неприкосновените граници на харема му.
Саид бей изпрати войниците и чекистите обратно до външната порта.
— Претърсването не им отне много време — обясни той на гостите си, които го очакваха, изтегнати по диваните в харема. — Май ще трябва да пием за здравето на техния Ленин, който още не се е досетил да поиска експроприация на харемите. Че то в тази страна комай не остана нищо друго за ограбване!
— А за какво гледаха, докато претърсваха другите помещения? — поинтересува се княз Алекс
— Забелязах, че никак не бяха весели — лукаво се подсмихна Саид бей. — Да не би от затвора Метеки да е избягал някой опасен престъпник?
— Нали знаеш, че това се случва само по веднъж на сто години? — промърмори Аполон и се надигна от копринените възглавници.
— Така ли? — учуди се Саид бей. — Е, тогава излиза, че имаме прекрасен повод да вдигнем наздравица.
Турският търговец плесна с ръце, нареди на прислугата да донесе още бутилки и след броени минути заповедта му бе изпълнена. Пъргавите прислужници първо поднесоха шампанското, а след това се появиха и танцьорките. Денят продължи все така приятно за всички присъстващи.
Аполон хапна доста, но пи умерено, на жените почти не обърна внимание, но затова пък спа непробудно почти цяло денонощие. Най-много му помогна да се освежи банята на Саид бей, снабдена с всички ориенталски удобства както и чистите дрехи, за което от седмици бе копнял. Но трябваше да изтекат още доста дни, преди да се възстанови напълно след преживените ужаси в подземията на затвора Метеки.
На другия ден Аполон благодари сърдечно на двамата си незаменими телохранители и побратими. А през нощта двамата князе Кузин се приготвиха за последното пътуване. Чак към два през нощта от гаража на Саид бей тихо се измъкна неговият луксозен автомобил, с личният шофьор на Саид бей зад волана. Отзад бяха княз Алекс и синът му. След няколко предпазливи завоя колата се понесе към тихия залив, скрит между крайбрежните храсти на около сто и петдесет километра от Тифлис.
Аполон вече изглеждаше малко по-добре и по-спокоен, ала щом наближиха брега, нещо започна да го притеснява. Не спираше да се взира през прозореца на колата, въпреки че наоколо всичко тънеше в непрогледен мрак.
— Не се притеснявай. Сега е толкова късно, че тя сигурно спи… — обади се княз Алекс, защото никак не му беше трудно да се досети какви желания в момента измъчват сърцето на сина му.
— Да, зная, но…
— Но не знаеш че съвсем сама е слязла от планините чак до Тифлис, рискувайки живота си, с твърдото намерение да се опита да ти помогне по някакъв начин. Знаеше ли това?
— Да, но го научих съвсем наскоро. Сахин ми разказа за нейните подвизи.
— Толкова храбра жена не бях срещал досега.
— О, ти още нищо не знаеш за опасния й характер! — възкликна Аполон.
Княз Алекс се разсмя от сърце.
— А пък малкият Кубик ти е одрал кожата!
Аполон се извърна от прозореца.
— Не мога да ти обясня, папа, колко съм щастлив, че с Кити имаме такъв прекрасен син!
— Напълно те разбирам. Ако ти бе родила чуждо дете, щеше ли да го обичаш толкова всеотдайно?
— А пък аз все си повтарям, че не е редно един мъж толкова да се вживява около тези проблеми, но излиза, че съм се опитвал да се самозалъгвам.
— Да, ти много си изпатил, но не може да се каже, че и на нея й е било лесно… — въздъхна старият княз.
— Именно затова не искам тя да страда.
— Ако ти и Кити съумеете да преживеете оставащите ви години така спокойно и щастливо, както успяхме ние двамата с майка ти, повече няма какво да желаеш, синко.
— Да, това пожелание е много добро. Благодаря, папа — тихо промълви Аполон и отново се обърна към прозореца на автомобила. Погледът му се впери в мрака навън.
