дрогирани или не — го бяха извадили от релсите. Но той нямаше да навлиза в подробности за възможните рискове, защото се нуждаеше от Ники за да задава въпросите щом стигнеха до магазините. Тя бе добре защитена. А и беше посред бял ден.
Пускайки малкия пистолет в джоба на сакото си, той пъхна другия обратно под седалката на Коул. После хвана ръката на Ники и я държа чак до първата им спирка, водейки небрежен разговор сякаш темата за оръжията и убийците никога не беше излизала на дневен ред. Дори я разсмя веднъж или два пъти преди да стигнат.
За нещастие при вида на съмнителния квартал, евтините административни сгради от другата страна на улицата и разбитата бяла врата, пред която застанаха най-накрая — без табелка, без брава или звънец — опасенията на Ники се завърнаха с пълна сила.
— Сигурен ли си, че това е мястото — прошепна тя. На нея хич не й приличаше на магазин за шоколад. Нямаше реклама, нямаше витрини, никакъв знак, че зад голата фасада съществува нещо.
— Ще разберем — отвърна Джони и удари с юмрук по олющената боя.
Вратата се отвори само на няколко инча и миризмата на топъл, пресен шоколад едва не ги събори.
Е, поне тази част, за шоколада, е правилна, помисли си Ники, чувствайки се малко по-спокойна.
След като няколко секунди по-късно тя попита за името на собственика, един строен младеж с рошава черна коса се появи иззад една от двете лъскави машини от неръждаема стомана, които разпръскваха шоколад като тънко покритие върху всякакви възможни форми. Навсякъде бяха пръснати подноси с фин шоколад.
При вида на толкова много бонбони Ники се сети за епизода от
За момент дори забрави за възможната опасност, тъй като всички й сетива бяха атакувани от такива щедри количества шоколад.
Когато мъжът приближи, Джони прекъсна блажените мечтания на Ники:
— Попитай го дали една жена или две жени и двама мъже са били скоро тук. Едната да е била руса. Той дори може да знае Лиза от филмите. Идвали са тук за някаква специална поръчка за шоколад.
Ники потисна внезапния страх, който се върна при думите на Джони, и преведе бързо въпросите му.
—
Джони поглеждаше ту към него, ту към Ники докато мъжът най-накрая приключи.
— Лиза била ли е тук? Чух името й в потока от думи няколко пъти.
— Всички са били тук, но той им е обяснил, че не може да изпълни поръчката им — преведе Ники. — Имал повече клиенти отколкото му трябвали. И не харесал поведението на мъжете. Той е артист, така казва, а не магазинер, и е израснал в бандитската част на града, така че не могат да го уплашат. Казал им да си вършат работата някъде другаде. Всъщност им е казал да си го заврат отзад.
Джони свъси вежди.
— Смел човек — промърмори той. — Но за всеки случай, помоли го да ми се обади ако се появят отново. — Джони подаде на младежа визитката си.
Още една тирада като картечен огън, в която французинът изстреля отговор, който дори Джони разбра. После с грейнала усмивка и думите U2 — ясни на всеки език — продължи да прегръща Джони и да го целува по двете бузи.
Измъквайки голяма червена кутия от близката полица, натъпкана с червени кутии, майсторът я подаде на Джони с нисък поклон. Поглеждайки към Ники, той отново заговори бързо на френски.
— Бонбоните са за теб. Правел ги за някакъв принц, но иска да вземеш тази кутия. Или да ги вземеш всичките, ако искаш. — Ники се усмихна. — Мисли, че ти наистина си велик.
Джони взе предложената кутия и се усмихна.
— Благодари му и му кажи, че сме благодарни за информацията. После приключвай бързо. Трябва да тръгваме, бебче. Веднага.
Скоро след това те бяха ескортирани извън фабриката от един от единадесетте специалисти по шоколада, които в последните години бяха получавали MOF10. Получиха и изрична покана да се върнат по всяко време когато поискат.
След още целувки по бузите те най-накрая се озоваха отново в мерцедеса.
— Сега към Далойо — инструктира Джони шофьора. — И дано Лиза да е там — допълни мрачно той. Защото ако не е… — той приключваше с възможностите си — а може би и търпението му се изчерпваше. Кой знае дали това преследване си струваше…
Двадесет и три
До пътя им към Далойо Ники положи огромни усилия да не се поддава на слабостта си към шоколада. Особено пък в подобен момент. Бяха на сериозна спасителна мисия, да не споменаваме, че само преди минути тя бе направо превъртяла. Желанията й бяха доста неуместни. Вероятно бе проява на неуважение дори да си мисли за това в такъв момент. Но после заседнаха в едно задръстване и всички започнаха да ругаят. Сякаш не беше достатъчно стресирана от всичките тези оръжия и ударни отряди.
Поеми си дълбоко дъх. Фокусирай се. Мисли си за океанските вълни, плискащи се по брега.
Да бе!
— Имаш ли нещо против? — изтърси Ники, сочейки към червената кутия, оставена на пода помежду им.
Получи един от онези безизразни погледи, сякаш бе попитала кога излита ракетата към Луната. А после, радост на радостите, той сякаш осмисли въпроса й.
— Разбира се. Давай — кимна Джони.
После отново се отнесе в някакво друго измерение, забил поглед в бъркотията от коли, обградили ги в кръговото движение. Всеки шофьор надуваше клаксона си и правеше неприлични жестове, сякаш врявата и лудеенето щяха да разчистят задръстването.
Не че Ники имаше нещо против сериозното отношение на всички към трафика. Това й даде възможност да отвори кутията и да изрази почитта си към изискания шоколад необезпокоявана от онези, които не се наслаждават толкова на чудесата му. Измъквайки малък кръгъл бонбон, тя го пусна в устата си, остави вкусовите рецептори да абсорбират несравнимия вкус на шоколада, отгледан от любящи ръце от плантацията до крайния продукт. О, мили боже, имаше кокосова сърцевина. Това го правеше почти толкова неустоим колкото секса. Наистина. Беше мислила доста за това. Дълги години. Имаше си куп причини. Мотото шоколадът не е само за закуска бе поставено на видно място на хладилника й.
Докато мерцедесът се освободи и тръгна отново, тя бе опитала три изключителни бонбона и се наслаждаваше на лакомническо блаженство.
— Искаш ли един? — Тя подаде кутията на Джони с автоматизиран жест.
Той погледна, намръщи се, отвори уста, затвори я, после, очевидно решил да бъде учтив, се усмихна.
— Не точно сега, но благодаря.
Уха! Определено беше разсеян. Сякаш тя не знаеше.
— Съжалявам — промърмори тя. — Сигурно наистина си разтревожен.
Той я погледна за секунда, така, сякаш й бе пораснала още една глава.
— Разтревожен? По дяволите, не. Адски съм вбесен. Знаеш ли колко пъти Лиза ми е причинявана това? Колко пъти ми се е налагало да се оправям с въображаемите й бедствия? Питай Коул, той знае… Хей, завий вляво след две пресечки, Вини — нареди Джони рязко, навеждайки се напред, съсредоточен в пътя. — От там е по-направо.
Ако преди бе малко неосведомена, сега вече не беше така, след като бе откровено осветена в сегашното състояние на отношенията между бившите мистър и мисис Патрик.
И след като истината бе изречена, тя се почувства значително по-добре от това, че повдигна темата. Джони и жена му нямаше да се помирят скоро. Не че трябваше да се притеснява за това. И тя не се
