да усети миризмата на собствената си обгоряла плът. Отметна глава назад в безсилен опит да събере последните остатъци от силите си, за да не прехапе до кръв езика си, докато се бори да не закрещи с пълен глас. Пръстите му се вкопчиха отчаяно до посиняване в дръжките на грубия дървен стол, осеян със засъхнали, тъмночервени петна кръв.
— Скоро ще увиснеш на бесилото, тъй че няма какво толкоз да му мислиш — равнодушно промърмори инквизиторът и посегна към чугунения прът.
Късно през нощта, когато започнаха поне малко да затихват болките от тазвечершния „разпит“, някакво подобие на усмивка изплува на устните на Аполон. Най-после той бе успял да изтръгне първите три думи от устата на изверга.
Кити разкри с цели два дни закъснение, че Карим е изчезнал от долината Дарго заедно с най-смелите джигити. Веднага се завтече към сарая на Искендер хан и завика още от прага:
— Искам и аз да замина за Тифлис!
— Ех, ти… Понякога си толкова мило момиче, но когато се разгневиш, ставаш по-опасна и от дива котка — спокойно й отвърна престарелият вожд, след което промърмори нещо като извинение пред мъжете, насядали по турски на килима пред него.
Но Кити продължи да вика, без да се съобразява нито за миг със строгия мюсюлмански ритуал:
— Няма да остана тук, така да знаеш! Не мога да седя тук със скръстени ръце и да чакам да го окачат на бесилото! Още сега ще се махна от тук!
Крясъкът й отекна в просторното помещение тъй силно, че насядалите мъже се стреснаха и учудено се заозъртаха, невярващи на ушите си. Никоя жена нямаше право да крещи така пред някой мъж, камо ли пред самия хан… О, това бе нечувано кощунство!
Единствено вождът не загуби самообладание. Старецът властно махна с ръка към гостите си да го оставят сам с разбеснялата се рускиня, а сетне й даде знак да се настани на килима пред ниската масичка за чай.
— Прекалено опасно е за теб да пътуваш на юг, където царят размирици — заговори той, когато тя, за да не се строполи на пода, за миг се облегна на стената, хлипаща неудържимо, с подкосени колене. — Там сега не е за жени!
— Да не си посмял да ме спреш! — изрева тя, внезапно събрала сили. — Не ме интересува дали е опасно или не, дали е за жени, или за мъже…
— Младия сокол няма да остане доволен, ако узнае, че съм те пуснал да заминеш за Тифлис — продължи да й обяснява ханът.
Колкото и да не й се искаше, длъжна бе да признае поне пред себе си, че Искендер хан беше напълно прав в преценката си. Но последните му думи, вместо да я успокоят, предизвикаха у нея такъв истеричен пристъп, какъвто самата тя не помнеше някога да бе преживявала. Размахваше ръце като обезумяла и крещеше неистово, че й е дошло до гуша от празноглавото мъжко самохвалство, че няма да може да преживее гибелта на своя любим, че детето им ще остане за цял живот сираче, ако не й бъде позволено да се опита някак си да облекчи участта на Аполон. Гостите на хана, запътили се към двата странични изхода, останаха като поразени от мълния при вида на сцената. Лицето й, по-бледо от платно, напомняше жестоките маски на безмилостните фурии от древногръцките трагедии.
— Никак не ме е грижа! Нито за теб, нито за проклетите ви мохамедански обичаи!
— Съжалявам, ужасно съжалявам, че чухте тези скверни слова — веднага се извини Искендер хан на гостите си. — Но избраницата на Ас-Сакр Ас-Сагир е много разстроена. Наистина много й се насъбра напоследък… Беше отвлечена от един генерал на червените, после моят правнук я измъкна от леговището на неверниците и я доведе тук, но след това дойде раждането на моя праправнук, много тежко и рисковано, без ничия помощ, после детето се разболя и едва не умря. За да доведе лекар, Ас-Сакр Ас-Сагир напусна долината, с риск за живота си, но за зла участ враговете го заловиха. Така че никак не е чудно защо сега тя не е на себе си.
Ханът властно плесна с ръце и веднага дотърчаха неколцина слуги, за да изведат от помещението разплаканата графиня. След това Искендер махна към мъжете да се върнат при него.
