станция телеграма до един от замъците в околностите на Париж. Текстът бе пределно лаконичен и загадъчен:
Но тези, за които бе предназначено шифрованото донесение, веднага разбраха за какво става дума. Незабавно се задейства сложна верига от събития, като повечето от участниците дори не подозираха за какво става дума. Намесиха се доста влиятелни личности, припомниха се стари връзки и познанства, неподдържани от години. Внушителни суми в злато на бърза ръка смениха по няколко пъти собствениците си. Но най-учудваща бе промяната в предпочитанията на една чаровна куртизанка от най-елитните развлекателни заведения в Кримския полуостров — въпреки че само преди един ден тя бе отхвърлила с погнуса похотливите стремежи на един високопоставен болшевишки комисар, на следващата вечер тя сама го потърси във вилата му в околностите на Ялта, за да му предложи компанията си. Разбира се, тя дума не обели относно невероятно тлъстия аванс в злато, който бе получила по обед, за да преодолее отвращението си и да прояви милост спрямо домогванията на комисаря към нейната разкошна плът и към префинените й сексуални умения, за които биха могли да й завиждат дори жриците на любовта, възпети в прочутата Кама Сутра. Кримската куртизанка въобще не се досещаше, че единствената причина, за да се сдобие с това щедро дарение съвсем не бяха нейните способности в кревата, а изключително важният пост, който заемаше този недодялан любител на сладострастни изживявания — върховен комисар на Грузинската ЧеКа в Тифлис.
По това време Аполон — като усурийски тигър в стоманена клетка — кръстосваше с яростни крачки тясната си килия във влажното подземие на затвора Метеки в центъра на Тифлис, очаквайки завръщането на този толкова важен комисар от курорта Ялта. Князът дори не подозираше, че датата на неговата екзекуция зависи от непредвидимите капризи на съдбата, по-точно от еротичните увлечения на същия този върховен комисар на Грузинската ЧеКа, който напоследък бе обзет от луда страст по новата си метреса.
Аполон не можеше да си обясни защо толкова дълго отлагат изпълнението на присъдата, макар че въобще не можеше дори дума да става за съд и присъда — нещо съвсем обичайно в тези времена на въпиющ произвол. Той посрещаше всяко следващо утро с мрачното убеждение, че може би това е последната му сутрин, въпреки че в мрачното подземие не проникваше нито един слънчев лъч. Но поне едно знаеше със сигурност — Искендер хан няма да се примири и ще стори всичко, което е по силите на простосмъртните, за да го освободи от затвора.
Преместването му от Шура до Тифлис беше попарило надеждите за бързо и лесно измъкване от капана, в който бе попаднал така лекомислено. Този път болшевиките бяха надминали себе си — извънредните мерки около охраната му бяха толкова сериозни, така че всеки опит за освобождаването на княз Кузин по време на преместването му беше равностоен на самоубийство. Непосредствено след локомотива те бяха прикачили специално укрепен вагон, взет от един от бронираните влакове на Червената армия. В него пътуваха само Аполон и многочислената му охрана. Останалите вагони бяха натъпкани с въоръжени до зъби чекисти, със заредени за стрелба картечници и винтовки. Предвиждаше се при евентуално нападение от страна на дагестанските джигити вагоните веднага да бъдат откачени и напред, с пълна скорост, да продължи само локомотивът и бронираният вагон с единствения арестант в него.
По чисто стечение на обстоятелствата в същия ден, в който Аполон бе принуден под толкова строга охрана да потегли за Тифлис, Леда изчезна от конюшнята на болшевишкия комисар в Шура.
— Онзи червей не заслужава тази великолепна кобила! — ядосано мърмореше мургавият дагестанец, докато теглеше поводите на Леда след своя кон по тясната планинска пътека, водеща към долината Дарго. — Та тя ще го хвърли от гърба си още преди плужекът му с плужек да се е докопал до седлото й!
Червеният комисар в Шура нямаше представа за конете от великолепната кабардинска порода — а те бяха достойни да бъдат яздени единствено от князе и принцове.
Той дори не предполагаше от колко поколения се записват всички подробности около родословното дърво на Леда и в него се изброяваха петнадесет поколения преди раждането на Леда, докато самият комисар можеше да изброи предшествениците си само до три поколения преди себе си.
