След това Адам се отби в „Морисей“, за да се сбогува с приятелите си. Очакваха го по-късно тази вечер за няколко игри на покер. Те също бяха чули за случката в „Тифани“ и го посрещнаха с типичните за подобни компании грубовато-цинични поздравления по повод брачните му намерения. След като радостно изпи с тях чаша уиски и прие с усмивка закачките им, той им разказа за срещата си с Изолда в театъра и ги предупреди за внезапното си заминаване.
— Постъпката ти е разумна — отбеляза Колдуел и взе една пура от кутията с овлажнител на масата. — Обаче купуването й ще ти коства една прилична сума.
— Заслужава си всеки цент, повярвай ми — отвърна Адам.
— Трябваше да го направиш преди това — обади се един банкер от Атланта. — Сега, след като вече си си намерил друга, тя ще те разори.
— От опит ли го знаеш, Грант? — осведоми се със закачлив тон един милионер, производител на железопътни линии.
Всички знаеха колко много беше струвала на Грант Пътнъм втората му съпруга.
— Нямам нищо против един милион, но Уини беше дяволски алчна, особено за дама от района на Начез Трейси. Аз осигурявам високия стандарт на всичките й роднини-безделници.
— Но затова пък имаш истинска утеха в дома си — отбеляза Колдуел. — Аз не мога да кажа коя от четирите ми съпруги ме е утешавала най-добре.
— Ей, момчета, искам да ви напомня, че сред нас има и такива, които все още обичат жената, за която са се оженили още в началото — заяви бодро един конгресмен от Ню Йорк.
— Нямам нищо против първите съпруги, Тейлър. Просто казвам, че е дяволски трудно да намериш съвършената — отвърна със стокаратова усмивка Колдуел. — Не че не съм се опитвал.
— Тъй като баща ми избра моята първа съпруга — обади се Адам, — това ще бъде за мен първият и последен път.
— Звучиш като влюбен мъж — избумтя Колдуел. — Изпрати ни покани за сватбата, щом получиш разрешението за анулиране от Ватикана.
— Познавам един адвокат във Вашингтон, който би могъл да ти помогне — каза конгресменът. — Нарича се Том Бартън. Успя без проблеми да уреди анулирането на двайсетгодишен брак с шест деца. Каза, че всичко тръгнало като по мед и масло, щом била предложена прилична сума.
— Ще кажа на Джеймс да влезе във връзка с него, въпреки че ще имам нужда и от парижки адвокати — обади се Адам. — Но все пак — благодаря, бързината е от голямо значение за мен.
— Твоята дама е истинска красавица. Желаем ти щастие — каза конгресменът. — Но с твоя късмет, дявол да го вземе, ти нямаш нужда от нашите пожелания.
— Въпреки това — благодаря — отвърна младият мъж. — А покани наистина ще изпратим, така че планирайте едно пътуване на запад по някое време тази година.
— Ще се наложи да минем из доста несигурни места. Чух, че червените облаци отново създавали проблеми.
— Ще осигуря ескорт, ако е нужно — увери ги Адам. — Лакотите са наши врагове по традиция.
Той обаче не спомена, че миналата година те бяха дошли при тях с подаръци, тъй като също имаха нужда от съюзници. Никой от тези мъже нямаше да го разбере.
— Все забравям името на твоите…
— Абсароки — намеси се любезно Адам, за да помогне на Грант Пътнъм, който не знаеше как по-учтиво да спомене за индианската му кръв.
За повечето жители на източните щати индианците бяха или благородни диваци, или опасни диваци, без да правят разлика за племенна принадлежност или индивидуални особености.
— Дявол го взел, баба ми беше от племето на команчите, Грант — отбеляза Колдуел. — Така изглежда родословното дърво на всички, които са се преселили по-рано на запад, в противен случай изобщо нямаше да имат родословно дърво. Не е нужно да се разсипваш от любезности само защото кожата на Адам е малко по-тъмна от тази на останалите, косата му — дълга, а на ушите му висят обици, като че е някоя циганка. Той е просто човек като всички нас, макар и да е прекалено добър играч на покер за банковата ми сметка. И да знаеш, Адам, щом веднаж се качиш на влака за Монтана, аз също мога да се надявам да спечеля нещо.
