бе оставил стотина джигити. Дагестанците напредваха в три редици, очакващи заповедта на хана за атака. Ханът още не бе спуснал ръка, когато първите конници се втурнаха напред по тесния път. Отекна задружен тропот от десетки копита, разнесоха се първите изстрели — никой в цял Кавказ не умее по-ловко от дагестанския джигит да препуска в бесен ритъм с юзда в лявата ръка, притиснал приклада към рамото и брадата, докато показалецът на дясната вече натиска спусъка.
Сепнатият болшевишки командир трескаво се заозърта и кръвта замръзна във вените му. След първата вълна ездачи от дъното на клисурата връхлетя втора, а зад нея вече се надигаше третата, още по- многочислена. Най-задните конници трябваше да изколят всички врагове, избегнали по някакво чудо на съдбата куршумите и сабите на ездачите от първите две вълни, които имаха за задача да пробият противниковата отбрана и да всеят смут във вражеските редици. Сред праха от копитата, дима от залповете и оглушителните изстрели, примесени с диви, заканителни крясъци и стонове на загиващи, трите редици от войската на Искендер хан започнаха да стягат все по-плътно непробиваемия троен обръч около изпадналите в паника червеноармейци. От птичи поглед дагестанците, до един с черни наметала на раменете, напомняха ято лешояди, неумолими предвестници на смъртта. Само неколцина смелчаци от болшевишкия отряд успяха да се отскубнат от мелето и да се втурнат с отчаяна надежда и сетни сили по пътя обратно към Шанада, захвърляйки още преди първия завой патрондаши и маузери, за да не им тежат при бягството.
Нито един от тях не стигна до селото. С вледеняващи кръвта крясъци планинците се понесоха след тях на бързите си коне. Руснаците бяха избити до крак още преди да пробягат първите тридесетина метра, без да им бъде спестено ужасяващото предчувствие за жестоката казън, застигаща ги откъм гърба. За всеки боец няма по-кошмарно видение от препускащия като хала отзад кавказец, с черни мустаци, с черен калпак и черно наметало, с черни, мятащи мълнии очи, докато размахва в десницата си блестящ двуостър ханджар от дагестанска стомана. От векове планинските жители бяха прочути с това, че не познаваха думата „милост“, че винаги бяха готови да се сражават до последна капка кръв за своята свобода, за своя аул, за жена, за челяд. Първите две вълни от конниците на Искендер хан смазаха огънатите редици на болшевиките така решително, както огънят стопява восъка. За джигитите от третата вълна остана доста малко работа по разчистването на недоубитите червеноармейци. За по-малко от половин час всичко свърши.
Аполон веднага разпозна виковете на воините на Искендер хан, затова не се изненада, когато изведнъж отпред секна натискът върху неговите хора. И този път му помогна бойният опит от десетките сражения срещу германците и после срещу болшевиките. С отривиста команда князът събра хората си в юмрук, за да ги хвърли за последния щурм в помощ на джигитите на Искендер хан.
Двамата предводители се срещнаха сред жалките останки на барикадата зад завоя на пътя. Оставаха само десетина метра между тях, когато Леда се изправи на задните си крака и радостно изцвили. Ханът поздрави своя правнук сдържано, по мъжки, както е прието между гордите планински бойци, чужди на всякаква суета и показност.
Разбира се, точно както изискваше традицията, пръв заговори по-старият воин:
— Тези кучи синове са изпратили много силна потеря по следите ти.
— Не зная как да ти благодаря, Искендер хан. Още малко и ние всички щяхме да бъдем избити до крак.
— Този път се отърва като по чудо, Ас-Сакр Ас-Сагир — осъдително поклати глава ханът, въпреки че не успя да прикрие възбудения, блясък в очите си. Старият воин се гордееше неимоверно със смелостта на своя правнук, но не биваше да го разкрива пред никого. — Навярно не знаеш последните вести от фронта. Врагът е вдигнал по тревога всичките си гарнизони в Южна Русия. На местните командири било наредено да не пестят хора и боеприпаси, но да те заловят на всяка цена, жив или мъртъв.
Аполон се усмихна, развеселен от мисълта, че неговата скромна особа бе успяла да предизвика такава суматоха в лагера на противника.
— Представям си каква паника щеше да настане, ако бях потеглил от планините с по-голяма войска — отбеляза той, докато погледът му се плъзна по гъстите колони на конницата на Искендер хан.
Ханът веднага схвана за какво мислеше в този миг любимия му правнук.
