затвора княз Аполон Кузин. А част от джигитите на Карим и Сахин, също в червеноармейски униформи, подмениха охраняващия взвод, който трябваше да съпровожда с армейски камион осъдения на смърт арестант до лобното му място — площад „Ереван“ в центъра на Тифлис.
Аполон още спеше в килията си, с окървавена глава, отпусната безпомощно върху голата му ръка, когато металната врата рязко изскърца. Вътре нахлуха трима от надзирателите и му оставиха нови дрехи.
— Не може да те обесим с тези дрипи! — грубо се изхили най-ниският от тримата.
Но злобните думи на надзирателя едва достигнаха до съзнанието му. Трябваше да изтече още почти половин час и тримата тъмничари отново да се появят на вратата, за да осъзнае Аполон, че днес наистина му бе съдено да умре.
Защо съдбата бе толкова жестока и бездушна към него, който толкова обичаше живота? Искаше му се, преди да издъхне, поне веднъж, за последен път да види Кити, да погали косичката на сина си. Но вече нямаше смисъл да се самоизмъчва с тези мрачни мисли… Вече го водеха през лабиринта от мръсни коридори, а после и по стръмните стълби, водещи нагоре, към главния портал на някогашната царска крепост, превърната в непристъпен затвор. Оставаше му поне скромната утеха, че пак ще види слънцето, синьото небе, ще усети повея на вятъра, макар и за последно. Жалко само, че съдбата не бе пожелала той да загине от куршум, в разгара на някое сражение.
И все пак една частица от разума му, скрита някъде дълбоко в мозъка му, продължаваше неуморно да крои безумни планове за бягство. Струваше си да рискува, защото вече нямаше какво да губи. Опита се да пораздвижи крайниците, от седмици сковани от обездвижването, на което бе подлаган във влажната килия. Трябваше да събере последните остатъци от волята си. Нарочно забави крачка, за да спечели поне няколко минути. Никак не му да трудно да изглежда изнемощял, защото това бе съвсем близо до истината.
Обикалянето из затворническите коридори му се стори безкрайно. Никога не бе предполагал, че сградата е толкова голяма, с такова сложно вътрешно разпределение. С всяка крачка Аполон усещаше как изтощението изсмуква силите му. Беше невероятно отслабнал и поради това сега изглеждаше по-висок. Косата му бе сплъстена на мръсни кичури на тила му. Не му бяха разрешили да се изкъпе нито веднъж след арестуването му. Бузите му бяха хлътнали, погледът му — трескав, а пръстите на ръцете му трепереха от безсилие и изтощение. Много усилия му струваше да продължи да върви, без да се прегърбва, без да залита и да се олюлява.
Опита се да събере последните си сили, за да измине разстоянието без чужда помощ.
В дъното на дългия мрачен коридор просветна светла ивица покрай очертанията на сивата метална врата.
Когато най-после го изведоха в тесния, мрачен затворнически двор, той примижа от ярката светлина и залитна, но най-близкия войник от охраната го подпря. С помощта на инстинкта си за самосъхранение и на находчивостта на удавника, готов да се улови дори за сламката, Аполон реши да използва този нищожен шанс. Все пак не беше забравил напълно правилата на военната хитрост, усвоявани години, прекарани в сражения, походи и засади.
Точно когато войникът го вдигаше от паважа, за част от секундата пръстите на Аполон ловко измъкнаха пистолета от кобура на нищо неподозиращия и неопитен войник. Първият изстрел отекна дори преди да измъкне докрай пистолета от кобура. Веднага се завъртя като звяр, уловен в капан, стреляйки във всички посоки. Войникът рухна на паветата от дясната му страна. Всеки куршум е смъртоносен от два метра, когато улучи нечия глава. Аполон се хвърли към чекиста зад войниците, но онзи побягна тъй бързо, че изчезна от погледа на Аполон дори още преди той да успее да го вземе на прицел. Но в следващата секунда Аполон се стовари безпомощен върху паважа, ударен в гръб с приклада на часовоя до портала на затвора.
За няколко секунди пред очите му така притъмня, че всичко наоколо изчезна.