— А аз ще се чувствам много по-спокоен, когато разстоянието между мен и Изолда се поувеличи — каза Адам, като се изправи от стола си. — Лека нощ, господа.
Той се усмихна.
— Ще се видим на сватбата ми.
Докато вървеше по улица „Матилда“, която водеше към „Кларъндън“, Адам прехвърляше в ума си колко време му оставаше за приготвянето на багажа. Беше казал на мисис Ричардс да събере само малко дрехи и други неща от първа необходимост за себе си и за Люси. Той сам щеше да се погрижи за своите вещи. Вагонът му беше добре зареден, а това, което оставеха, прислугата на хотела щеше да опакова и да изпрати по-късно.
Най-належащото в момента беше да се погрижи да отдалечи Люси от Изолда. Тъй като познаваше добре невероятния егоизъм на жена си, той беше сигурен, че каквито и да бяха плановете й относно дъщеря им, те нямаше да бъдат в полза на детето.
Обзет от мисли по предстоящото пътуване, Адам не забеляза човека, който го следваше от известно време. По улицата все още имаше доста хора, които се наслаждаваха на лятната нощ въпреки късния час. Баловете, организирани от хотелите, бяха в разгара си. Из въздуха се носеше музика, чуваха се смехове и откъслечни разговори. Той беше единственият забързан сред спокойно разхождащите се хора.
След като отмина хотел „Гранд“, тълпата започна да оредява. Младият мъж случайно забеляза проблясващите през клоните на брястовете звезди. От градината на хотел „Кларъндън“ насреща се носеше уханието на цветя, лятната нощ беше наистина идилична. Пред него блещукаха светлините на главния вход на хотела. Още няколко минути и…
Отекна изстрел и разкъса нощното спокойствие.
Младият мъж се хвърли на земята и се претърколи. Беше развил чувството за самосъхранение до много високо ниво благодарение на вечните набези и военни походи. Даде ответен изстрел още докато залягаше. Револверът, който носеше в кобур на рамото си от спречкването си с Франк Сторхъм, припламна в мрака. Предполагаше, че нападателят му е Франк, въпреки че тъмната фигура, която се плъзна зад ствола на бряста се скри веднага от погледа му.
Виковете на пешеходците, уплашени от изстрела, замлъкнаха и улицата внезапно опустя, като че тълпата бе отнесена от вълната на страха. Портиерът бе изчезнал от входа на „Кларъндън“. Нощта беше невероятно тиха. Далечните светлинки, носещи се от верандата на хотела, бяха единственото осветление под сенчестите брястове.
— За малко да те улуча, индианецо!
Въодушевен глас. Гласът на Франк.
— Ще те убия, когато най-малко очакваш. Проклет да съм, ако не го направя!
Полицаят на Саратога нямаше да му помогне особено. Освен това Франк надали щеше да се покаже и да застане лице в лице с него сега, след като беше разбрал, че мишената му също бе въоръжена. Можеше да изчака Франк да се измъкне, но това означаваше да остави тила си незащитен срещу един опасен враг, който можеше да реши да ги нападне по всяко време — може би дори на отиване към гарата или по време на пътуването им към къщи.
Следователно трябваше да се справи с Франк Сторхъм сега.
Нямаше кой знае какъв избор.
Докато зареждаше револвера си, младият мъж прецени разстоянието, което го делеше от дървото от другата страна на улицата — около двайсет и пет метра равна, открита местност, огряна от луната… но и засенчена от брястовете. Именно тяхната сянка щеше да му помогне, пък и предполагаше, че Франк както винаги беше пиян. Това беше всичко, на което можеше да разчита по време на пробега си през този къс ничия земя.
