издържаха. Той се опита да позвъни по телефона в казармата в Сочи, но връзката отдавна бе прекъсната от Сахин. Един от ординарците яхна коня си и препусна към зданието в центъра на Сочи, където се помещаваха местните чекисти. Изплашеният до смърт комисар нито за миг не се усъмни, че ако не залови нападателите, ще плати с главата си. Той нареди спешно да предупредят всички поделения на ЧеКа и на Червената армия в радиус от сто версти около Сочи.
Но от вдигнатата тревога имаше и полза, защото именно това помогна на Искендер хан по-скоро да узнае новината — старият вожд имаше внушителен брой съгледвачи в гарнизоните на градчетата, разположени най-близко до долината Дарго. Разбира се, той се зарадва от успеха на смелия си правнук, но в същото време се разтревожи не на шега — ясно бе, че смъртна опасност застрашава Аполон и спътниците му. Да се премине незабелязано от южното черноморско крайбрежие до проходите, водещи към дагестанските котловини, винаги е било тежко изпитание за коне и ездачи, а сега, когато вражески засади дебнат на всеки десетина версти, беше истинско самоубийство.
Престарелият хан, натрупал безценен опит в годините на своята младост и зрелост именно в подобни преследвания сред почти непристъпните кавказки клисури и урви, още от самото начало очакваше подобен развой на събитията. Затова Искендер хан предвидливо бе наредил на своите бойци да бъдат в бойна готовност и при първата негова заповед да атакуват предните отряди на червените. Нямаше съмнение, че болшевиките, разярени от покушението срещу техния генерал, ще преследват групата на Аполон чак до подстъпите към долината Дарго. Старецът заслужено се гордееше с последния подвиг на любимия си правнук и в същото време прекрасно знаеше, че Аполон винаги предпочита да действа сам или най-много с двама или трима спътници, но сега в никакъв случай не биваше да ги допускат неоправдани рискове. Искендер хан отлично знаеше, че ако неговите бойци не се притекат на помощ на Аполон, Карим и Сахин и останалите мъже от групата, преследващите ги по петите червеноармейски отряди ще ги обкръжат и избият до крак, защото ги превъзхождаха и по численост, и по огнева мощ.
Искендер хан бе толкова сериозно разтревожен, че лично поведе челния отряд по тясната пътека, спускаща се от долината Дарго към низините на югозапад. От години не бе напускал своето непристъпно владение — всички походи възлагаше на по-младите, изпитани в битки местни главатари. Ала сега залогът бе толкова голям — Искендер хан се съмняваше, че сърцето му ще издържи, ако му донесат черна вест за гибелта на любимия му правнук, — че не позволи на никого да го замести начело на колоната от шестстотин въоръжени до зъби джигити. Те яздеха най издръжливите, най-бързите коне в цял Дагестан.
Щом приближаха някой от градовете, за които се знаеше, че имат разквартирувани червеноармейски гарнизони, Искендер хан веднага спираше колоната със заповед всички конници да се спешат и да се скрият в най-близката гора. След това изпращаше съгледвачи да издирят местни хора, останали предани на хана, със задачата да узнаят последните вести. Така ханът узна за шеметното напредване на групата начело с Аполон и за бясното преследване, организирано от червените. Аполон бе потеглил преди три денонощия на североизток от Сочи и през следващата нощ благополучно бе заобиколил засадата насред шосето за Налчик. После бе разгромил малобройния червеноармейски патрул малко преди подстъпите към станция Мури. За отмъщение на другия ден болшевиките разстреляли по двадесет мъже от местното население насред площадите на най-близките селища — Дшава и Ананур. Последните сведения гласяха, че джигитите на Младия сокол вече били заобиколили коварните теснини около Телави и с бърз ход напредвали към спасителните планини.
Щом узна това, Искендер хан веднага промени посоката, следвана от неговата малобройна, но изключително боеспособна войска. Трябваше час по-скоро да пресече маршрута, избран от правнука му, защото бе получил нови, тревожни вести — от Ставропол на юг поели два червеноармейски полка, въоръжени с картечници и лека полева артилерия. Вождът се надяваше да пресрещне отряда на Аполон някъде между Туш и Дидо, но след няколко часа бърза езда се оказа, че Аполон бе избрал по-заобиколния, но по-безопасен маршрут през моста Богос над един от притоците на река Терек.
