на едно място.
Флора несъзнателно мачкаше плата на роклята си.
— Какво ще стане, ако моите изследвания, новите култури, пътуването започнат да ми липсват?
— Защо тогава да не пътуваме заедно?
Той говореше привидно спокойно, но я наблюдаваше напрегнато — вече бе имал съпруга, която предпочиташе да пътува сама.
Неспокойните пръсти на Флора спряха несъзнателното си движение.
— Няма ли да имаш нищо против?
Младият мъж се усмихна.
— Дори би ми доставяло удоволствие. Само че може би не веднага, — добави той, — защото Нед Сторхъм за известно време ще се превърне в ужасен проблем, но след няколко месеца, най-много година, един от двама ни ще победи и тогава ще можеш да ме заведеш където пожелаеш.
— Толкова те обичам…
Очите й се напълниха със сълзи.
— Мислех, че ще искаш да…
— …се откажеш от всичко ли?
Той бавно поклати глава.
— Защо да те променям, когато се влюбих в силната, неукротима, талантлива жена, прекарала голяма част от живота си в опити да разбере връзката, съществуваща между всички хора на земята. Не се променяй. Просто ми дай възможност да взема участие в приключенията ти.
Флора скокна, хвърли се на коленете му, обгърна с ръце врата му и се притисна силно към него. Обсипа лицето му с целувки, като едновременно се смееше и плачеше и му казваше колко много го обича на езика на абсароките, някои думи от който беше научила от жените по време на престоя си в селото на Четиримата вождове.
Адам я притискаше към себе си с овлажнели от силните емоции очи. Някои от изпълнените с нежност слова му бяха познати до болка и го връщаха към далечните спомени от детството и майчината любов, други от тях бяха типични за влюбените. Всички те обаче бяха думи от езика на неговия народ, употребявани вече в продължение на столетия. И за първи път в живота си той разбра какво значи любов и доколко дълбока и истинска, и силна може да бъде тя. Като че най-после беше получил отговор на въпрос, който си бе задавал цял живот.
Тази нощ и на двамата всичко им се струваше ново. Любовта беше нова. Дадоха си сметка, че едва сега душата и тялото им бяха познали истинското блаженство. По-късно Адам написа думата „блаженство“ на запотения прозорец на купето, легна на гръб, поставил ръце под главата си и затаил дъх и прошепна:
— Представи си, че е написано с диаманти…
Флора игриво облиза палеца си и бързо написа същата дума на гърдите му, докато той й се усмихваше.
— Вече носиш печат, че си мой — каза беззвучно тя, отпусна се отгоре му и целуна хубавия му правилен нос. — Надявам се да бъдеш на разположение през следващото хилядолетие.
— За теб — винаги.
— Само за мене ли?
Това чувство за собственост беше нещо съвсем ново за Флора Бонам.
— Само за теб…
Той се усмихна.
— Въпреки че скоро може да се задуша от жегата. Нека да отворя прозореца.
— Те ще ни чуят — каза шепнешком тя, като че останалите обитатели на купето наистина се опитваха да слушат.
— Всички спят. Колелата на влака вдигат такъв шум, че няма да се чуе дори изстрел. На твоята възраст би трябвало да си малко по-голяма и опитна.
Той се усмихна още по-широко като видя нерешителността, изписана на лицето й.
— Но щом не искаш, с радост бих се разтопил в името на любовта.
— Колелата наистина са шумни.
— Ще вдигна само малко прозореца.
— Колко малко?
— Само колкото да не накърняват твоята придобита напоследък скромност.
— Другите спални са толкова близко.
Младият мъж се усмихна отново.
— Няма да те карам да викаш.
Тя го сръга в ребрата.
Той я дръпна за къдриците.
Така започна безгрижната схватка. Адам отвори широко прозореца, след което двамата продължиха да се търкалят и да се боричкат, а той спря протестите й с такава страстна целувка, че не след дълго всички мисли за благоприличие се бяха изпарили от съзнанието й.
Свежият нощен въздух нахлу в малката спалня, погали разбърканото легло и обитателите му. С него навлезе и сладкото ухание на прясноокосена трева и детелина, а вечерната прохлада се смеси с все по- разгарящата се страст на двамата влюбени.
Струваше им се, че първата нощ, която прекарваха заедно след толкова дълга раздяла, надминаваше и най-смелите им мечти. Това беше великолепна нощ на нежност и утеха.
Освен това беше нощ, изпълнена с възбуда и страст.
Беше нощ на съвършена любов.
На зазоряване Адам заспа изтощен. Той потъна в съня само за части от секундата. Двамата с Флора разговаряха и когато тя се обърна за миг, за да вдигне падналата на земята възглавница и после отново се сгуши при него, той вече беше заспал.
Лежеше заровил лице в леглото, без възглавница или каквато и да е завивка. Ръцете обгръщаха главата му, тъмният му профил се открояваше върху белия лен, мускулестият му гръб я смайваше с излъчващата се от него сила. Беше разкрачил дългите си атлетични крака, а стъпалата му висяха от ръба на леглото.
— Ти си мой — прошепна младата жена, завладяна от необяснимо, но силно желание да притежава.
После се наведе и го целуна нежно.
Тя преплете пръстите си с неговите и измърмори:
— Аз съм тук.
На красивото му лице се появи лека усмивка и той притисна леко ръката й в дланта си.
Струваше им се, че обитават свой собствен, отделен свят, докато влакът се движеше все по-на запад. Следващите два дни бяха изпълнени с мир, спокойствие и задоволство. Те не излязоха от вагона по време на нито една от спирките на влака, тъй като Адам не искаше да оставя никакви следи. Не знаеше дали Франк беше отишъл в Саратога сам или с другари. Искаше да остави възможно най-малко ориентири в случай, че някой се опита да ги проследи. В препълнената с народ чикагска гара обаче Люси забеляза продавачка на розова лимонада, която хвалеше на висок глас стоката си.
— Искам розова лимонада, татко! — възкликна момиченцето. — По-бързо, по-бързо, тя се отдалечава!
Всички се бяха настанили в малката всекидневна, чиито прозорци бяха широко отворени с надеждата това да намали голямата августовска жега и наблюдаваха блъсканицата по перона.
Адам отиде до прозореца и извика продавачката.
— Искам една голяма чаша, татко. Много обичам розовата лимонада — продължаваше да го увещава Люси.