Изведнъж младият мъж се сепна. Стори му се, че бе съзрял някаква неясна, далечна светлинна в мрака. Нима идваше от борда на „Южна звезда“, където го очакваха Кити и Кубик — най-скъпите на сърцето му същества, които доскоро не се надяваше повече да зърне…
— Между другото, погрижих се да натоварят на борда на „Южна звезда“ още една твоя любима. Досещаш ли се за името й?
— Леда! Но как успя да я доведеш чак до тук?
— Не съм я довел аз, а Сахин. Успял е да я измъкне от Шура.
— Никога дори не ми се бе присънвало такова щастие! — Лицето на Аполон засия от щастие. — Готов съм да се обзаложа, че никой в Шура не е успял да се задържи на седлото й.
— Да, така се говори, но въпреки това комисарят на гарнизона в Шура не искал да се раздели с Леда. Сега в цял Кавказ може би са останали само една дузина кобили от великолепната кабардинска порода, затова ще бъде престъпление, ако я подарим на болшевиките!
— Но нещо не разбирам, папа… Ти си наредил на Сахин и останалите джигити от Дарго да доведат Леда чак тук, в Поти. Нима още от самото начало си бил напълно убеден, че ще успееш да ме измъкнеш от затвора в Тифлис?
— Да, разбира се.
— Откъде черпиш тази увереност?
— Не е увереност, а решимост. Бях длъжен на всяка цена, независимо от жертвите и усилията, да те измъкна от болшевишкия плен. Готов бях дори да пожертвам своя живот, за да спася твоя. И не само аз бях решен на такава саможертва, синко.
— Благодаря ти — прошепна Аполон. — За всичко, което направи за мен, съм ти толкова благодарен, че не зная как да го изкажа с думи… И за Леда искам да ти благодаря. Толкова много сме преживели заедно… Неведнъж ме е спасявала от гибел, като ме е измъквала с бясно препускане от най-ожесточените сражения по всички фронтове.
Когато Аполон се появи на прага, Кити приспиваше Кубик в каютата, запазена на яхтата за нея от княз Алекс. Детето се бе сепнало от някакъв шум, може би от автомобила на брега, и се бе разплакало. През цялата нощ Кубик се мяташе неспокойно върху тясната койка, като че ли усещаше напрежението, опъващо нервите на майка му.
Но най-много я изненада видът му — Аполон съвсем не приличаше на изнемощял смъртник, както наричаха осъдените на разстрел или обесване. Ала забеляза промените по лицето и тялото му веднага, щом впи невярващия си поглед в него — под очите му още си личаха тъмните сенки, а освен това беше толкова отслабнал, че смаяната графиня се изплаши да не би да се строполи в краката й. Да, ето че ръцете му, коленете му, дори раменете му се разтресоха неудържимо, очите му плувнаха в сълзи, готови да бликнат още в следващия миг. В нея вече нямаше капка съмнение, че е бил жестоко измъчван. Той дори се олюля, докато пристъпваше несигурно към нея. Но нали беше жив! Жив и оцелял и отново бяха заедно! Този път завинаги!
— Добър вечер, скъпа моя — започна той така естествено, сякаш не се връщаше от преддверието на Ада, а от някое по-продължително скитане из планините с ловджийската си пушка и хрътките, позакъснял заради уморителното преследване на дивите кози или елените из околните клисури.
Неуверена усмивка се плъзна по устните му, прехапани до болка допреди секунда. Същата безкрайно любима усмивка, но някак променена, по-вглъбена, по-изстрадана.
— Моля те, кажи поне една дума, Кити, скъпа моя Кити… Говори ми за Кубик! Променил ли се е малкият, откакто не съм го виждал… Научи ли някакви нови номера? Нямам думи, с които да ти опиша колко съм си мислил за вас двамата през всичките тези дни и нощи. Особено през нощите…
Едва не се задави от вълната на щастие, на облекчение, на безумна радост. Само преглътна с мъка и очите й веднага се замъглиха от напиращите сълзи. Виждаше й се като привидение, изскочило от сънищата й. Дори се изплаши, че сърцето й няма да понесе толкова щастие и ще се пръсне точно когато любимият й мъж най-после се е завърнал при нея и при техния първороден син.
— Всеки ден му показвах всички твои снимки — зашепна тя немощно, неспособна да стане от койката,
