или друг начин… Нямаше много време за обмисляне, защото той всеки момент можеше да изскочи от цветарницата с букет в ръка.
Много добре знаеше какво очаква генералът от нея и въпреки отвращението си, въпреки срама, въпреки ненавистта си към всички болшевишки комисари и генерали, тя нито за миг не се поколеба вътрешно — защото животът на Аполон заслужаваше всичко да бъде пожертвано. По-скоро я безпокоеше неизвестността около детайлите — дали Черкасов ще приеме подкуп или вместо това ще я тикне в някоя от килиите си. Припомни си колко ужасяващи истории бе слушала през последните две години. Болшевиките често използваха по-красивите от жените на заловените от тях офицери или богаташи, защото тези нещастници бяха готови на всякакви саможертви, за да откупят свободата на своите съпрузи. Тогава какво още й оставаше, освен да обмисли още веднъж всичките си шансове.
Но докато още размишляваше относно плана си, внезапно рязко се отвори вратата до седалката на шофьора. Една жилеста, мургава ръка се набута вътре, за да сграбчи шофьора за яката и да го изхвърли навън върху паветата. Двама непознати се настаниха на предните седалки и колата веднага потегли с рев. Мъжът до десния прозорец се обърна назад и дрезгаво изръмжа:
— Графиньо, наведете глава, за да не ви познаят след завоя.
Кити ахна и се озърна изплашено.
— Сахин! Нима това си ти? Да не си посмял да ме докоснеш! Точно сега ли реши да се появиш? Когато ме очакваше важен разговор, от който може би ще зависи съдбата на Аполон! — Тя се вкопчи в рамото му и закрещя отчаяно:
— Моля те, обърни колата! Пусни ме да сляза! Трябва да се върна при генерала! Ще го излъжа, че някакви местни крадци са решили да задигнат скъпия автомобил, а мен са ме изхвърлили като непотребна вещ!
— Никъде няма да ходиш! След два дни ще нападнем затвора, за да измъкнем от подземието Ас-Сакр Ас-Сагир.
Изтощена до предела на силите си, Кити се свлече обратно на седалката с подкосени колена, докато безмълвно шептеше „Слава Богу, най-после да доживея този ден…“
Сълзите отново рукнаха по бледото й лице, но този път тя дори не направи опит да ги спре.
Когато я доведоха в скривалището на джигитите, Карим изчака мълчаливо графинята да се посъвземе поне малко, за да й изложи плана за нападение. Едва сега, от седмици насам, плаха надежда озари свитото й от мъка сърце. Но по-късно си припомни, че бе оставила бебето си в дома на професора, където скоро можеше да се появи отряд чекисти начело с генерал Черкасов…
Карим веднага се разпореди и хората му преместиха Кубик, заедно с професор Пашков и съпругата му, за по-сигурно, в друга квартира. На Черкасов оставаше само незавидната участ да си блъска главата над загадката дали русокосата красавица е била замесена в плана за дръзката кражба на автомобила му или е жертва на крадците.
Кити много се зарадва, когато Пашков и жена му заявиха в един глас, че златото, което по нейна молба им даде Карим, ще им стигне за прехрана за две години напред. Не беше изключено професорът да не бъде канен повече на нито едно празненство като диригент на местния оркестър до края на живота си или поне докато генерал Черкасов не бъде командирован от началниците си някъде на другия край на Русия.
Глава 19
На следващия ден, малко преди седем вечерта, когато сенките пропълзяха по смълчания бряг, свитата на княз Александър Кузин спусна котва в усамотеното заливче на около двадесет версти северно от Сочи. Сред храстите на брега тръпнеха в очакване четирима мъже в черни кавказки бурки, скупчени около гаснещия огън. Щом хората от яхтата стигнаха до брега, четиримата се втурнаха да ги посрещнат — трябваше да помогнат като носачи, за да не се бавят много с обемистия и тежък товар. Бащата на Аполон бе пристигнал с хора и боеприпаси, достатъчни за щурмуването дори на солидно укрепена крепост като затвора Метеки в Тифлис.
