Повдигаше му се от уханието на камелия, което се носеше край нея.
— Единственото, което искам, е да се махнеш оттук.
— Не предполагах, че някога ще те видя влюбен, Адам — каза тя, защото не можеше да се лиши от удоволствието да направи за последен път някой неприятен коментар. — Това се вижда безпогрешно. Като малко момче — порица го тя. — Но аз няма от какво да се оплаквам — продължи с подигравателна усмивка тя. — В резултат на това си станал по-щедър от обикновено.
Той се обърна с гръб към нея, защото не беше сигурен за реакцията си и се съсредоточи върху осветената от луната градина, която се виждаше през прозорците на дневната. А когато чу вратата да се захлопва, въздъхна дълбоко, като че току-що бяха отменили смъртната му присъда.
Отключи спалнята на Люси едва след като се увери, че добре е залостил вратата на апартамента след майка й. Като че ли беше възможно духът й да се върне пак и да навреди на дъщеря му.
Адам намери мисис Ричардс седнала до леглото на момиченцето, което спеше блажено.
— Отидоха си — каза тихо той. — Люси разбра ли…
— Скъпото дете спа през цялото време — прекъсна го готвачката. — И слава Богу. Знаех си, че ще успеете да ги пратите да си вървят по пътя, щом се върнете, мистър Сер, но трябва да призная, че прислугата й ме караше да се чувствам неспокойна. Те са способни да откраднат златния зъб от устата на мъртвец.
— Много съм ви благодарен, че сте се погрижили така добре за Люси. Дълбоко съм ви задължен.
— Тя ще се връща ли в Монтана? — попита с презрителен тон мисис Ричардс.
— Не — заяви уверено Адам.
— Добре! — заяви готвачката и стана от стола си. — В такъв случай отивам да довърша опаковането на багажа. Бях почти готова, когато тя влезе — отбеляза мрачно добрата жена.
— Вземи само това, което бихме могли да носим с нас. Останалото ще бъде изпратено след това. Не бих искал отпътуването ни да привлече вниманието.
— Добре, сър, разбирам, сър.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
Когато в осем часа влакът потегли, Адам си позволи да въздъхне облекчено. Хенри беше доложил, че не е виждал никакви следи от Изолда, а насаме каза на Адам, че не е забелязал да натоварват ковчег в товарните вагони. И двете възможности бяха трудно допустими, но не и невероятни. Утрото беше слънчево, но все още не бе станало горещо. Конете и конярите се бяха настанили във вагона-конюшня, Люси и Флора играеха на карти, мисис Ричардс нареждаше хранителните запаси в малката кухня. Беше напълно вероятно пътуването на запад да мине без никакви инциденти. Най-близкото бъдеще се очертаваше в доста приятна светлина. Младият мъж беше в изключително добро настроение.
При пристигането им на последната спирка имаше вероятност да се появят усложнения — Нед Сторхъм можеше да ги чака там. Дотогава той щеше да е научил за смъртта на брат си, но Адам вече беше телеграфирал на Джеймс и очакваше ескорт от хората му да ги придружи до имението.
„Четири дни във влака, още четири — по пътищата“ — мислеше той, застанал на платформата между двата си вагона. Ритмичният шум на колелата действаше успокояващо. Стигнеха ли веднаж до ранчото, щяха да бъдат в безопасност. Можеше да защити долината си от всякакви атаки.
— Татко, ела да играеш с нас — извика през отворената врата Люси. — Флора ми показва една нова игра.
— След минутка — отвърна Адам и погледна за последен път към местността, през която минаваха.
Гледката беше спокойна, пасторална — приятна промяна след случилото се през нощта. Най-после позволи на умората да достигне до съзнанието му. Господи, колко изтощен беше. Почти не беше спал през последните дни.
— Люси има твоя талант за картите — вдигна към него усмихнатото си лице Флора, когато той влезе при тях. — Вече знае всички правила, а играем едва от десет минути.
— Има добър учител — отвърна Адам и се отпусна на един стол до нея, като я гледаше с любов. — Обясни и на мен и аз ще се постарая да направя така, че и за двете ви да стане по-трудно да спечелите.
Играха още половин час, докато от кухнята нахлуваше уханието от приготвящата се закуска. Очевидното щастие на Люси доставяше истинско удоволствие на Флора и Адам, а всеки от двамата усещаше ясно близкото присъствие на другия.
Очите им се срещаха над картите и те се усмихваха топло, интимно. А когато говореха, гласовете им звучаха тихо, задушевно. Частният вагон на младия мъж ги отделяше от останалия свят, защитаваше ги от нежелани компаньони, от показния блясък на висшето общество. Бяха изолирани, бяха като малко семейство. Непрестанният брътвеж на Люси звучеше като музика в ушите им.
— Радвам се, че се връщам в ранчото — каза Адам, докато Люси обясняваше картите на куклата Дий- Дий, гласът му казваше много повече, отколкото думите. — Никога не съм имал истинско семейство.
Очите му я гледаха нежно.
— А аз никога не съм имала семейство — прошепна младата жена.
Усмивката му беше пълна с обещания за безоблачно щастие.
— Вече имаш.
През същата нощ, когато Люси заспа, а мисис Ричардс и Хенри се оттеглиха, когато единственият звук, който се чуваше в тапицираната с плюш дневна беше ритмичното потропване на колелата, Адам погледна към седящата срещу него Флора и каза тихо:
— Започнах да гледам часовника още докато вечеряхме. Знаеш ли колко време е минало откакто спах с теб?
Младата жена кимна, внезапно останала без глас, чувствайки остро близостта му, обезпокоена от собственото си силно желание. Бяха сами и в същото време не бяха сами, а той й действаше толкова възбуждащо. Жегата беше голяма. Адам беше бос, облечен по домашному с бежови ленени панталони и бяла риза. Косата му беше хваната отзад.
— Да не би да се притесняваш от… — посочи с глава към затворената врата на спалнята той, — …от близостта на стаите?
Тя поклати глава и прошепна:
— Малко.
Вълнението й беше очевидно.
— Никой няма да… ни пречи — каза тихо младият мъж.
— Заповед ли си дал?
Тя почервеня при мисълта, че любовта им може би беше станала предмет на обсъждане.
— Не.
А след малко добави:
— Досега не съм те виждал в този нюанс на синьото. Роклята ти е прекрасна.
— Сара ми я купи. Каза, че мъжете обичали синия цвят.
Бузите й порозовяха още повече.
— Не я носих тази вечер, защото… заради… искам да кажа… не бях…
Тя спря да говори, очевидно смутена и сведе очи под мекия изпитателен поглед на Адам.
— Нещо променило ли се е оттогава — попита нежно той.
Тя кимна и погледна към него, а когато заговори, гласът й потрепваше:
— Повече няма да играем, нали? Никакви флиртове, никакви връзки, започнали през лятото и приключени в началото на есента. Внезапно вече не се чувствам сигурна в…
— …доживотното ни обричане един на друг ли?
Той говореше внимателно, с умишлено безизразен глас.
— Откакто се помня все пътувам, Адам, — каза с тънък гласец тя. — Никога не съм се задържала дълго
