няколко часа и той започна с ужас да си задава въпроса дали крехкото й дребно тяло ще издържи на този кошмар. Нямаше право да се заблуждава той нито можеше да разпознае признаците на евентуалните усложнения, някои от които можеха да се окажат смъртоносни за нея, нито пък можеше да предскаже докога тя ще издържи на ужасните болки, нито имаше памук, нито бинтове, нито кърпи, за да спре кръвотечението…
В трескаво търсене на спасителен изход изтерзаният мъж най-неочаквано си припомни — при това с учудваща яснота — сцени, за които не подозираше, че паметта му е съхранила — раждания на други, още по-злочести жени при много по-тежки условия. Май че беше миналия ноември, някъде около град Орел… Във вагона, с който пътуваха офицерите от ескадрона на граф Пьотр Радишевски, на една от междинните спирки качиха по спешност жена, полумъртва от непоносими родилни болки. Настаниха я временно на койката, на която дотогава спеше самият Аполон. Оказа се, че Господ се смили над нея и малко след полунощ тя роди. Дори и в онези ужасни условия майката и детето оцеляха. При този спомен в душата му се породи надежда, отначало плаха и колеблива, дано и Кити дочака същото щастливо избавление.
След полунощ спазмите й още повече зачестиха. Тя почти изпадна в несвяст. Мяташе ожесточено глава наляво и надясно, хапеше устни в несекващ пристъп на отчаяние, крещеше му да я прободе с ханджара си право в сърцето за да сложи край на мъките й! Но най-лошото бе това, че още нямаше никакви признаци за започване на раждането. И още нещо измъчваше двамата напълно неопитни нещастници, — ако възникнеше някакво усложнение, нито той, нито тя знаеха как да се справят. При мисълта, че безжалостната съдба може завинаги да я раздели с Аполон, сълзите й отново рукнаха. Едва не се задави, когато гърлото й се стегна от мъка. За щастие той веднага я надигна от кръста, притисна я към себе си и й помогна да се съвземе.
Повече не можеше да отлага, нито пък можеше да понася още дълго този кошмар. Аполон бе принуден да вземе някакво решение. Щеше да изчака още час-два и ако контракциите позатихнат малко, да я сложи на седлото пред себе си и да поеме надолу по пътеката към аула в долината Дарго, колкото и да му се струваше рисковано. Повече не издържаше да седи край постелята й безпомощно и да чака да издъхне пред очите му.
Започна да й говори, всичко, каквото успя да роди трескавият му мозък, без да обръща внимание дали реди несвързани фрази, само и само да успее да отвлече вниманието й. А в същото време тези отчаяни усилия помагаха и на самия него да потушава вледеняващите пристъпи на страха, че може да я загуби завинаги…
Шепнеше на ухото й задъхано за щастливото лято, което бяха преживели, както и за още безброй лета, есени, зими и пролети, които ги очакват, като галеше безспир страните й, челото й, отмятайки мокрите й, слепнати от потта кичури — вече нямаше дори помен от изящните й къдрици, — а сетне неуморните му длани се плъзгаха по раменете, по ръцете, по гърдите й, навсякъде по тялото, което така обичаше и обожаваше… Струваше му се, че още малко и той самият ще полудее от мъка. Но въпреки това намери сили да продължи с описанията на техните следобеди отзад в градината под разцъфналите праскови, окичени с гирлянди нежни цветчета. Мълвеше й в унес за нощите, когато заспиваха, вплели тела. В наивно упование, че ако смени темата, ще я разсее по-успешно, започна да споделя с нея притесненията си от настойчивите искания на Искендер хан и дори на Карим и Сахин да не се отказва от въоръжени набези в степите около долното течение на Терек и дори на Кубан. Спомни си, че още не й бе съобщил за плановете си да построи още една тераса от южната страна на вилата, за да може тя да събере още по-плътен загар. Спомена даже за хрумването си да осигури потомство на Леда, като й намери някой жребец от елитна порода. В увлечението си се върна назад в миналото си и стигна чак юношеските си години, за да й опише нагледно всичките си гувернантки и частни учители. Разказа й също за по-далечните си роднини, които тя досега не бе виждала, но тогава на гърлото му заседна корава буца при мисълта, че може би няма да може да им представи прелестната си любима…
Никога, през целия си живот досега, не бе говорил толкова дълго. Накрая, задъхан и омаломощен от безкрайния си монолог, преглътна бързо и продължи да реди дума след дума, с нежен, макар и монотонен от преумора глас, за да не й позволи да се унесе. Страхуваше се, че тя повече няма да се събуди.