Преди три дни старият княз Алекс бе получил в Константинопол втората телеграма на Сахин, в която се съобщаваше, че отново се отлага за неопределено време екзекуцията на младия княз Аполон Кузин. Старият княз веднага заповяда да натоварят на яхтата няколко кутии с динамит и четири мини, от онези, които по време на царския режим неговата барутна фабрика доставяше на руската армия срещу германците. Последните две седмици княз Алекс бе изоставил всичко друго и се бе посветил единствено на подготовката на дръзкото нападение. Не жалеше нито пари, нито време, нито усилия. За този замисъл бяха привлечени десетки хора. Нито един от дългогодишните приятели на стария княз — а той не можеше да се оплаче от липса на такива — не отказа да помогне с каквото може за благородната мисия. Сега княз Алекс и съратниците му с нетърпение очакваха по-скоро да се озоват в грузинската столица, за да се сложи най- сетне край на този кошмар.
Князът стигна до брега с малка лодка, тихо спусната от борда на яхтата. Беше облечен с дрехи, каквито носени обитателите на непристъпните кавказки планини — черно наметало, черен кавалерийски брич и меки ботуши. Въпреки възрастта му си личеше офицерската осанка и благородническото му потекло. Независимо от това, че вече наближаваше петдесетте, Алекс Кузин си оставаше пъргав, стегнат и енергичен. Само посребрялата му коса издаваше възрастта му. Лицето му бе покрито с бронзов загар след месеците, прекарани по игрищата за поло. Но най-важната му отлика беше решителният му поглед и сдържаното му мъжество, които винаги го бяха отличавали от околните.
Той протегна ръка и здраво стисна коравата десница на Карим.
— Как си, Карим, след толкова години прекарани само в битки и походи?
— Чувствам се чудесно, Саша.
— Да, наистина изглеждаш добре. Има ли нови вести от Тифлис?
— Твоят син още е жив, поне така гласи последното донесение от моите съгледвачи от днес следобед.
Едва сега старият княз можеше да въздъхне облекчено.
— Слава тебе, Господи, опази живота му до утрешния ден. На нас повече не ни е нужно. А как е Кити и моят малък внук? — продължи той с по-мек тон.
— Ето я там, с малкия на ръце — обясни му Карим, сърдито смръщил вежди.
За миг в очите на Алекс проблесна изненада, но той веднага се успокои, щом съзря графинята, скрита по-назад в храстите с Кубик. Тя го поздрави сърдечно, а момченцето получи първата целувка от дядо си. Княз Алекс и съпругата му, майката на Аполон, бяха посрещнали с искрена радост новината, че вече имаха внук. Княз Алекс замислено се взря в детското личице — въпреки оскъдната светлина от огъня той сякаш отново виждаше пред себе си своя син Аполон, когато беше на същата невинна възраст, макар че от тогава вече бяха изминали повече от две десетилетия. Най-удивителното беше, че малкият има същата руса коса, същите очи със златисти точици, същата очарователна усмивка.
— Да… толкова много ми напомня за детството на Аполон — тихо прошепна княз Алекс и си припомни доброто старо време, когато той, жена му, детегледачката и съвсем малкия Аполон бяха заминали за Ница в навечерието на хиляда и деветстотната година, за да посрещнат там настъпването на новия век. Уви, тогава никой не допускаше нито за миг какви ужасни години ще последват малко след началото на двадесетия век.
— Можете да се гордеете с него, княз Кузин — тихо промълви Кити. — Кубик по всичко прилича на баща си, а както сега мога да се убедя с очите си, доста прилики е наследил и от дядо си.
Но Алекс я изгледа замислено и се опита да й възрази:
— Е, а пък моите очи ми подсказват, че все по нещо прилича и на майка си…
— Може би, да, има нещо и от мен, но характерът му определено ми напомня характера на Аполон — усмихна се тя. — Отсега си личи, че ще бъде много самостоятелен и твърдоглав, същински бащичко.
Алекс се засмя.
— Та това е участта на всички поколения от князете Кузин. Нямате представа, скъпа графиньо, колко неприятности са причинявали моите предци на владетели, на крепостни селяни, на военачалници или на земски управители… Всъщност забравих да ти напомня, че сега, след като си вече член на нашето семейство, трябва да ме наричаш просто Саша. Съжалявам, че точно сега не разполагам с повече време да