— Това са всичките воини, които успях да събера. Нямаше кога да изпратя вестоносци до по- отдалечените аули и клисури. Но се оказа, че и тези джигити са били напълно достатъчни, за да разгромим врага — спокойно довърши мъдрият вожд. Погали брадата си, докато оглеждаше труповете на червеноармейците, осеяни навред из дефилето. — Да се надяваме, че руснаците ще запомнят добре този урок и няма да ни нападат повече. Така че сега можем спокойно да потегляме към дома.
— Към дома — приглушено повтори Аполон и двамата горди воини, единият вече престарял, а другият в разцвета на силите си, обърнаха конете си към синеещите, непристъпни планини.
Искендер хан не зададе повече въпроси на Аполон. Излишно бе да го тревожи повече. Вождът прекрасно знаеше, че всичко може да узнае с пълни подробности от преданите Карим и Сахин. Но мъдрият старец не се вълнуваше от това. На тази преклонна възраст човек неминуемо стига до извода, че много са малко истински важните неща в този суетен и неразумен свят. Най-важното бе, че любимият му внук оцеля от това рисковано прекосяване на вражеската територия, при това без никакви жертви сред поверените му дагестанци. И още нещо, разбира се — Аполон бе успял да постигне целта си, бе измил с чест позора, петнящ името на техния славен род. Нямаше значение с какви точно ходове бе съумял да заблуди враговете, да проникне в строго охраняваното свърталище на онзи мерзък болшевишки генерал и да въздаде кървава, но заслужена справедливост. За престарелия хан само едно беше истински важно — неговият наследник, княз Аполон Кузин, да бъде щастлив и в пълна безопасност, за да може един ден — ако Аллах е рекъл — да поеме властта над непокорния и свободолюбив дагестански народ.
Затова мъдрият вожд изчака да отминат един ден и едни нощ и точно когато конницата навлезе в долината Дарго и те двамата трябваше да се разделят, си позволи да зададе въпроса, който всъщност го вълнуваше най-силно:
— Сега, след смъртта на генерала, твоят разбунен дух намери ли най-сетне покой?
— Да, Искендер хан.
— Да не би още да те измъчват някакви съмнения?
— Не — глухо промърмори Аполон, но от зоркия поглед на хана не остана незабелязано мигновеното гневно проблясване, озарило очите на правнука му. Вождът вече съжаляваше, че му бе задал този болезнен въпрос.
През цялото време, докато яздеше назад към родната долина, към дома на родителите си, където с трепет и страх го очакваше любимата му жена, Аполон си оставаше мрачен и замислен, въпреки че се завръщаше като победител. Припомни си колко бе бил наивен, когато само преди броени дни бе потеглил с отряда по същата тази тясна пътека надолу. Тогава още вярваше, че стига да се добере до Берьозов и да го прониже с ханджара, всичко ще бъде наред и ще ги очакват само безоблачни, щастливи дни. А ето че сега, когато генералът вече си бе получил заслуженото, князът се завръщаше в тъжно, безутешно настроение. Защото предсмъртните думи на Берьозов продължаваха да отекват в ушите му… Сега князът горчиво съжаляваше, че не бе послушал съвета на Карим да оставят онзи кучи син да се удави в собствената си кръв и да издъхне, изоставен от всички в мрачното подземие…
През целия си живот княз Кузин бе вярвал, че всяка обида, всяко посегателство срещу честта му или срещу честта на някой скъп нему човек може да се измие единствено с кръв. Така изискваха свещените закони, строго спазвани от всички дворянски родове от векове насам. Но никой не се бе сетил да му обясни, че не винаги кървавото отмъщение е достатъчно да се изкупи прегрешението, с което е започнало всичко. Или че дори сто кинжала да забиеш в гърдите на врага, пак няма да можеш да заличиш от паметта си онова злобно съскане, долетяло до ушите му, когато окървавената уста на издъхващия генерал за последно бе прошепнала, с глас, сякаш идващ от самата преизподня:
Облечена в свободна морскозелена копринена роба, Кити се затича като обезумяла надолу по мраморните стъпала още щом чу от двора до болка познатия тропот от кобилата на Аполон. Сърцето й щеше да изхвръкне от радост. От вълнение страните й се бяха зачервили и това веднага напомни на княза, застинал на седлото в подножието на стъпалата, за онези незабравими три дни и нощи в нейното астраханско имение. Още щом я съзря, като с магическа пръчица всички мрачни мисли излетяха от съзнанието му като ято подплашени птици. От този миг насетне нейният лъчезарен образ бе най-важното за
