преход. Ръцете му се протегнаха към нея, за да я погалят и стоплят. Пръстите му мълчаливо се заровиха в хаотично разпилените коси. Наведе се над нея, целуна студенеещите й устни, меко, топло и обещаващо.

А тя, която миг преди това бе готова да се разплаче безутешно, посрещна жеста му с благодарност. Не отрони дори дума, само се сгуши в прегръдките му. Косите й скриха ръцете му, ласкаво докосващи нейното лице. Аполон веднага схвана какво се иска в този момент от него и я обгърна през кръста, за да разтърка гърба й, без да спира да нашепва гальовни думи.

Двамата дълго останаха така, безмълвно притиснати един до друг, заслушани в ритъма на сърцата си, докато най-после ръцете му се отдръпнаха от нея, а дългите му пръсти нежно се спуснаха по страните й.

— Ще те заведа в моя дом, високо горе в планините, където никой няма да те открие. Само че… мислиш ли, че ще издържиш на тежкото изкачване?

Огромните й изумрудени очи светнаха от радост. Но Кити нямаше сили да му отговори, само кимна задъхано.

— Искам да ти кажа още само едно нещо — загрижено изрече Аполон. — Повече не бива да мислиш за нищо. Остави всички тревоги на мен.

За нея тези няколко думи бяха напълно достатъчни, за да се увери, че той вече бе признал бащинството си над детето, което тя носеше в себе си, и че не желаеше повече да разговарят и спорят по този толкова