Никой не можа да поспи през тази тревожна нощ. Дагестанците яздеха неуморно, въпреки че храната беше на привършване. Спираха само за да поемат запотените коне по няколко глътки вода от буйните, кристално бистри планински потоци. Никой от шестстотинте сурови, калени в битки и преходи мъже не можеше да повярва на очите си — въпреки преклонната си възраст Искендер хан мълчаливо, без дори да изохка поне веднъж, яздеше най-отпред, с издръжливост, за която можеха да му завиждат дори младите и пъргави джигити.
Но те не можеха да осъзнаят, че многолетният опит и трупаните с години пълководчески и бойни умения не бяха единственото обяснение за издръжливостта на Искендер хан. Засегната бе гордостта му, на карта бе заложено най-ценното за него — един джигит не можеше да изостави в беда своите, дори и ако трябва да рискува главата си. Сега за стареца Аполон не беше само любим потомък и достоен наследник, но и другар в поредната кървава схватка с вечния враг на кавказките племена. Старецът помнеше не едно или две нахлувания от север на многохилядни, тежковъоръжени руски армии в непокорните кавказки планини. Понякога съдбата проявяваше благосклонност към руснаците и те покоряваха един или два района, но никога не успяваха да запазят задълго завоеванията си. Никой досега не бе успял да покори Кавказ, независимо дали се сражаваше под царски, под червен или под бял флаг. Местните суверенни владетели бранеха земите си от незапомнени времена, още преди възникването на Московското княжество преди повече от седем столетия.
Но малко след като бяха отминали село Кварши ги застигнаха лоши вести — съгледвачите на Искендер хан доложиха, че тази нощ, малко преди разсъмване, червените най-сетне успели да обкръжат отряда на Аполон Кузин.
Лицето на Искендер хан се сгърчи и сякаш за миг се състари с още десет години от пронизалото го тревожно предчувствие. Но в присвитите му черни очи просветни искра, както у смъртно ранен звяр. Вдигна високо ръка, стиснал нагайката, и без да отрони дума, яростно шибна жребеца си.
Шестстотин бойци, строени в колона по двама след него, се понесоха на юг, опустошаващи като планински смерч всичко по пътя си. „Ако болшевиките убият моя правнук — повтаряше си мислено задъханият хан, — след копитата на конете ни ще остане само огън и пепел! От тук, та чак до Ялта и Баку!“
Откриха следите от отряда на Аполон около час преди зазоряване. Малочисленият дагестански отряд беше заклещен от патрулите на червените в едно тясно, каменисто дефиле на около километър и половина от пътя към Шанада. Макар че Аполон винаги бе избягвал оживените пътища, този път бе нарушил това правило, задължително за всеки, който бяга от властите. Обяснението беше много просто — правият участък по шосето към Шанада, с дължина около пет километра, му спестяваше двудневно заобикаляне през хребета Кешриктау, а хората на Аполон вече бяха доста уморени от денонощното преследване. Конете им едва се влачеха по каменистото нанагорнище.
Натъкнаха се на червеноармейската засада неочаквано, след острия завой преди високо горе над хоризонта да се покаже снежното било на Кешриктау — червеноармейците бяха струпали барикада от набързо отсечени борове и камъни. Нямаше накъде да се отклонят — отдясно се издигаха тристаметрови урви, непристъпни дори за планинските кози, а отдясно зееше тъмна пропаст, криеща някъде на дъното си буен поток, забързан да се влее в Терек. Аполон, който яздеше най-отпред, се вцепени върху седлото, щом орловите му очи съзряха проблясващите цеви на винтовките на червеноармейците. Изруга ядно и се разпореди джигитите от колоната зад гърба му да се пръснат във верига и всеки да залегне зад първия крайпътен камък. После изпрати Сахин с двама опитни дагестански козари да потърсят пътека покрай корниза на пропастта, за да осигурят път за евентуално отстъпление. Но вече бе безнадеждно късно за спасение от майсторски поставения капан — стръмните склонове не даваха никаква надежда за измъкване.
За хората на Аполон нямаше друг изход, освен да продадат скъпо живота си. Притихналата планинска клисура скоро заехтя от оглушителни гърмежи.
Командирът на далеч по-многобройния червеноармейски отряд вече предвкусваше победата, макар че точно в тези решаващи минути за него би било много по-полезно да се озърне към възвишенията за гърба си — те бавно почерняваха от човешки фигури. Искендер хан само с няколко размахвания на десницата си бе дал знак на хората си да се разгърнат по фланговете в дъга, широка четиристотин метра — обхващаща като в клещи дъното на клисурата. Повечето от тях бяха спешени, за да могат да напредват на прибежки между крайпътните скали, но за първия щурм и за очакваното преследване в края на битката мъдрият вожд