— Елате всички, за да ми помогнете да вържем този мръсник! — изкрещя чекистът, страхливо надничайки иззад ъгъла. Заповедта си той отправи към войниците, чакащи в камиона, който преди малко се бе появил отвън на портала. — Още е живо това куче, но скоро ще му видим сметката!
Досега войниците от камиона не смееха да се намесят, защото арестуваният бе конвоиран от двама войници и от чекиста на две крачки зад тях. Но сега, след като двамата войници вече бяха повалени от Аполон, а чекистът още се криеше зад ъгъла, войниците внезапно вдигнаха винтовките си и насочиха дулата им право в гърдите на чекиста. Ако беше насочил пистолета си към падналия на паветата Аполон, те щяха да го разстрелят на мига.
В отговор на заповедта на чекиста, двама войника скочиха от камиона, поеха Аполон под мишниците и го вдигнаха. Понесоха го заднешком и го метнаха в каросерията на камиона, после се върнаха, за да грабнат и телата на двамата убити войници от охраната.
Чекистът кимна сухо и се приближи към камиона, за да провери съпровождащия взвод, който трябваше да отведе Аполон до бесилката.
— Къде е Георгий? — изкрещя той. — Нали той трябваше да е дежурен днес?
Отвърна му един плътен глас с подчертано кавказко произношение:
— На Георгий внезапно му прилоша.
На проснатия на пода Аполон, макар че още му се виеше свят, този грубоват глас му се стори много познат и по-сладък дори от ангелски хор, внезапно зазвучал от небесата. Но му струваше много усилия дори само да извърне глава в посоката, от която идваше този глас.
Едва успя да помръдне устни, докато се опитваше да фокусира погледа си и да разпознае лицата на войниците в камиона. Най-после попадна на намръщеното лице на верния Карим.
— Остани тук! Чакай ме, без никъде да мърдаш! — нареди му чекистът. — Трябва веднага да съобщя за смъртта на онези двамата глупаци от охраната. — След което се обърна и се затича назад.
— Слушам, Ваша светлост — подигравателно промърмори Карим, но веднага вдигна маузера си и още с първия изстрел го улучи между плещите.
В това време Сахин вече заповядваше на шофьора в кабината да подкара камиона. Онзи така яростно натисна педала за газта, че камионът се понесе напред дори преди тялото на простреляния чекист да е пльоснало върху паважа в двора на затвора.
— Господи! — не повярва на очите си Аполон. — А пък аз напълно се бях отчаял и си мислех, че сте ме забравили. Но друг път не бива да се изправяш толкова близо до мен. Като нищо щях да ти пусна един куршум между очите… Защо се забавихте толкова?
— Защото трябваше да изчакаме Саша — обясни му Карим.
— Папа?! Нима той е тук!
— А ти кой мислиш, че е шофьорът зад волана?
Аполон се отпусна уморено на пода и въздъхна облекчено, макар още да не смееше да повярва, че животът за него започва отново.
Секунди след като камионът изскочи от затворническия двор и пое с бясна скорост към предградията на Тифлис, първи експлодираха двата заряда под паветата на улица „Красилная“. Нито една къща наоколо не остана със здрави прозорци. След десетина остри завоя камионът продължи по „Бебутовская“, после по „Гановская“ и от там към гаража в двора на Саид бей, само на петстотин метра от площад „Ереван“, където палачите, събрани около бесилката, още очакваха да доведат Аполон от затвор Метеки.
Нямаше чекист в Тифлис, който да може да забрави този бурен ден поне през следващите десет години. Градът буквално беше претъпкан с чекисти и войници, с офицери и комисари, повикани спешно по телеграфа от всички съседни селища и гарнизони. А в същото това време, докато населението на града тръпнеше от ужас, докато навън всяка нощ се раздаваха изстрели без съд и присъда, докато задъханите чекисти претърсваха всяка къщурка, мъжете от отряда на Карим и от групата на княз Алекс се забавляваха, скрити в харема на Саид бей. Наистина на сутринта войниците потропаха и на неговата врата, но дори и чекистите, криещи се както винаги зад гърбовете на войничетата, не посмяха да престъпят прага на домакина. Дори и те знаеха, че за един мюсюлманин няма по-голяма обида от това да бъдат нарушени
