притесняваше — наистина; беше здраво закотвена в реалността.
Вини зави рязко наляво, после надясно и сега се носеха по една улица с много малко движение. Натискаше газта толкова здраво, че — желаейки да оцелее докато привърши кутията с бонбони — Ники се хвана в удобната дръжка и изпрати молитва до светеца, който се занимава с катастрофите. Мерцедесът мина три пъти на червено, вземайки безброй завои със свирещи гуми, докато Вини не спря рязко перпендикулярно на един бордюр. В зона, където паркирането беше забранено. На три метра от входа на шикозен магазин със сладкиши на витрината, които изглеждаха толкова грандиозни сякаш не бяха истински.
Може би просто от време на време почистват гипса от парижките снимки, мислеше си тя когато Вини отвори вратата й и й подаде ръка да слезе от колата. След като за малко не се блъсна в едно мазерати, Ники забеляза още няколко луксозни коли, спрели на забранено. Големите пари очевидно носеха някои привилегии.
След като профуча през вратата на Далойо, Джони спря точно на входа. Огледа залата докато Ники се опиваше от замайващия вид на всеки деликатес, познат на човека. Не само сладкиши, подредени във витрини, но и великолепни, красиви като картини ястия за вкъщи, сякаш предназначени за кралски особи.
Действително всички клиенти сякаш излъчваха високо обществено положение.
Тя огледа набързо обувките, най-важния признак за богатството.
Разбира се. В магазина нямаше обувки от Пейлес.
Преди да успее да вдигне поглед и да оцени дрехите, някой я бутна напред.
— Лиза я няма тук — промърмори Джони. — Ще проверим горе.
Витата стълба бе с ламперия от някакво екзотично дърво и осветена с дискретна светлина от корнизите, а залата на втория етаж бе пълна с дами, които обядваха, една ученичка с баща си (да се надяваме, че е така) и тълпа туристи, които се разпознаваха по пътеводителите и фотоапаратите.
— Чакай тук.
Тя нямаше нищо против грубата команда на Джони, тъй като разпореждането й даваше възможност да огледа десертите, които всички бяха поръчали. Клиентите не ядяха само десерти, разбира се, но колоритните сладкиши бяха най-очевидната примамка в Далойо.
Преди да успее да реши какво й харесва най-много Джони и Коул се върнаха с недоволни физиономии.
— Нищо — заяви Джони в характерния си лаконичен стил, който възприе от момента, в който излязоха от шоколадовата фабрика. — Мамка му, а?
Предполагайки, че това е по-скоро ругатня, а не въпрос, тя не отговори докато се връщаха обратно по стъпките си.
— Сега какво, шефе? — попита Коул докато стояха в долния край на стълбите.
— Имаш ли нещо против да понапазарувам малко докато вие двамата решите какво ще правите? — намеси се Ники, обаче наистина учтиво: за всеки случай, ако двамата бяха по-склонни да й откажат. — Ще ми отнеме само секунда — допълни тя с премерена усмивка.
Коул погледна към Джони.
Джони й се намръщи.
— Трябваш ми, за да зададеш няколко въпроса на един тип тук.
Това не прозвуча като да. Много зле. Но всичко тук сякаш бе поне десет хиляди калории, така че може би бог й подсказваше нещо.
— Какво да попитам?
— Дали Лиза е била тук. С някого. И кога. — Отсечено, лаконично, напълно делово.
Което не обещава време за никакво пазаруване, реши мрачно тя. След като се огледа набързо, Ники прецени, че жената с костюма и табелката с името си на него, застанала отзад, където бяха изложени всички кутии с бонбони, изглежда най-подходяща за шеф. За разлика от продавачките зад щандовете.
Приближавайки към нея, Ники се усмихна, предшествайки въпросите си с извинение заради акцента. Французите винаги обичат да им говориш на френски, дори да е някаква древна версия на френско- канадски, която все още се говореше по местата, където бе живяла баба й — в северна Минесота. Жената се оказа повече от дружелюбно настроена.
Да, Лиза Джордан е била тук. Очевидно тази управителка познаваше знаменитостите. Но мъжете, които дошли с мис Джордан, поясни тя, я обидили. Тя спомена, че били простаци, но сви рамене и допълни:
— Но какво да направиш? Те са редовни клиенти.
Придобила обаче вече по-добро настроение, тя продължи да описва изключителния коралов костюм на мис Джордан, както и облеклото на приятелката й и тъй като не желаеше да я обижда, Ники слуша известно време многословните й описания. Това бе вярно. Модата бе просто в гените на всеки французин.
Когато описанията най-сетне свършиха, Ники благодари на управителката за информацията и се върна при Джони.
— Бившата ти е била тук — информира тя. — Били са всички — много скоро. Жените излезли първи, докато мъжете купили нещо. Мъжете били груби, но добри клиенти и както изглежда тук толерират това.
Джони изпъшка.
Не беше ясно дали това е потвърждение или несъгласие.
— Значи обратно в Риц? — Коул повдигна вежди. — Предполагам, че не е разумно да звъниш на бившата си по мобилния.
— Вероятно не е. Стори ми се толкова изплашена. — Джони сви рамене. — Но дали е вярно или не, кой, по дяволите, знае. — Той се обърна към Ники. — Купи си нещо ако искаш. — Извади от джоба на панталона си няколко едри банкноти и й ги подаде. — Ще почакаме няколко минути.
Не се усмихна. Гласът му беше безизразен. Да го направи или не?
Колебанието й се оказа кратко, обградена от красиви, апетитни деликатеси, които не можеха да се поберат в човешкото въображение. Или поне във въображението на човек от Блек Дък.
— Благодаря, но имам пари. — После, разбирайки, че не е желана там, тя се втурна из магазина да направи избора си. Не можеше да ги изяде веднага при тяхната криза и при факта, че току-що бе обядвала и бе хапнала няколко бонбона, но със сигурност нямаше да се върне скоро тук. Човек трябва да се възползва от рядка възможност като тази.
Буквално пет минути по-късно, понесла три малки кутии, тя се върна при Джони, който я чакаше до вратата.
Като джентълмен той пое кутиите от нея и дори успя да й отвори вратата с пълни ръце. Но устата му беше нацупена, а веждите — присвити в сърдита гримаса.
Тя почувства угризения на съвестта заради своята себичност.
Но после си припомни, че попита. Той можеше да й откаже.
Тя наистина бе отлична в рационалните обяснения.
— Бих казал, че Риц е най-добрата ни възможност — отбеляза Коул докато приближаваха към колата.
— Без съмнение — промърмори Джони. — И съм в настроение да набия някого с дръжката на пистолета.
Боже! Дали става дума за нея? Ники го стрелна с поглед.
— Ако Лиза е в Риц с онези типове, аз съм достатъчно вбесен, за да ги поставя на мястото им. Те и без това са едни шибани шубета.
За нея няма да има бой с пистолета, слава богу, отбеляза Ники, макар че би предпочела да е някъде надалеч ако възникнеха сериозни спорове.
— Добър план, шефе.
— Къде да ги оставя? — попита Джони когато стигнаха до колата, повдигайки кутиите към Ники.
Готова съм да вдишам апетитните аромати, желаеше да каже Ники, но не и с тази гримаса на лицето му.
— Не ми пука. Където и да е.
— Хей, Вини, отвори багажника!
