— Е, да… — кисело въздъхна князът. — Разбира се, че така ще твърдиш като всяка жена, решила докрай да брани честта и името си. — Но няма доказателства, ясно ли ти е?
— Не! — изкрещя Кити, доведена до ръба на отчаянието. — Не! Мога да го докажа! — Лицето й пламна, по-червено от маковете покрай пътеката към аула в другия край на долината.
Нескрито ядният му поглед така я разстрои, че коленете й се подкосиха. Залитна за миг, но успя да достигне до креслото и да се отпусне в него, отмаляла, задъхана и сломена. Ала най-лошото още не бе минало, защото той продължи да процежда през зъби отровно-горчивите си упреци:
— Сигурно си очаквала от мен да повярвам на тези измислици и да призная детето за свое. Дяволите да го вземат, никой не може знае чие е копелето! Най-голямо право да претендира за тази „чест“ имаше генералът!
Блесналите им погледи се кръстосаха.
— По дяволите! — изкрещя Кити. — Защо ми е да те лъжа? Кажи ми, защо?
— Защо ли? — подигравателно повтори Аполон. Ноздрите му трепереха от обида и възмущение. — Изглежда, не си чак толкова наивна, за каквато те мислех! И сега за нищо на света няма да признаеш, че много бързо реши да изоставиш генерала и да тръгнеш с мен…
— Да, така беше, но чак сега разбирам — гневно извика Кити, отвратена в този миг от всички мъже на света, — че съм сбъркала! В крайна сметка се оказва, че няма кой знае каква разлика между вас двамата!
— Грешиш, скъпа моя. Все пак има една малка, но за теб доста съществена разлика — глухо промърмори Аполон. — За разлика от него аз използвам камшика само за да шибам хълбоците на конете си!
Мокрото от сълзи лице на Кити отново почервеня. Но щом събра сили да заговори, гласът й бе корав като кремък:
— Да, зная, зная! Не си от същата порода. Ти си много по-фин и нежен с жените. Никога не ти е било нужно да размахваш камшик, за да бъдат твои покорни робини. Но когато ти омръзна до смърт, просто ще махнеш с ръка и твоите предани телохранители ще ме убият, за да не ти досаждам повече! — Очите й диво заблестяха и думите продължиха да се сипят от устата й. — Може би все пак не трябваше да напускам генерала… — продължи тя с още по-дързък тон. — Тогава поне знаех, че ако стигна до дъното, ще мога сама да отнема живота си. Защото Берьозов не убиваше любовниците си, след като му омръзнат напълно, а просто ги изхвърляше на улицата.
Но князът не се трогна от думите й. Само присви очи и заговори със суров тон:
— Никога няма да напуснеш тази къща, нито долината, ако аз не позволя.
— Защо ти, арогантен, безчувствен звяр, защо още от самото начало не ми каза, че си решил да ме затвориш тук, в тази златна клетка, като животно, уловено и капан заради скъпата му кожа?
Той я изгледа замислено, със странно изцъклен поглед.
— Ако поискам, мога още сега да те нашибам с колана, да те вържа за леглото с вериги и никой на стотици версти наоколо няма дори да помръдне вежди от учудване.
— Ти… Ти си един първобитен дивак и нищо повече! — изкрещя тя, поразена от спокойствието, с което той й обясни своите феодални права. — Сигурно отдавна си свикнал да превръщаш жените в покорни робини! Проклет да си, Аполон Кузин! О, как те мразя…
За миг князът се вцепени от яростния й изблик, граничещ с лудост. Нима тя си въобразява, че на него, на Аполон Кузин, някога са му били необходими принуда, коварни ходове и насилие, за да се справя с жените?
— Никоя и никога не съм заплашвал с камшици и вериги — натъртено произнесе той. — Но ти май сама ще си изпросиш правото да си първата…
— Да не си посмял да ме заплашваш! — изкрещя Кити, вече неспособна да понася това мъчително унижение.
— А ти само не ме предизвиквай повече! Защото после може горчиво да съжаляваш! — предупреди я той със странно сподавен глас.
— Виж го ти, прекрасния принц, докъде може да стигне! Върви по дяволите! — прегракнало изхриптя тя. — Но не забравяй, че аз съм княгиня по рождение и макар много рядко да си го позволявам, и аз имам нокти, достатъчно остри, за да издерат до кръв хубавото ти лице! Не ме интересува дали ще ме оковеш във вериги, ясно ли е? Ще си тръгна оттук, когато пожелая и никой не може да ме спре!