— А сега да продължим с нашия разговор. Али, ти ще трябва да провериш дали са безопасни улиците между „Красилная“ и „Бебутовская“, при това точно сутринта на дванадесети април! Ширез ще има грижата за колите.
Щом заговори за плана, посветен на спасението на любимия му правнук, старият хан веднага забрави за Кити.
Раздразнена от неуспеха си да убеди Карим да я вземе със себе си и вбесена от несмутимото хладнокръвие на Искендер хан, Кити окончателно загуби търпение и реши да действа самостоятелно. „Нещо, което отдавна трябваше да направя! — ядосано си повтаряше тя. — Много се размекнах, откакто живея под закрилата на Аполон!“ Нали сама се бе справяла с огромното имението край Астрахан без помощта на Пьотр… Така че сега бе крайно време да се прости с безметежния идиличен живот и да се погрижи за себе си и за Аполон.
На следващата сутрин, няколко часа преди изгрев слънце, Кити, грабнала Кубик на ръце, се прокрадна покрай задрямалия часовой на изхода на долината Дарго. Както майката, така и синът бяха облечени в черни дагестански носии, за да бъдат незабележими в мрака. Кити яздеше мулето, което използваха слугите й във вилата на Аполон, за да докарват хранителните припаси, които купуваха от аула около сарая на Искендер хан. Сега графинята бе натъпкала в торбите скъпите ръчно тъкани кюрдистански килимчета, които бе събрала от пода в спалнята си. Кити съобразително забули лицето си с черна шамия, за да не се отличава от местните селянки, и така успя незабелязано да се присъедини към кервана, който след изгрев щеше да напусне долината Дарго на път към далечна Армения. Там местните жители продаваха изтъканите от жените им килими, кърпи и носии.
Арменецът, с когото Кити бе разговаряла предишната вечер, никога нямаше да забрави нейния нечувано щедър подкуп — великолепно колие с необикновено едър диамант. Търговецът не можеше да купи подобно бижу дори с парите, които печелеше за две години по оживените пазари на Ориента. Но за Кити нямаше друг изход — иначе арменецът не би склонил да си заложи главата в тази отчаяно рискованата мисия — да изведе тайно Кити и синчето й от долината Дарго, в която никой не смееше да се противопоставя на всемогъщия Искендер хан. Търговецът на килими погали колието, което за по-сигурно бе напъхал под ризата си, и мълчаливо се помоли на всички известни нему богове да го закрилят в това толкова рисковано начинание.
За да не я проследят из проходите, водещи на юг, Кити потегли първо на север, към същото селище Шура, където бе заловен Аполон. Там тя се отдели от кервана, купи си билет за влака и потегли към Тифлис. Още не бе решила, какво ще предприеме след пристигането си в грузинската столица, но за щастие по пътя й хрумна, че навремето там се бе преселил нейният учител по музика от детските й години, професор Пашков.
Вагонът се оказа претъпкан. Откакто революцията бе започнала да залива необятната страна, никой не спазваше никакъв ред. Само високопоставените комисари можеха да пътуват необезпокоявани от тълпите в запазени само за тях купета. Навсякъде се виждаха следи от опустошителни набези на крадци и мародери — в целия вагон бяха задигнати металните дръжки на вратите, а повечето от преградите между купетата бяха изкъртени, навярно използвани за подпалки за двете печки в двата края на вагона — от които нямаше кой знае каква полза, тъй като всеки трети прозорец зееше счупен и оттам нахлуваше студен планински въздух. Почти нямаше неизтърбушена седалка, а по пода, сред храчките, се въргаляха угарки, хартии и купища остатъци от храна.
Кити, с Кубик на ръце, се свря в ъгъла сред група селяни, тръгнали към богатите пазари на Тифлис. За щастие пътуването протече спокойно и скоро отвън, през прозорците, започнаха да се мяркат предградията на Тифлис. Тогава във вагона се появиха двама патрулиращи червеноармейци, които правеха проверка на документите. Когато единият от тях протегна ръка към нея, тя смутолеви, че е изгубила паспорта си. Войникът я изгледа преценяващо. Зад Кити надигна глава някакъв рошав, брадат мужик, който започна да ломоти нещо неразбрано.
— Ти какво се месиш? Не се обаждай, щом не те питат, селяндур такъв! — сърдито му кресна войникът.