По едно време, когато Кити малко се посъвзе, Аполон се осмели да изскочи навън и да притича на един дъх до брега на езерото, за да донесе ведро с бистра, леденостудена вода. През дългите, нескончаеми часове на тази безкрайна нощ той не преставаше да се опитва през паузите между контракциите, доколкото бе възможно, да й създаде поне минимални удобства. Премести я по-близо до огнището. На няколко пъти му се наложи да смъква с треперещите си пръсти мокрите дрехи от нея, за да я измие и отново да я загърне. Страхуваше се на всичкото отгоре да не я простуди — въпреки огъня, в хижата бе доста студено. Накрая дори свлече ризата от гърба си, за да я метне върху раменете й.
Едва тогава се сети, че имаше скрин с дрехи, останали от предишните му идвания. Изправи се, разкърши схванатите си рамене и извади от скрина куп вълнени дрехи. Веднага ги грабна, върна се при нея и подреди нова, по-широка и по-мека постеля, този път още по-близо до огнището. Накрая я вдигна внимателно и я пренесе там.
Часовете се нижеха, по-скоро пълзяха мъчително, влудяващо бавно. Кити, изтощена до крайност от нестихващите болки, вече нямаше сили дори да крещи. На оскъдната светлина от мъждукащата жарава в огнището всичко наоколо й се струваше като призрачно видение. На няколко пъти се запитваше дали не сънува целия този кошмар. Фигурата на приведения на нея Аполон хвърляше на отсрещната стена, а понякога и по ниския таван, едра сянка с неясни очертания, потрепваща при всяко припламване на огъня.
Но щом започваше следващата контракция, всичките й съмнения, че това е само сън, отпаднаха. Като че ли невидим хищен звяр се бе загнездил ниско в утробата й и късаше плътта й с острите си зъби. Вкопчи се в Аполон с отчаяно усилие и безумна надежда, че той, нейният рицар, ще я избави от този ад. В неговите обятия се чувстваше по-сигурна. Шепотът му, безкрайно мил и загрижен, действаше като балсам на измъчената й душа. Но още незатихнала предишната вълна от непоносими болки, ето че се задаваше следващата. Вече не помнеше нищо, вече не знаеше ден ли е или нощ. Не знаеше и не искаше да знае къде се намира и защо се бе озовала тук, в тази мрачна, безлюдна пустош…
И точно когато доведеният до отчаяние Аполон започна да събира с трескаво суетене разпилените около нея стари дрехи и наметала, за да ги подложи върху седлото на Леда преди тръгването, а омаломощената Кити вече плуваше нейде в небитието, нов, по-различен спазъм възпламени сетивата й.
Този път разкъсващата я вълна помете дори сетните й сили, и тя не можа да се възпротиви на изтезанието. Над взора й се спусна червена пелена. Извита в напрегната дъга, измъчената жена изкрещя тъй силно, че викът й отекна извън хижата, за да се върне отново като неясно ехо, многократно усилено от близките канари. Аполон веднага я сграбчи за тресящите рамене, като че ли физическата му сила можеше да прогони болката от тялото й. Вече нищо друго нямаше значение, освен да я задържи, ако трябваше с нокти и зъби, но да не я изпусне, да не й позволи да изпадне в несвяст. Как щеше да я свали върху седлото на кобилата надолу към аула, ако е в безсъзнание? Ами ако издъхне по пътя, в ръцете му?
Но рукналата от нея кръв го накара мигом да забрави за всичко останало.
— Кити! — изрева той, убеден, че сега вече наистина ще я изгуби завинаги. Трескаво започна да призовава всички богове, за които някога бе чувал, изплашен до смърт, че повече нищо не може да стори за нея. — Само не умирай, не умирай, мила моя… — хлипаше той.
И тогава дойде чудото. Някой от многото богове явно бе чул молбата му. Главичката на бебето започна да се показа, с лицето надолу. Аполон веднага спусна ръка между бедрата й, за да не клюмне мъничката главица, а с другата задържа Кити под кръста. Дойде ред и на крехките раменца, а след още един, последен, разкъсващ напън бебето изскочи докрай навън. Аполон бе изродил своя първороден син! Да, това бе неговият син, личеше си от пръв поглед, въпреки че още беше целият в кръв и слуз! Не, не можеше да греши! Този къс месо бе плът от неговата плът, кръв от неговата кръв… Моментално се изпариха всичките му смътни съмнения. Аполон вече държеше в окървавените си ръце едно малко съкровище, със същата златиста коса като на баща си, със същите очертания, макар и миниатюрни. Новороденото изглеждаше напълно здраво, всичко си имаше — това си пролича още от първия бегъл, тревожен оглед, докато още мърдаше неспокойно в ръцете на баща си.
Така изтекоха няколко минути, които се сториха на уморения, но безпаметно щастлив Аполон по-дълги