Гневна усмивка изкриви устните на Аполон.
— Опасявам се, скъпа княгиньо, че вече няма да можеш да се върнеш при твоя генерал, защото…
— Така ли? — прекъсна го тя, все още задъхана от безсилна ярост. — Не очаквах да проявиш такава загриженост за съдбата ми. Откъде си сигурен, че Берьозов няма отново да ме приюти под крилото си?
За миг надвисна злокобна тишина. Кити потръпна, уловила блясъка в очите му.
— Защото — заговори той с глас, мек като кадифе, — защото аз го убих.
Този път паузата бе доста по-дълга, тишината — още по-плътна, сякаш натежала от неизречени съмнения, подозрения и угризения. В лаконичния му отговор се съдържаше цялата философия на гордите кавказки воини, на непокорните, сурови, мъжествени и безпощадни планинци, приучени от поколения да измиват всяка обиди само с кръв.
Кити остана смаяна от непоколебимостта в очите му, от сурово свитите му вежди. Усети как кожата й настръхва, как ръцете й изтръпват. Неволно се запита как ли ще живее занапред с този мъж, който можеше с такава лекота да признае, че е убил някого, все едно че ставаше дума за нещо най-обикновено. Отраснала в съвсем друга среда, графиня Радишевска се чувстваше несигурна сред суровите кавказки планини, самотна и пренебрегната, когато се заговореше за битки, набези и кървава дан. Къде оставаше разликата между въздаването на заслужена справедливост и убийството от засада? Нали сега Аполон бе единствената й опора, нали бе решила да живее с него до края на живота си? А сега той й се струваше чужд, дори опасен, като всички хладнокръвни убийци. Младата жена веднага се сви плахо, усещайки се още по- беззащитна, самотна и уязвима, което, естествено, той веднага забеляза.
Кити вдигна глава и изплашеният й взор се прикова в очите му, търсейки отговор на всички въпроси, които я измъчваха.
— Знаеш ли, едва сега с ужас разбирам, че всъщност досега въобще не съм те познавала…
Болезнено-безпомощното изражение, изписано на пребледнялото й лице го прободе като кинжал в сърцето. Господи, защо си позволяваше да я измъчва и унижава с жалките си подозрения? По дяволите, проклетият му буен нрав отново му бе направил мечешка услуга. Каква полза от това, че я обсипа с упреци и злъчни подмятания? Не беше ли длъжен, като истински мъж, да скрие от нея тревогите и опасенията си? И как можа да забрави, че именно сега, в напреднала бременност, тя за нищо не бива да се тревожи, не бива да страда…
Разкъсваният от противоречиви чувства княз вдигна ръка и понечи да я погали по косите. Неуверена усмивка се появи на устните му, преди да заговори отново, но този път със съвсем различен тон:
— Никой не ме познава по-добре от теб, Кити. Затова те моля да ми простиш… Да ми простиш за всичко, за глупавото ми избухване, за ревността, за… за всички мои грехове пред теб. — Устните му тревожно потръпнаха. — За мен сега ти си най-скъпото създание в този порочен и ужасен свят. Признавам, не успях да се овладея, но поне мога да ти обещая, че занапред ще се постарая това да не се повтаря. Само ми кажи, че ми прощаваш… — Отново се усмихна, но този път по-ласкаво, по-сърдечно. — Нека забравим всички дрязги и разправии, скъпа. Само едно нещо има значение в този миг — това, че сме заедно. И че завинаги ще бъдем един до друг!
— Сигурен ли си? — колебливо промълви тя и вдигна насълзените си очи.
Ала щом замреженият й поглед срещна топлата му усмивка, невидим, ала оловно тежък товар се смъкна от крехките й рамене. Бог й бе свидетел, че тя го обичаше повече от всичко на света, въпреки недостатъците му. Въпреки че понякога можеше да бъде неоправдано груб, ужасно ревнив и дори хладнокръвен убиец… Уви, нейната младост не бе пожалена от горчивите житейски изпитания и тя вече знаеше, че далеч не всички мечти се сбъдват, затова и тя, като всички, бе длъжна да се примири със съдбата си. Това й помогна да се успокои и гневният блясък в очите й постепенно угасна.
— Абсолютно съм сигурен! — решително отвърна Аполон и я погали по рамото. Разкаянието, което прочете в очите му, й говореше много повече от всякакви думи.
Сама не усети как краката й, доскоро подкосени, се размърдаха и тя направи няколко плахи крачки, за