На Аполон му бе достатъчно да излежи първите десет дни в тифлиския затвор, за да се убеди с очите си, че е направо невъзможно някой да избяга от непристъпната тюрма, използвана още при царския режим за най-опасните политически затворници. От трите страни на квадратната сграда, ниско под старите отвесни стени, лъкатушеше река Кура. Охраната се гордееше с факта, че от 1822 година насам нито един затворник не бе успял да се измъкне от крепостта. „Е, какво пък толкова, мрачно си повтаряше Аполон по десет пъти на ден, поне веднъж на сто години все на някого ще се усмихне щастието!“ Но в тясната влажна килия той нямаше друга утеха освен спомените от прелестните мигове с Кити. Нейният образ му помагаше дори да понася страданията от всекидневните инквизиции, на които го подлагаха биячите от ЧеКа. Любимите инструменти на тези палачи бяха гумените бичове, защото оставяха по-незабележими белези, а пък болките бяха непоносими, а вътрешните кръвоизливи — трудно лечими.
Докато върховният комисар на грузинската ЧеКа се развличаше в Ялта, неговият пръв заместник се почувства пълновластен господар и веднага издаде строга заповед — за което, разбира се, го подтикна лаконичната телеграма, изпратена от самия Ленин от Москва — да се прикриват всякакви следи от системните побои по телата на задържаните. Наложи се дори да бъде отложена вече насрочената дата за публичното обесване на княз Кузин, защото съветската власт внезапно се бе загрижила за неблагоприятния отзвук сред обществото, породен от суровите мерки, нечувано жестоки дори за страна като Русия. Причината за внезапната промяна в методите на чекистите бяха лесно обясними — навред из огромната страна, се носеха всевъзможни слухове за нечувани зверства и средновековни изтезания, на които са били подлагани противниците на новия режим.
Така че сега извергите от ЧеКа — които доскоро не пропускаха нито една вечер, без да го извикат на „разпит“ — трябваше да поукротят амбициите си да прекършат духа му чрез трошене на костите му и да се задоволяват само с по-скромните прийоми, предназначени да тормозят задържаните.
По лицето на Аполон вече нямаше дори следа от загара, който толкова много се харесваше на Кити. Сега лицето му беше бледо и изпито като на осъден на доживотен затвор. Пръстите на ръцете му до един бяха изкълчени, както и китките му от непрестанното извиване и връзване на ръцете му зад гърба, по-точно зад облегалката на стола за мъчения. Ръцете и гърдите му бяха осеяни с кървави рани, които много трудно зарастваха. Ходилата му бяха станали безчувствени, след като го бяха налагали с дебели гумени бичове. Но макар че беше неимоверно упорит, макар че държеше докрай на своята чест и родова гордост, Аполон не беше от глупаците, които бяха готови да умрат, но да не проронят нито дума пред своите мъчители. Много често се отчайваше и си повтаряше, че няма да може да издържи на нечовешките мъки. Но се оказа, че самият той не бе подозирал какви неизчерпаеми запаси от жизнена сила се крият в собствения му организъм. Единствено желанието му, по-скоро инстинктът му да оцелее на всяка цена го крепеше и му даваше сили да чака, със стиснати до болка челюсти, следващия удар. „Папа… Искендер… Кога ще ме измъкнете от тук?“, мълком шепнеше молитва си злочестият княз и това се повтаряше всяка вечер, по стотина пъти, в очакване на края на поредното изтезание.
Така беше и тази вечер. Аполон с ужас съзря как запъхтеният бияч отново се зае с нагорещяването на чугунения прът.
— Не мислиш ли, че тази игра продължи прекалено дълго? — едва чуто промълви Аполон, когато най- сетне успя да си поеме дъх. — Ако обгориш кожата ми с това желязо, как после ще ме извадят на показ на площада? Дори Ленин няма да бъде доволен. — От няколко дни Аполон напразно се опитваше да изтръгне поне една думица от вечно намусения бияч. Така се самозалъгваше, че поне за миг-два ще може да забрави за ужасите, които бе преживял, и за ужасите, които му бе съдено да преживее.
Грабнал в яката си десница нагорещения прът, увит в дебела кожа, навъсеният мъчител бавно пристъпи към жертвата си.
— Нима си решил да не оставиш здраво парче кожа по тялото ми? — отчаяно прошепна Аполон. — С какво ще се забавляваш утре вечер и през следващите нощи?
По челото му се стичаше студена пот. Отлично знаеше какъв ужас му предстои да изтърпи за няколко мига, докато крещи неистово, преди да изпадне в несвяст от непоносимите болки. Но не по-малко ужасно бе
